Медицината стана съдба за Николета, Нанси, Милена и Румяна



ЗА ТЯХ МЕДИЦИНАТА НЕ Е БИЛА ДЕТСКА МЕЧТА, НО СЪДБАТА ТАКА Е ПОДРЕДИЛА КРЪСТОПЪТИЩАТА И СЛУЧКИТЕ В ЖИВОТА ИМ, ЧЕ В КРАЙНА СМЕТКА И ЧЕТИРИТЕ СА СЕ ОЗОВАЛИ ВЪВ ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ ФИЛИАЛ НА МЕДИЦИНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ВЪВ ВАРНА. И не съжаляват, въпреки че до момента са положили 100 изпита, въпреки че знаят, че ще работят за има-няма 600 лв. заплата. Николета Георгиева и Нанси Иглева завършват специалността „Медицинска сестра“, а Румяна Лицанова и Милена Видева са избрали да бъдат акушерки. И четирите са от първия випуск на филиала в старата столица. Направили са избора си да се отдадат на тези професии съвсем съзнателно и след като са опитали да учат и работят нещо друго. Предстои им през юни следващата година да се явят на четири държавни изпита. Сега момичетата, заедно с всички останали свои колеги от този първи випуск са на стаж в търновската болница.

Николета и Нанси трябва да преминат през всички отделения на болницата и след всеки стаж да положат колоквиум. Румяна и Милена работят последователно в отделенията, които са пряко свързани с тяхната специалност – детско, реанимация, отделението по патологична бременност, родилно и гинекологично. Работят с ментори и следват техния график. Дават и дневни, и нощни дежурства и в края на седмицата имат 40 работни часа, за които в момента четирите не получават нито стотинка. Такива са правилата на стажа, който е общо 1600 часа или 9 месеца, точно колкото са нужни да се роди дете.

„А не би трябвало да е така. Ние работим точно толкова, колкото и всички останали. Да, студенти сме, още се учим и бързаме да се научим, за да знаем как да се грижим за пациентите и как да сме още по-прецизни в манипулациите, които извършваме. Но си мисля, че ако бъде направена промяна в системата и стажантите започнат да получават, макар и минимално заплащане, ще има много повече кандидати за нашите специалности“, казва Милена Видева. И четирите признават, че заради тежкия стаж и множеството колоквиуми, в последната година те не могат да работят нищо друго, което означава, че нямат странични доходи, с които да си плащат образованието.

„Аз работих два месеца в Англия и всичко вложих в обучението си, дори се наложи и съпругът ми да ми помага за таксите“, признава Николета. Тя е от Габрово и е майка на една дъщеря. Когато родила детето си, започнала да работи в производството, но бързо разбрала, че това не е за нея. „Аз съм слънчев човек и искам да работя нещо, което ще ме кара всеки ден да се усмихвам. Винаги съм искала да помагам на хората и започнах да проучвам къде мога да се запиша медицина. Започнах да уча, да се подготвям за кандидатстване, нищо че филиалът във Велико Търново още не беше открит. И той се появи, вероятно в момента, в който бях готова“, разказва за пътя си до великотърновския филиал медицинската сестра Николета.

