Кенеди ли ви плаща да правите такива филми!


Богомил Райнов громи епиграмите му – били „снесени яйца, макар и не толкова пресни”

Повече от 60 години в литературата ни звучеше един глас: “Не съм съгласен!”… Той не се съобразяваше с управляващите, нито с колегите писатели, той апострофираше съидейниците си в СДС, най-остро критикуваше и стария си приятел Желю Желев, дори със себе си беше несъгласен… За Радой Ралин се носеха легенди, народът го обичаше, без да знае реално за ударите, нанесени му от властта през 60-те и 70-те години. Добре би било да припомним някои от тях.

Дори най-близки приятели внезапно излизат съдници над авторския му избор, “другарската им критика” хапе, заповядва, заплашва с отлъчване от “правата вяра”. По повод на няколко Ралинови епиграми в “Стършел” (1958) Ангел Тодоров решава да даде урок на “развилнелия” се млад колега. В следващия брой излиза тази негова “творба”: Не, не е критика това, а каша / от чужди слухове, от глупав намек – / и мисълта ти в тях – тя не е наша, / а в нашата градина хвърляш камък. / За нашите писатели говориш, /че с достове и постове живеят – / не виждаш ти огромните простори, / които в новите им песни греят.

През 1961 г. Ралин е уволнен от в. “Стършел” след 9-годишна работа. Някому не се харесва книгата с епиграми “Безопасни игли” (1960). Този Някой следи през лупа действията на сатирика и дългата му ръка неведнъж ще го стиска за гърлото. Баща на две деца, изоставен от съпругата си сам да се справя по битовизмите за отглеждането им, писателят с ентусиазъм започва работа във в. “Литературни новини”. Но и тук пак го потискат. Изпълнен с възхищение към класика на критиката ни Владимир Василев, Ралин дава ход на неговата статия “Сливенски Парнас”. Тодор Павлов веднага протестира защо се възражда това име. И сатирикът тутакси е освободен от работа.

В началото на 1963 г. Ралин постъпва в Студията за игрални филми “Бояна”. Междувременно в сп. “Киноизкуство”, кн. 12/1963 г., излиза статията му “Нашата кинокомедия”, в която той е предусетил комичния край на социалистическия диктат и бавната, но сигурна подмолна роля на сатирата: “Поначало сатирата и култът към едноличността са се мразели кръвно и непримиримо. След като един култ стигне до нивото на личния или масовия подбив, той бива нащърбен култ и престава да плаши и предизвиква респект.

Ако бог Апис, казва Херцен, стане за посмешище, той вече се превръща от бог в обикновен бик.”
Няколко месеца по-късно ще видим проявите на бика. 1963 г. е пикова в това отношение и последиците за битието на поета са твърде неприятни, но не и за сатиричната му муза, която забива все по-остро красивите си нокти в деформираната плът на обществото. В началото на годината са премиерните представления на “Импровизация” (автори Р. Ралин и В. Петров).

Независимо от възторжените отзиви на публиката спектакълът е цензуриран, осакатен и скоро спрян. Немалка заслуга има самият Т. Живков, чиято реч пред дейците на културата от 15 април 1963 г. йезуитски го очерня. Уж ЦК на БКП го одобрявал, но, видите ли, той бил поначало погрешен: “Ние сме длъжни обаче да поговорим с авторите на “Импровизация” и изобщо с нашите сатирици. Не може да се бие така по нашите кадри, да се представят в отрицателна светлина нашите дейци, да се обобщава по този начин. Ние не можем да се съгласим с такава “сатирична” линия”.

След това височайше покушение ще последва друго. Филмът “Невероятна история” по Ралинов сценарий се появява през 1963 г. и цар Тодор веднага откликва в типичния за него стил на зловеща ирония. Посреща авторите с думите: “Кенеди ли ви плаща, за да правите такива филми!” Прожекциите са спрени, а след смъртта на Хрушчов – възобновени. Така се дава шанс на отрицателите да започнат да го хвалят без угризения на съвестта.

Още в 1963 г. обаче тези удари изтласкват Радой в Студията за документални филми. Оттук той наблюдава разгарящите се битки около неговото име. В бр. 5/1963 г. на сп. “Ново време” излиза уводна статия, в която се казва: “Нихилистично и черногледо по същество отношение към действителността се забелязва през последните години в редица произведения на поезията, драмата, киноизкуството и пр. Най-характерен пример е постановката на Сатиричния театър “Импровизация”. В тази постановка нашето общество е показано в криво огледало…” Същата статия веднага е препечатана в сп. “Коммунист”, бр. 9/1963 г., Москва.

