Успехите и грешките на незабравимия Апостол Карамитев


На 17 октомври се навършват 95 години от рождението на първата и най-ярка артистична индивидуалност на родния звезден небосклон Апостол Карамитев, когото френският режисьор Луи Дакен нарече „Жерар Филип на народните демокрации“.

Времето беше сложно и нееднозначно. А и самият Карамитев трябваше да се съобразява с него и за да постигне върхови успехи и заслужено признание. Той, синът на пристанищен работник, но в родствени връзки със семейството на Александър Цанков, възпитаникът на бургаското италианско средно  училище, където се издържа с държавна стипендия на името на Бенито Мусолини и носи на празниците знамето със снопа пръчки – фашиото, бързо се ориентира и се жени за дъщерята на земеделския функционер Спас Дупаринов – Маргарита, сама участничка в нелегални земеделски и комунистически групи.

Все пак тези години остават с усвояването на чужд език и по-късно, по свидетелството на Атанас Свиленов, Карамитев жадно е чакал на любимата будка за вестници и списания до входа на театър „Сълза и смях“ получаването на новите броеве на „Ринашита“ и „Унита“, които бързо е поглъщал и след това дълго обсъждал със своя приятел критик.

Такива бяха и успехите, и грешките му. В тези години Апостол завършва ВИТИЗ (1951 г.) и се утвърждава като театрална знаменитост в серия от романтични, патетични и драматично-ексцентрични роли.

Карамитев участва в първото родно цирково вариете, прави рецитали на народни песни, опитва с различен успех късмета си в режисурата; преподава във ВИТИЗ – негови студенти са Велко Кънев, Филип Трифонов и Юрий Ангелов. Той защитава студентите си за техните изблици и мечти, наричайки партийните шефове „серсеми“, приет е за величие без да стане партиен член, записва в радиото знаменити постановки (като „Майка на своите деца”, „Майстори”, „Женитба”, „Обикновено чудо”), събужда сутрин децата с неповторимия си тембър и остроумие, четейки занимателни приказки в сериала „Весел ранобудник”(1969), и осъществява революция в тв дублажа, озвучавайки блестящо всички роли в знаменития сериал „Форсайтови“.

Не случайно посочвам негови изяви в области, които поради естеството си са или вече история (театърът), или само легенда (работата му със студентите му), или нищо не говорят на днешните млади поколения (радиозаписите). Целта ми е да изтъкна, че без телевизията и киното нямаше да се открои в български мащаби и условия феноменът Карамитев. Защото той и като чувствителност, и като натюрел, и като характер, отразяваше в най-пълна степен квинтесенцията на българския интелигент, на най-доброто и забележителното в националния ни дух, покриващо се с романтичния уклон, скептицизма, горчивата ирония и ярко изявената гражданска целеустременост.

Знае се, че еволюцията и зрелостта в творческото му развитие тръгнаха от театъра, въпреки, че през 60-70-те години на миналия век бяхме свидетели на неговото хармонично единство на сцената на Народния театър, на малкия екран и пред филмовата камера.

Апостол Карамитев бе еднакво непосредствен и убедителен и в класическия репертоар, и в съвременните пиеси и сценарии. Той експонираше добродетелите на българина – „Монахът и неговите синове“, но със същата лекота проникваше в същността и на руснака – „И най-мъдрият си е малко прост”, англичанина – „Скандал в Брикмил”, американеца – „Смъртта на търговския пътник”, „Цената”.

Бе съвсем естествено утвърденият на първата ни сцена обаятелен и талантлив актьор да участва в изграждането и на родния ни тв театър и филм, и на националното киноизкуство.

В телевизията ролите му бяха по-скоро допълнение към вече създадения имидж или просто записи на изградени образи на театралната сцена.

Най-хубавите си превъплъщения Карамитев реализира в новелите „В  новия квартал“ (1964) и „Един снимачен ден” (1968), в адаптацията на „Рожден ден” (1971) по Драгомир Асенов и в ексцентричните постановки на „Най-достойният”(1972) и „Тойфеловата кула“ (1973).

Но не доживя участие в цветна продукция, въпреки че именно през 1973 г. се появиха първите ни цветни тв филми и сериали. Истината е, че за съжаление на малкия екран Апостол не доживя нито водеща роля в популярен сериал, нито успя да разкрие щедрия си талант в завладяващ и запомнящ се тв филм.

Не беше гладък и постлан само с рози пътят му и в българското кино. Вярно е, че той бе открит за екрана млад, на 28 години, но дълго чарът и непринудеността му бяха използвани спекулативно – в слаби и тенденциозни постановки, в поръчкови продукции и в безпомощни мелодраматично-кичозни саги.

Но също така е истина, че именно в киното той пръв от поколението си получи възможност за пробив в схемата на соцреализма и създаде витални и жизнено правдиви герои, с които приятно изненада в „Това се случи на улицата” (1956) „Двама под небето” (1962), а в привидно непретенциозни комедии като „Любимец №13” (1958) и „Специалист по всичко” (1962) демонстрира неповторимото си чувство за хумор.

