Човек не може да живее щастливо сред нещастници


На книжния пазар скоро ще се появи поредната книга на академик Георги Марков. „Душесловие на историята“ (издателство „Захарий Стоянов“) е интересно четиво с много примери, което разкрива психологията в историята. Каква е психологията на войската, на пълководците, на тълпата и на политиците, защо българите в историята си по-често са предпочитали хляба пред свободата – по всички тези въпроси разговаряме с известния историк.

– Академик Марков, написахте нова книга – „Душесловие на историята“ е името й. Какво обхваща тя, бихте ли я представили?
– „Душесловието…“ е продължение на друга моя предишна книга, която издадох преди 10 години – „Любомъдрие на историята“, сиреч философия на историята. Сега издателство „Захарий Стоянов“ ще издаде „Душесловие на историята“, това е психология на историята. Тя обхваща психологията на историческите личности, на тълпите, на войската и е илюстрирана с ярки примери от българската и световната история. Това е исторически жанр – интердисциплинарен, история и психология. Основоположник е знаменитият Зигмунд Фройд и неговите ученици. Историческите личности са човешки същества – всеки със своя характер, психика и нрави. Те са като тълпата, когато човек попадне в нея, той вече не е себе си, може да извърши неща, които никога не би извършил.

– Каква е психологията на войската в различните моменти – когато е във война, когато се подготвя за сражение или в друг момент?
– Има много примери в нашата и световната история – войската в настъпление, в отстъпление или когато е заставена да напусне бойното поле, дори когато е победител. Войската всъщност е организирана тълпа. Няма нищо по-печално от една разпасана войска. Преди 100 години войската тръгнала за София да громи тиловите герои. Тогава настъпват бунтове, революция. Войската има дълг към Отечеството, но при нея човешката психика е поставена на крайно изпитание, тъй като трябва да се преодолее инстинктът за самосъхранение. По време на война животът на човека е всекидневно застрашен да бъде загубен. И най-тежко е да се откъснеш от заповед като „Напред, на нож!“.

– В българската история има големи пълководци. За кои войската е можела да стори всичко без да мисли, на кои е имала пълно доверие?
– Преди 101 години е героизмът на Девета плевенска дивизия по време на Дойранската позиция. Тогава се проявява генерал Владимир Вазов – братът на народния поет, който съумява да накара войниците да се окопаят като на западния фронт. Главнокомандващият Аугуст фон Макензен, този германски фелдмаршал, който командва първо армия срещу Сърбия, после срещу Румъния, пише в дневника си: „Българите са интересен народ. Селяни са, но мразят да се окопават по-дълбоко от своя ръст и да правят такива позиции като ние на западния фронт. Но в тила на полковете на дивизиите има стопанства и те с удоволствие копаят домати, чушки и други техни плодове и зеленчуци…“ Това е вече народопсихология. Генерал Вазов е бил толкова обичан, че е заставил войниците да се окопаят – има блиндажи, бункери, скривалища, които са издържали на 300 хиляди снаряда, а 50 000 от тях са били от британската артилерия. Ето един обичан военноначалник, който е успял да накара войниците не само по силата на устава, но и с убедителното си слово, че за да спасят живота си, трябва да се окопаят колкото се може по-дълбоко в земята.

– А каква е психологията на генералите?
– За това ще ви дам пример с маршал Георгий Жуков, който наистина е един от прославените пълководци в съветската армия. Но това е маршалът, който не е ценял човешкия живот. За него хилядите жертви нямат значение, важно е да се постигне победата. Това е наследство от руската царска армия, както и от Червената армия. На един загинал германски войник на Източния фронт има 7 загинали съветски войници. Такава е цената на победата. И не случайно след войната Сталин нарежда колкото са жертвите на Германия, толкова да са и руските, нищо че Съветският съюз дава 26 милиона убити. Стига се до фалшифициране на броя на загиналите. Докато други пълководци са ценели човешкия живот и такъв пример е нашият генерал Владимир Вазов.