Независимо от предначертаната “генерална линия”, намират се и автори, криволичещи извън нея. Сергей Муратов написва похвална рецензия в съветското списание “Театр” (кн.6/1963), изтъквайки новаторските елементи на “Импровизация”. Този факт раздразва още повече догматиците. Наредено е да се спират творбите на Ралин в периодиката. Ако той занесе 10 епиграми, пускат му една-две. Дългите ръце на цензурата обаче не могат да спрат мълниеносното разпространение на епиграмите, които народът повтаря на ухо.

Между житейските неволи и догматичния надзор поетът се радва като дете на всяка публикация в чужбина. В Прага излизат преведени епиграми и жънат голям успех. Поетът Лифшиц пише с възторг за фейлетоните на Ралин в сп. “Октябрь” (кн.1/1964). Лирични и сатирични стихове се превеждат на немски, френски, аглийски и сръбски език. Преводите растат и така до днес творчеството му е преведено общо на 37 езика.
През 1964 г. Радой започва да прави документалната поредица “Фокус”. Около него се сформира талантлив колектив: Б. Димовски, Р. Вълчанов, М. Левиев, Дж. Пенков, Яна Пипкова, Ст. Цанев, Кл. Денчев, Св. Пеев, Ив. Ничев.

С бюджет за 8 “Фокуса” те правят 40. Новата поредица е адмирирана. Но като всяка остра сатира е прекъсната след двегодишно съществуване. Причина става “Селска хроника” – новела (сц. Ст. Цанев, реж. Ив. Ничев), разобличаваща партийната номенклатура в Сливен. Митко Григоров спира излъчването на филма, Павел Матев, председател на Комитета за култура, нарежда хрониките да се сведат до миниатюри. В знак на протест Ралин си подава оставката. По това време фигурата му на писател-дисидент е позната вече на Запад. В редица обзорни статии се споменава името му с изключителни суперлативи.

В западногерманския вестник “Франкфурктер Алгемайне Цайтунг” (1966) е публикувана статията “Между традиция и бъдеще” с подзаглавие “Закъсняло, но продължително размразяване на литературния живот в България”. Волфганг Краус разглежда творчеството на В. Петров, Й. Радичков, Бл. Димитрова и др., но най-много място отделя на феномена Р. Ралин: “Когото и да запитате в България, кой е най-известният и най-интересен писател, веднага ще чуете едно име: Радой Ралин. Той е подобно явление, каквото е в Полша Станислав Йежи Лец, с тази разлика, че в Полша наред с Лец има още много оригинални, остроумни, злостни личности. Р. Ралин е по-млад от Лец, към средата на 40-те, но неговата сатира едва ли отстъпва по острота на полската.”

И у нас започват да осъзнават, че сатиричните творби на Ралин не са мимолетен вестникарски факт. Отчита се огромното му влияние в литературните среди, съществуващият негласно Ралинов салон на свободомислещи млади интелектуалци, които той събира на чаша чай, предизвиква възхищение у едни и завист у други. Мастити критици, които малко или много са го отричали, търсят някакво “извънидейно” оправдание, за да признаят качествата на неговата лирика и сатира.

Самият Р. Ралин през целия си живот не си е позволявал да отмъщава лично на хулителите си. Превърнал собствената си житейска драма в извор на оптимизъм, той заявява: “Колекционирам човешки драми и дано възрастта не ме спре.”

През 1967 г. той постъпва на работа в издателство “Български писател”. Тази година е знаменателна и с един жест на “благоволение”: Живков започва да праща поздравителни картички на автора на “Личен контакт”, “За реда на нещата”, “Сказание за Атила”, на книгите с епиграми “Безопасни игли” и “Моля, заповядайте!”, предрекъл още в 1964 г., че “зад всяка идилия / се крият насилия”.

Истинското лице на Харун ал Рашид ще се покаже зад маската твърде скоро, на следващата година, когато излиза книгата с епиграми “Люти чушки” (1968). Атаката е масирана. Комунизмът в Източна Европа е уплашен от чешките събития. Книга като “Люти чушки” няма как да не бъде изгорена на клада и тя бързо ще се превърне в най-търсеният апокрифен текст в нашата литература.