Самият Карамитев е знаел недъзите на пиесите на Лозан Стрелков, но не отказва телевизионните им адаптации, защото: „Гледат ги милиони хора, друга такава аудитория няма. Лозан е комунист и лош драматург, но не е глупав. Той вижда щуротиите на съпатийците си, вижда некадърността на управлението и има смелостта да постави тези проблеми. Той искрено се тревожи и си вярва, че така работите могат да се поправят. И понеже е много близо до върха, до самия Тодор Живков, позволяват му да си каже думата. Каузата му е безнадеждна, но аз пък искам да отворя очите на хората за истинските неща, а не за митовете на пропагандата.“

Сега е ясно, че при едно благоприятно стечение на обстоятелствата Апостол Карамитев би се превърнал в конвертируем актьор, би имал престижна кариера поне в германски, италиански и унгарски филми – в такава продукция участва още през 1960 г. – „Три звезди“ на Золтан Варкони, и вероятно би се утвърдил като величина не само за местна консумация. Оправданията за прекършения полет на родната звезда би трябвало да търсим не само в разделното време на студената война, но и във факта, че тогава, когато бяха на мода първите ни копродукции със западни филмови компании, те или не се осъществиха на нужното ниво, или, участвайки в една от тях Апостол просто се мъчеше със задачата си (следователят Дамянов в „Малки тайни”, 1969 на Волфганг Щаудте).

Когато Апостол ни напуска без време, Христо Ганев замисля сценария за „Басейнът“. В него ролята на арх. Апостол Панчев е написана конкретно за Карамитев. Смъртта му хвърля Ганев в отчаяние и той пише като предисловие на своя изстрадан проект: „А сега ти, режисьорът, нека си блъскаш главата кой ще играе тази роля!...Аз пък ще си позволя да наричам от сега нататък този герой Апостол…“

Режисьорката и негова съпруга Бинка Желязкова прави единствения възможния ход – да покани Коста Цонев, замествал Апостол с успех в „Сватбите на Йоан Асен“. Така късметлията Цонев получава възможност да създаде през 1977 г. една от най-ярките и пълноценни роли в своята дълга и богата кариера.

Отделна – обширна и интересна тема е съвместната работа на двамата титани и големи приятели на екрана – Карамитев и Коста Цонев. Знаменателно е, че те стартират пътя към филмовия Олимп заедно в „Утро над родината“(1951), в който Апостол като злодея Велизаров се мъчи да взриви язовир, гордост на бригадирския труд, а Коста само се мярка в три общи сцени във вагона на влака, гледайки към екрана възторжено опулено.

Любопитно е да се отбележи, че преди „Сватбите на Йоан Асен“(1973 – 1975) двамата работят като партньори в „Нощта срещу 13-ти“ (1961) – Цонев е ченгето Панов, което разследва мистерията с братята близнаци Примови, играни от Карамитев, от които единият е „наш“, а другия – естествено – диверсант и агент на западно разузнаване, както и в тв адаптацията на комедията на Рачо Стоянов „Политикани“, заснета през 1966 г. от Димитър Пунев , в която двамата се подвизават като съпругът и Кукумявков.

В „Любимец № 13“(1958) нямат обща цена пред камерата. Звездата, играеща отново братя близнаци Радосвет и Радослав е Карамитев, а Коста Цонев е обикновен шофьор на тролейбус, в „Един снимачен ден“ (1968) на Шаралиев  господар на шоуто е Апостол, който и се подвизава като филмова звезда в дует с Гинка Станчева, докато Цонев чете задкадровия текст на сценариста Валери Петров.

Реваншът на Коста Цонев е в „Свобода или смърт“ (1968), където получава възловата роля на Подвойводата, докато Карамитев се задоволява с епизодичното излъчване на Давид Тодоров.

Нека не забравяме, че веднъж болестта пречи на Цонев да се снима във филм с Карамитев – „Героите на Шипка“ (1954), така както най-зрелият им и пълноценен дует в „Сватбите на Йоан Асен“ на Вили Цанков е прекъснат в своя пик, след което Цонев, буквално изцеден покрай ролята си на севастократор Александър, довършва и тази на Апостол – цар Йоан Асен II
.
Защо да се чудим тогава, че Бинка Желязкова взима за наследник на роля, писана за Апостол , именно Коста Цонев?

Карамитев имаше амбиции и спрямо режисурата – той специализира в Ленинград (дн. Санкт Петербург) през 1955 г. при прочутия Георгий Товстоногов и времето щеше да покаже дали можеше да се утвърди като изявен постановчик.

Първият му телевизионен опит бе обнадеждаващ. А и самият той по повод на половинвековния си юбилей в интервю за БНР от 14 октомври 1973 г. заявява достатъчно искрено и отговорно: „Аз станах на 50 години. Какво е минало, не знам. Важни ми са следващите десет години, следващата десета роля, следващата десета постановка, следващият десети випуск, който трябва да пусна от ВИТИЗ. А тогава, един ден, може би, кой знае…“

Остава споменът за театралния чародей Апостол, остават избелелите ленти с великолепните му ексцентрични и трагикомични завоевания на малкия и големия екран, ролите от радиото.

Не е много, но се оказва, че за талант като Карамитев и те са достатъчни, за да остане той сред най-големите фигури в националната ни култура. И е похвална инициативата на  водещите ни телевизии да показват негови изяви - това е един от начините младото поколение да се запознае с големите достижения на първата ни родна знаменитост.

Автор: Борислав Гърдев


Какво четем:

🔴 Една детска сълза ме прекърши

🔴 Долен – едно от най-красивите български села

🔴 Шофьорът, спасил 13 деца в последните секунди от живота си, стана герой за цял Кюстендил, правят го посмъртно почетен гражданин

Източник: Десант



Коментари



горе