– Имало ли е диктатори сред пълководците и каква е тяхната психология?
– Да, ето корсиканецът Наполеон, който е започнал като поручик от артилерията, говорел е лошо френския език. Но със своите способности става генерал от революционната армия и, въпреки че е бил поклонник на Робеспиер и на гилотината, дори след отсичането главата на краля и на кралица Мария Антоанета, той се обявява за император. Той също става монарх диктатор, а френската армия вече не разнася революционните идеи за свобода, равенство и братство, иска да завладее Европа. Той е прославен пълководец, император и диктатор, но и национален герой за французите. Любопитно е, че Хитлер го слага много нависоко след Фридрих Велики. И когато германците превземат Париж през 1940 г., Хитлер, посещавайки столицата, след Айфеловата кула се е поклонил пред саркофага на Наполеон. Ето как диктаторите взаимно се ценят.

– Има ли връзка или зависимост между пълководците диктатори и политиците диктатори? Как обяснява това бащата на психоанализата Зигмунд Фройд?
– Дал съм пример още от Древна Елада, защото там освен демокрация има и тирания. В Древния Рим събрание на площада иска хляб и зрелища, а не иска демокрация, не иска свобода. Това го казвам често и на днешните политици. Ще цитирам Перикъл: „С демокрация не се живее, трябва и хляб“. Преди 1989 година в България имаше хляб, но нямаше демокрация. Да, но сега след промяната махалото се люшна. И това голямо социално разделение, тази ножица е много опасна – тя може да доведе до социални сътресения. Ще припомня 19 май 1934 година, когато премиерът Никола Мушанов гледа от балкона как военните маршируват по улиците, но се надява хората да се появят около храма „Св. Александър Невски“ и да протестират защо забраняват политическите партии, защо затварят Народното събрание за 4 години. Никой обаче не протестира. Тогава е световна стопанска криза, хората искат хляб, на никого не му трябва демокрация. Хлябът е преди демокрацията, преди свободата. А най-трудно е да се избере между хляб и свобода. Хубаво е да ги има и двете. Българският народ 500 години е живял без свобода и е дочакал Освобождението.

– Но това чакане не е ли прекалено дълго? Тук ще кажа пословицата за преклонената главица, която сабя не я сече.
– Така е, но има и друго – да се избере по-малкото зло. Нека да не робуваме само на демокрацията. Помните 1997 година, когато тълпата беше около Народното събрание. Да не стане така и сега – пак да се появи тълпата. Вътре в парламента се карат за глупави въпроси, дразнят се, ругаят се, но да не дойде тълпата. Не искам да плаша политиците, но те трябва да помнят историята и да не я забравят, особено текущата.

– Кога тълпата може да се организира, каква е ролята в световната й история?
– Тълпата има и добра роля в историята. Когато започна Великата френска революция, нали тълпата превзе Бастилията! Там има само 10 политически затворници и 200 криминални, между които Маркиз дьо Сад. И те всички излизат на свобода, маркизът също. Тогава има свобода, равенство и братство, спекула, черна търговия, а цените летят нагоре, на хляба хвръкват няколко пъти… Това е по-лошо от краля, но казват, че народът вече ще управлява. От негово име обаче управлява Конвентът, един комитет за обществено спасение, който изкарва гилотината и 200 000 глави са отсечени. Революционният терор посича свещеници, аристократи, дори жени, а народът два пъти седмично се струпва на площада, за да гледа публично обезглавяването. Такива са били нравите тогава, а хората казват: „Ааа, и тяхната кръв е червена, не е синя“. И се радват, като пият червено вино.

– Защо в историята ни българинът избира по-често хляба пред свободата?
– Това е вярно. Българите имаме национални герои, има въстания, бунтове, но това е нашият път. Дори по време на Априлското въстание само малка част от българския народ въстава. Стотици години българинът е вторачен във всекидневието да оцелее, да опази семейството си и си казва: бъдещите поколения могат да имат и по-добра съдба.

– И все се борим за собственото си оцеляване, каузите повечето пъти са игнорирани, остават на заден план, защо?
– Защото ние сме много добри като индивидуалисти. Наред с многото добродетели, които притежаваме, имаме два недостатъка – индивидуализма и нихилизма. Всеки работи само за себе си, е, като понякога пречи на другия. Нихилизма си показваме винаги, когато някой предложи нещо, след това веднага репликираме: „Абе, от това нищо няма да излезе“. И сред колегите ми е така, като им кажа „опитайте“, веднага следва отговорът „от това нищо няма да излезе“. Трябва да преодолеем тези два недостатъка, защото няма лично щастие между високите зидове, когато навън ровят в кофите бедни хора и се борят за своето съществувание. Защото рано или късно зидовете ще бъдат разрушени, не може човек да живее щастливо сред нещастници. И това вече се забелязва.

