Яворов напуска живота охулен и изоставен


След тази загуба, много от неговите приятели, близки и случайни познати, споделят спомените си за него, за годината след първата трагедия на поета. Те разказват за превръщането на напетия, с искрящ поглед мъж, на обожавания творец, в една бледа сянка.

 

Белетристът и мемоарист Михаил Кремен споделя:

"След като зарастна раната, и превръзките бяха снети, Яворов трябваше да напусне Александровата болница. Къде да отиде? Виждащ слабо, той беше безпомощен, и трябваше винаги да има хора около него. За да не се чувства самотен в наета стая или в хотел, предложих му да дойде у дома, докато се разбере какво ще става по-нататък. Живеехме на бул. „Патриарх Евтимий“, недалеч от Александровата болница. Приготвихме му моята работна стая и той остана там около три седмици в едно, искам да подчертая това, хубаво настроение на топло приютен нещастник. Фамилната атмосфера, това, че около него винаги имаше приятелски настроени хора, които се грижеха за всичко и които бяха истински негови доброжелатели, шеговитите „разговори“ с малката Конка – ученичка от отделенията; надеждата му, че ще прогледне, ако не напълно, то поне с едното око, особено след като отиде във Виена, обстоятелството, че клеветата за неговата вина по убийството на Лора не бе стигнала у дома, а и следствието по смъртта на Лора още не бе обърнало острието си към самия Яворов, всичко това му даваше импулс за живот и едно светло, скрито-радостно настроение на избавен от смъртта и страданията човек.

 

Тия три седмици, които той прекара у дома веднага след лекуването си в Александровата болница, бяха може би единствените негови светли дни в едногодишния промеждутък от смъртта на Лора до неговото самоубийство.

 

Обикновено следобед идваха Тодор Александров, Асен Златаров, а напоследък и д-р Кръстьо Кръстев. На Тодор Александров Яворов се радваше най-много: студеният разум и спокойната решителност на тоя стоманен човек му влияеха чудотворно.

 

Яворов, след излизането му от болницата, с Тодор Александров в дома на Михаил Кремен

 

Нежното и приятелско ухажване на Асен Златаров идваше да допълни и усили доброто настроение у Яворов. Само късите, делови посещения на д-р Кръстев в края на Яворовото гостуване у нас, донесоха първата тревога: д-р Кръстев го посъветва по-скоро да се премести другаде, за да не се дава храна на злоезичието и да не се пречи на следственото дело.

 

В началото на четвъртата седмица заведоха Яворов в една студена и неприветна стая на улица „Любен Каравелов“, дето на другия ден го заварих сам – почернял от мъка, той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, като звяр в клетка. От тоя ден нататък се заредиха: безрезултатното пътуване на Яворов до Виена, за да се лекува при най-добрия очен лекар; лежането му като затворник в клиниката на д-р Сарафов в етажа над сладкарница „Цар Освободител“; разрастващата се в обществото омраза към „поета-убиец“; безпаричието; клеветата за неговата виновност за смъртта на Лора, чудовищният ход на делото, загубване на приятели и почитатели, и постепенното изчезване на зрението му…

 

Тогава дойде смъртта – единственото Яворово облекчение."

Михаил Кремен, сп. „Изкуство и критика“, ноември 1939 г.

 

 

Лора Каравелова през 1904 г. и след самоубийството ѝ на 30 ноември 1913 г.

 

Художникът и фейлетонист Райко Алексиев също разказва за срещите си с Яворов:

"Бяхме на разходка към градината. При Орловия мост един просяк, свит до оградата свиреше на гъдулка.

- Колко хубаво свири тоя бедняк, каза Яворов и се спря. Не би помислил човек, че тия звукове излизат от такъв прост инструмент… Сакат ли е?

- Слепец е, отговори някой.

- Щастливец, има си занаят в ръцете, добави със свойствената си лека ирония Яворов и предложи да вървим.

Ние се спогледахме и тръгнахме мълчаливи. След дълго мълчание той, пак със същата усмивка запита.

- Как мислите, просията унизително нещо ли е? И без да дочака отговор сам добави: Твърде е възможно и да не е унизително. Като ослепея съвършено, вярвам, че поне за това ще бъда годен.