Нейната колежка Нанси, която е само на 22 г., е най-малката в целия първи випуск. „Много обичах химията и биологията в училище и си мислех да уча медицина. Но се влюбих и се озовах във Велико Търново, последвах просто първата си любов. А той тогава учеше в Националния военен университет. Пътувахме един ден до Варна и станахме свидетели на тежка катастрофа. Никой от спрелите коли не посегна да помогне на човека в колата, само аз – най-смелата. Но човекът беше починал. Обаче този адреналин, който почувствах тогава, и това усещане за безпомощност промениха живота ми. Тогава – в този миг, реших, че искам да спасявам човешкия живот“, разказва Нанси и допълва, че все още не е минала през всички отделения, но вече е почти сигурна, че би искала да работи или в реанимация, или в спешното отделение.„Адреналинът наистина е фактор. Мен ме мобилизира и в такива моменти откривам в себе си неподозирани сили и знания. Аз намерих този адреналин в родилно отделение и още по-точно – моята мечта е да работя в родилна зала“, казва Румяна Лицанова. Бъдещата акушерка първо искала да бъде моден дизейнер, после мислила да става архитект. Но биологията в училище и заболяванията на баба й и дядо й преобърнали нещата. „Насочих се към онкологията, но се влюбих и не се явих на изпитите във Варна, а аз само в този медицински университет исках да уча. Нямаше за мен друга алтернатива. После се появи дъщеря ни. Когато я родих и целунах ръката на акушерката, за да й кажа „Благодаря“, вече знаех какво искам да правя. Зарязах българската филология, където и без това ми беше скучно и сухо и… точно тогава откриха филиала на любимия ми медицински университет“, разказва още Руми.

Тя и колежката й Милена вече са присъствали на раждания, помагали са на бебета да се родят, грижили са се за новородени и за родилки. „Неонатологията ме грабна, това е моето отделение и се надявам, когато завърша, да работя там“, казва Милена Видева. Тя е майка на две пораснали вече деца и съвсем съзнателно е избрала да промени живота си преди три години. „Омръзна ми да чувам, че в България няма медицински сестри и акушери, затова реших да започна да уча. И въпреки всичко съм категорична, че искам да работя в България. Иначе голямата ми мечта беше да стана космонавт и да ви кажа, изпълних я. Това образование си е почти като образование за космонавт. Толкова изпити, толкова часове в практиката…“, признава Милена.

И ЧЕТИРИТЕ МОМИЧЕТА КАЗВАТ, ЧЕ СРЕЩАТА СЪС СМЪРТТА ОСТАВЯ ОТПЕЧАТЪК ВИНАГИ. С НЕЯ НЕ СЕ СВИКВА, МОЖЕШ ДА СЕ НАУЧИШ ДА Я ПРИЕМАШ – НИЩО ПОВЕЧЕ. „Когато бях в реанимацията, наставник ми беше Юлия Герова, с която водихме много дълги разговори за смъртта. И сега си мисля, че не умиращият, а живите са тези, които имат нужда от подкрепа и помощ. Той отива на място, където някой друг има нужда от него. А аз на живите трябва да подам ръка, да им вдъхна кураж“, казва Руми и след това допълва, че е виждала смъртта в родилното отделение и там е разбрала, че страданието на жена, изгубила детето си, е неутешимо. „Тази жена стига до края и трябва да се върне и да продължи да живее“, споделя Руми.

Темата за отношенията на медицинските работници към пациентите се оказва голяма и сериозна за четирите момичета. Милена казва, че липсата на достатъчно персонал в болниците е една от причините понякога лекарите да не показват достатъчно съпричастност. „Трудът е огромен и за тях, и за нас. Нямате представа за каква документация става дума, отговорности, пациенти… Не че се оплаквам, ние сами сме си избрали тази професия, но тези скрити за хората подробности, често ни правят не толкова дружелюбни, колкото и на нас би ни се искало да бъдем“, уточнява Милена. Румяна Лицанова допълва, че и медицинските работници имат нужда от организирана подкрепа, от начин да разтоварят напрежението, тиймбилдинги, работа с психолози, защото психическата умора е огромна. И четирите признават, че понякога си я носят тази умора вкъщи и преживяват деня си отново и отново. Сънуват болницата, пациентите, манипулациите, които извършват, насън поставят абокати, помагат на някое бебе да се роди.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА


Какво четем:

🔴 Фурор за варненските "викинги" на Европейско и Балканиада по ММА

🔴 Два нови грипа нахлуха в България - как можем да ги спрем

🔴 Голяма опасност за здравето ни дебне на 3 и 4 ноември

Източник: Борба.БГ



Коментари



горе