– Защо предпочитаме държавници с твърда ръка, отколкото интелектуалци? Интелектуалците не са много долюбвани от народа, а сигурно и в армията е така.
– Ние обичаме народни трибуни, като онзи, който се яви на площада сред хората, и каже „Аз съм един от вас“. Наскоро представихме един проект на УНСС за най-успешните български министър-председатели. Оказа се, че народните трибуни са водещи. Там са и Стефан Стамболов, и Александър Стамболийски, и Тодор Живков, които с прости думи застават пред народа. А интелектуалецът, когато започне да обяснява на хората смисъла на живота, да му говори за етика и за нрави, нашенецът веднага отбелязва: този много е чел, много е умен, но не му разбираме какво казва, той не е един от нас. Народните трибуни имат успех, иначе са с твърда ръка. Ние знаем кой държавник отговаря за нас, а 240 души в Народното събрание – това е колективна безотговорност, кой отговаря от тях?

– Какво искат хората днес, какви политици харесват?
– Хората търсят хляб и сигурност, а не да ги бият и убиват по селата и парковете. Те ще разчитат само на тези политици, които им дадат хляб и сигурност. За какво им е свобода, като нямат тези две неща? В книгата си цитирам и Хитлер. Когато Германия е в страшна стопанска криза – има 6 милиона безработни, на първо място е по самоубийства, той им казва: „Германци, аз ще ви дам не само хляб, но и сигурност“. И германците, дали толкова велики философи, композитори, изобретатели, предпочетоха диктатора. Хитлер идва на власт чрез избори по законен път, не прави държавен преврат. Този човек намери работа за всички. Трябва да започнем да гледаме по-широко по тази тема, всеки като каже диктатор и започват коментарите: „Ооо, това е нещо отвратително!“ Има и диктатори, които са създавали държави, които са опазили държави. Но има и демократи, които са затривали държави. Ето това трябва да се помни.

– Днес Европа няма водачи, все казват, че има криза на лидери, така ли е?
– Трябва да има силна личност, но с уравновесена психика. Защото днес наистина има криза на лидери. Френският президент Макрон, който иска да води ЕС, дойде лятото в Евксиноград, а неговата учителка го водеше за ръчичка. Ама дядо Фройд ще му направи такава психоанализа, която няма да бъде хич благоприятна… Няма водачи и лидери като генерал Де Гол, няма го Конрад Аденауер – това са силни личности, с характери. Те са силни освен с властта си, и с убеждението си. И хората не са ги забравили.

– Такива ли личности трябват сега на Европа, отникъде обаче не се виждат. Не бива да забравяме, че те все пак са били продукт и на войната?
– На Европа сега наистина й трябва нов генерал Де Гол, който казваше: „Европа на нациите, Европа на Отечествата“. А вижте сега какво говорят: „Европа на гражданите и на регионите“. Да, генерал Де Гол е герой на две световни войни. А днес, да не казвам как изглеждат мъжете на Европа и да употребявам джендър говора… Вижте американския президент Доналд Тръмп – той като се събуди сутрин, зависи от настроението му и хваща туитъра – пише без да се съветва със секретарите, това говори, че е неуравновесена личност. Ето как психологията или душесловието прави личностите и прави историята.

– Днешните политици ще останат ли в историята?
– Ще им дам съвет, ако искат. Дано да разберат, че ще останат в историята само ако са построили нещо за народа без лична облага. И още – да помнят, че в историята не се остава с банка, предприятие или фирма под мишница. Е, ако въобще искат да останат в историята.

Нашият гост
Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Алма Матер. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. Професор, д-р на историческите науки, академик от 2008 г. От 1993 г. до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН. Автор на повече от 20 книги и учебници, написал е десетки студии и монографии.


Какво четем:

🔴 Видовете маслини и какво трябва да знаем за тях

🔴 Майката на издирваната Мария: Баща й я укрива, за да не бъде изпълнено решението на съда

🔴 Чудо в световната медицина се случи у нас! Български лекар раздели сиамски близнаци в утробата на майката преди раждането

Източник: Труд



Коментари



горе