Първото наказание е уволнението. От 1968 до 1976 г. Р. Ралин е без работа. Всеки, който си изкарва хляба с перото, знае какво означава това. Пусната е в ход и машината за слухове и лъжи. Верни служители на Държавна сигурност “информират”, че Радой имал шестстаен апартамент, че Людмила Живкова лично го покровителствала, че фондът на СБП всеки месец му плащал 160 лева издръжка… Ето и Живков продължава добронамерено да му праща честитки! Какви по-ясни доказателства, че популярният епиграмист се радва на обичта на диктаторите!

Управляващите обаче бяха забравили, че народът ни е послушен, но не и лековерен. Народът знае, че “Люти чушки” е иззета, че на Р. Ралин и Б. Димовски са забранени всякакви обществени изяви, забранено им е дори да си покажат носа в столицата. Редакторите зачертават всеки ред в обзорни статии, където се споменава името му, дори цели кoли падат от книгите.

Широко известен е случаят, когато: в. “Народна младеж” публикува разговор между Р. Ралин и Б. Димовски. Цензурата моментално реагира: иззети са всички броеве, уволнени са шест души! Или случаят с уволнението на Пламен Цонев от сценарната комисия към Българска кинематография само защото си е позволил да внесе два сценария от този скандален автор.

По същото време излиза книгата на Васил Акьов “Светове”, която съдържа един превъзходен експресивно-есеистичен портрет. “Поета не можеш да го свалиш, ако е истински поет. В тежки минути той се обляга единствено на оръжието си. Всяка негова дума придобива особена цена. Двата реда на епиграмата действат като снаряд. Едно четиристишие е вече батареен огън. Идват моменти, когато словото става меч. В сатирата то няма друга участ.”

Тези думи действително се оказват батареен огън срещу пазителите на идеологическите скрижали. Богомил Райнов излиза с грамадна статия в “Литературен фронт”, озаглавена “Сатирата – партийно оръжие”. След като се спира на “борческия” патос в творбите на А. Константинов, Хр. Ботев, Г. Кирков, Хр. Смирненски, след като цитира Добролюбов, Маяковски, Т. Живков (няколко пъти!), Гогол, Ленин и др., Б. Райнов се заема с главната си задача: да разгроми грешните български сатирици в лицето на Р. Ралин, Г. Тихолов и К. Грозев. Цитирайки три Ралинови епиграми, Б. Райнов ги оприличава на “току-що снесени яйца, макар и не толкова пресни”.

Хубаво е, когато имаш самочувствието да преценяваш качеството на чуждите яйца, но май е редно първо да прецениш ти какво яйце си снесъл… А в случая неговото яйце е кухо. То притежава само една лъскава, омазнена от подлизурство черупка, а съдържанието е празна фразеология, от която днес не остана нищо. Нима има цивилизован човек, който не би се изсмял на заключителния акорд в тази статия: “Ние можем да признаем за наша сатира само такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата битка, която водим за светлото бъдеще на човечеството.”

Не е необходимо днес да опровергаваме Райнов. Направил го е още В. Акьов в спомената книга: “Силата на Радой Ралин е в това, че не изпълнява ролята на шут. Силата му е, че поставя пръста върху раната и казва: Боли ли? Нека боли. Така е по-добре. Това може да го направи човек, на когото е скъпо не само миналото, но още повече бъдещето… Защо се страхуваме от сатирата?”

АФОРИЗМИ И ЕПИГРАМИ

Единствената безспорна истина са некролозите.”
“Журналистиката стане ли ялова, ражда ежедневно сензации.”
Лидерска скромност: нека да сме по-малко, че да си поделим по помножко.”
Търпението е незабележима форма на гниенето!”
С щикове може да управлява и едно магаре.”
Тоз, който падне в бой за свобода – не умира, а не му увира главата.”
По-страшен от СПИН-а, по-опасен от рака – сега засега си остава простака.”
Ако народът не може да бъде целокупен, лесно ще стане изцяло купен!”
Дошло е едно време, нито да те спират, нито да те започват…”
Държавниците докарат ли поданиците си до пълно ограбване, ги тренират за нашествия в чужди страни…”
Един народ не бива да бъде безкрайно голям – ще му се разсее националното съзнание.”
Влезеш ли в историята, гледай да не се заседяваш – ще й станеш досаден.”


Какво четем:

🔴 Разузнавачът Иван Генев 33 години от най-голямата подмяна в историята ни:Аз откраднах "История славянобългарска"

🔴 Иван Бонев – славният летец, който бе варварски разстрелян във въздуха

🔴 Грандиозен успех! Българин е на финал на Ю Ес Оупън

Източник: Труд



Коментари



горе