 

Яворов обичаше да разказва спомени из четнишкия живот. И когато заговореше за планините, за неспокойните нощи, за самите комити и за Гоце Делчев, устните му затреперваха в някаква странна добродушна и възторжена усмивка и гъстите му вежди играеха нервно над черните очила.

 

Яворов преживя последните си дни в почти пълна мизерия. Дрехите му бяха износени, остарялото бельо се поддържаше още с големи усилия. Живееше в малка стаичка на третия етаж и вероятно неведнъж коленете му са се блъскали в стъпалата на високата стълба.

 

Много намеци, много неща, видени в периода на нашата неколкомесечна случайна близост говореха за голямата мъка, в която изтекоха последните дни на най-големия наш поет. Изоставен почти от всички, сляп с едното и едва виждащ с другото око, без средства, под гнета на едно подновено следствие, охулен от мълвата на ония, които никога няма да дораснат до пешовете на неговия извехтял балтон, той бавно угасваше.Това тъй ясно личеше, и когато един обяд неговият стол в ресторанта остана празен, а на стената се чернееше рамката на некролога му, никой не се удиви. И когато видяхме в стаята му изгризана със зъби перодръжка и прочетохме някои от предсмъртните му писма, никой също не остана озадачен. Краят беше напълно логичен.

 

„Ще се погрижат за погребението ми, вярвам приятелите този и този (назовава имената). А ако и те не сторят това, общината ще прати една гальота. Нали хигиената на града го изисква? – така гласеше едно писмо.

 

Значи, поетът Яворов, чиито песни никога няма да престанат да топлят сърцата на тия, които чувстват, и чиито съчинения никога не ще престанат да донасят добри приходи на издателите, се е почувствал в последните моменти изхвърлен от живота тъй жестоко, че не е виждал друго освен боклукчийската гальота, която ще се погрижи за тялото му…

 

А това, че го погребаха тържествено, нищо не значи. То беше само шумът на сензацията."

Райко Алексиев, в. „Развигор“, ноември 1924 г.

 

 

Един от най-близките приятели на Яворов е литературният критик Владимир Василев. Той е и един от хората, открили мъртвия поет в квартирата му. Ето и неговия разказ:

"Яворов бе изгубил зрението си  - едва прозираше посоките, вървеше опипом с бастона си, с тъмни очила, дирейки приятел, който да го придружава. Хората го бяха оставили, и нямаше благодарност по-трогателна от неговата към ония, които идваха при него. Те бяха малцина.

 

Винаги, когато можех, аз го намирах. Той идваше у дома често, понякога всеки ден. Улавях понякога подозрението му не става ли досаден… Понякога успявах да го възвърна към бодрост, дори се пошегуваше. Приказвахме много. Но моята убедителност се срещаше с неотстранимото – не вижда… Лекуваха го д-р Гиргинов – за очите, и д-р Ангелов – за нервната му изтощеност. Но подобрение не идваше. След като се върна от Виена, гдето д-р Кръстьо Кръстев с грижа като към свой син го заведе, Яворов и сам престана много да вярва. В изгубването на зрението си виждаше някаква съдба, сбъдване на едно предчувствие ( на толкоз места в стиховете си говори за слепотата).

 

Изгубването на зрението му отнемаше всичко: връзката с живота, хората, света. Мисля, че да би могъл да си възвърне зрението или малко да се проясни, той би останал.

 

„В мен сега жаждата за живот е много по-голяма – говореше ми веднъж – отколкото преди. Малко, малко искам да ми се проясни зрението, да мога на пишуща машина да работя, друг ще ми чете, тогава бих се предал на работа и само на работа. Тя е единственото, което ми остава“.

 

Смазваше го не само невиждането. И бедността му и мисълта, че може да остане да тежи на друг. Непоносима бе за него и самотата.

 

„Ужасно нещо е да изгубиш тоя, когото си обичал. По-добре ти сам да си загинал. И ако бих могъл да избирам между смъртта на Лора и моята, бих предпочел с мене да станеше това нещастие, но тя да остане“.

 

Мълвата го пробождаше като рапира. Мълвата той не можеше да издържи, да понесе, тя му отнемаше и последното – човека у него.

