1966 г. "Рено" подарява кола на Тодор Живков, той я харизва на Симеон II

Когато е в Париж обаче, от заводите “Рено” подаряват на Тодор Живков лек автомобил последен модел. Може би като жест за договорката в България да се монтират “Рено-8” и “Алпин”.

Делегацията начело с Живков си отива, но

подарената кола

остава в двора

на посолството

Тя обаче не заминава за София, а за Мадрид. Ето разказа на Павел Писарев, който по това време е кореспондент на в. “Работническо дело” в Париж.

В посолството тръгва слух, че шофьорът няма да пътува, за България, а си вади визи за Испания. Може би ще се разходи до там?!

В посолствата слуховете бързо избуяват и партийният секретар решава да се разгледа случаят и партийното положение на шофьора.

В уречения ден и час всички служители на посолството идват на събранието, бави се само посланикът проф. Владимир Топенчаров. Павел Писарев отива да го покани. Посланикът казва, че не трябва да правят никакво събрание. Шофьорът има задачата да закара колата в Мадрид като подарък за Симеончо. Точно така казва посланикът - за Симеончо. В което няма нищо обидно, много българи наричат така царя в изгнание.

Проф. Топенчаров обяснява на слисания журналист, че това е нареждане на др. Живков, защото царят не само не говорел против България и българския народ, ами урежда и отношенията с иранския шах. Тоест помага на родината си.

На това място в книгата си “Подир изгубеното време” Павел Писарев е написал: “Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна. Какво нещо е голямата политика...”

Писарев ми каза, че не знае какво е стнало по-нататък с автомобила. Почти всички участници в тази история вече не са между живите. Единствен Симеон Втори може да разкаже какво е направил с подарения му автомобил. Царят не се обажда на Писарев, когато през 2011 г. излизат мемоарите на журналиста.

В навечерието на новата 1967 г. в посолството се получава покана посланикът на България в Париж да посети Елисейския дворец за традиционната среща с френския президент Шарл дьо Гол. Проф. Топенчаров взема със себе си и кореспондента на в. “Работническо дело”. Писарев обяснява този жест с надеждата на амбасадора след това да се появи макар и кратка, но важна за него информация: “Френският президент прие българския посланик”.

В двореца посланиците са подредени по азбучния ред на държавите си. Идването на президента Шарл дьо Гол Писарев описва доста колоритно: “Дьо Гол влезе, покатери се както винаги на един висок стол, като трон, и изгледа високомерно и презрително присъстващата дипломатическа сган. Дьо Гол имаше самочувствието , че е символ на историята и се държеше така, внушаваше на хората това убеждение и те го приемаха...”

Може би за изненада на всички Дьо Гол отива най-напред при съветския посланик, а не при при американския. И с двамата провежда кратки разговори почти “на ухо” и според Писарев

всички в

залата умират

от любопитство

какво си говори френският държавен глава с представителите на двете велики сили. Поне тогава бяха такива.

Идва ред и за ръкостискане и поздравления с българския посланик. Писарев чува как шефът на протокола освежава паметта на генерала - това е посланикът на България проф. Топенчаров, президентът Живков скоро беше на посещение в Париж...

Дьо Гол подава ръка и усмихнат, произнасяйки трудно името на българина, казва: ”Ааа, г-н посланик Топенчаров, как сте? Какви прекрасни мустаци имате! Много поздрави на президента Живков...”

Нашият амбасдор също се усмихва и пита: “Ще дойдете ли в България през тази година?”. Не знам дали Топенчаров си е бил намислил предварително този въпрос, или го задава, след като ”чу името на началника си Живков”, както твърди Писарев, но всички изпадат в деликатна неловкост.

Ако каже “да” - ще излъже, защото през 1967 г. няма планирано пътуване на френския президент в България. Ако отговори с “не” - може да се приеме като обида на България.

Някои дипломати може би ще кажат, че това е нарушение на протокола, проява на инициатива в разговор с държавен глава, което е извън стандартите в дипломацията. Как излиза от ситуацията френският президент?

“Генералът се облещи, започна да маха с ръце и издаде някакви неясни звуци: ”Амииии, ееее...” и премина към следващия посланик”, обясни Павел Писарев.

Дьо Гол никога не посети България. Това направи един от наследниците му - Франсоа Митеран, през 1989 г.

А тогава Писарев пита посланик Топенчаров каква грама за срещата с френския президент да изпрати в София. Може би професорът е съзрял

известна доза

арогантност

във въпроса

на кореспондента, но престава да го кани със себе си на срещите в посолствата.

Павел Писарев обаче признава, че проф. Владимир Топенчаров е дипломат от висока класа. Двамата са заедно в Париж по времето на разцвета на Петата френска република, времето на Шарл дьо Гол - една от знаковите личности на ХХ век.

По лично негова покана Тодор Живков идва начело на делегацията, за която вече стана дума. Посещение, което оставя следа в историята на съвременната българска държавност. Писарев е убеден, че на такова равнище, с такива почести в Париж не е приеман никой български държавник - нито преди него, нито след това.

А на прощалната вечеря френският президент прави паралел между галите и славяните като едни от най-старите и достойни племена в Европа. Самото име Дьо Гол се свързва с галите (ле галоа), древното население на Франция. Генералът винаги твърдял, че е натоварен от провидението и историята с мисия.