 

Пейо Яворов и Владимир Василев, 1912 г.

 

Един път, с голяма предпазливост, той ми подметна дума за завещание. Отхвърлих тая ужасна мисъл – такива работи аз не мога да правя, значи ти мислиш… Успокоих го, поприказвахме за други неща. Но скоро след това – пак. Уверяваше ме, че не мисли нищо лошо, но тъй, понеже не вижда, и може просто като върви да се случи нещо с него – нека за всеки случай, да има… Приехме и двамата тая съзнателна взаимна измама. Продиктува ми, написах го, той го подписа. Друг път ми предаде един пакет писма – да ги пазя, и ако се случи нещо, да ги предам на хората. Това са писмата до брат му Атанас, до сестра му Екатерина, до д-р Кръстев, Тодор Александров, д-р Гиргинов, д-р Ангелов, който му правеше електризации ( в писмото му пишеше, че неговата машина (револверът) излязла по-добра от електрическата) и до мен. Повечето са известни.

 

Външно като че ли настъпило бе у него известно спокойствие. Какво се крие зад него – можеше да се предполага.

Десет - петнайсет дена преди страшната случка, Яворов бе у дома. Приказвахме си добре, и излязохме. На ъгъла на ул. „Витоша“ и „Солунска“ трябваше да се отделим. Вместо „Довиждане“  каза ми с някакъв особен тон „Сбогом“ и ми стисна ръката не като друг път. Веднага ми мина през главата… Качих се на трамвая, обърнах се – видях го гърбом, върви опипвайки с бастона си към квартирата си на ъгъла. Прецених – силите ми не стигат да го спра. Тутакси намерих Боян Пенев. Той отиде. Пред него Яворов признал, че наистина…

 

Всичките ми усилия след това не помогнаха…

На 16 октомври към 8 часа вечерта брат му Атанас дойде тревожен у дома – Пейо го нямало вкъщи. Съобразих – трябва да е бил у някой добър приятел, дето е закъснял. Но сам не вярвах на обясненията си. Стаята обаче била заключена, каза ми брат му, и ключът вътре. Ясно бе всичко. Нищо, може би е уморен и е задрямал, помъчих се да го успокоя.

 

Отидохме. Ударих няколко пъти силно на вратата и извиках. Никой не се обажда. Повече от това не мога… Повикахме Боян Пенев, влязохме през другата стая, отмахнахме гардероба, и Пенев отвори вратата. На кушетката Яворов наистина беше задрямал…

 

Веднага отидохме в дома на Тодор Александров и му съобщихме. Не издаде никакво вълнение. Дали това бе коравата душа на революционера, или може би,  той знаеше…"

Владимир Василев, в. „Литературен глас“, октомври 1929 г.

 

За да се изяснят причините за трагичния край на поета и за да отхвърлят обществените хули, веднага след смъртта му, приятелите на Яворов предоставят на пресата извадки от неговото завещание и от предсмъртните му писма.

Из завещанието: „Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор“.

 

Из писмата: „Най-после аз съм щастлив. Отивам при Лора… Недей намира, че много бързам. Лора все по-настоятелно ме зове, а липсата на средства и неправедния съд ме подтикват… И аз бързам!“

 

„… Излекуван, макар сляп, реших да поживея две години, за да напиша, като се съвзема, една книга - некролог за нея и за себе си. Но сега аз трябва да се откажа от това си намерение. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени… Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществуване и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.

 

Моят завет е: Ако има в тая страна пет души, за които знача нещо, да поискат напечатването на всички документи по делото. И нека те бъдат допълнени с показанията на всички, които биха могли да кажат нещо.

 

А вам, 3-4 приятели, които вярвате в моята невинност, аз казвам: Вие сте прави, кълна се! Инак, нека земята не даде покой на костите ми.“

 

Едно от последните желания на Пейо Яворов е да бъде погребан в четническите си дрехи: „Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея“.


Какво четем:

🔴 Александра Начева спечели четвърто злато за България на младежката олимпиада

🔴 Депутат от БСП затрил над 23 милиона лева от столична болница по хематология

🔴 Софи Маринова се метна върху защитен обект, грозят я 2 години затвор

Източник: glasove



Коментари



горе