Прелъсти ме, за да дари съпруга си с наследник


Преди три години бях активен спортист, но заради стара травма се наложи да се оттегля. Имах контузия на крака, който от известно време силно ме болеше и ми създаваше проблеми. Разочарован, че се налага да прекратя спортната си кариера, реших да прекарам лятото в провинцията. Родът на баща ми имаше вила в малко балканско село, която пустееше. Навремето там прекарвах летата с братовчедите си, но след смъртта на дядо рядко някой се сещаше за нея.
Исках да си почина, да събера мислите си, за да обмисля как да продължа живота си. Искаш или не, на село си принуден да ставаш с първите петли. Там денят започваше с изгрева и завършваше със залеза. През нощта беше валял дъжд и въздухът ухаеше на цъфнали цветя. Сварих си билков чай и с чаша в ръка седнах на верандата. Отнякъде се чу кукуригането на петел. Затворих очи и спомените ме върнаха обратно в магията на детството, когато под лозата вечеряхме цялото семейство. От приятния унес ме изтръгна нежен женски смях. Любопитен да разбера коя е притежателката му, леко се изправих.

В съседния двор руса жена, седнала по турски на калната земя, опряла лакти на коленете си, галеше малко теле, а смехът й се носеше надалеч. После се пресегна и потри носа си във влажната муцунка на животното. На метри от нея, в инвалидна количка, седеше млад мъж. Не познавах двойката, нямах представа кои са и откъде са дошли. Имах спомени, че преди време в съседната къща живееше възрастно семейство, чиито имена дори не си спомнях.
Русокосата се изправи, изтри ръце в роклята си и босонога тръгна към обора. Вървеше смело, не се страхуваше от калта и мръсотията. Изведнъж се спря, погледна право в мен, а на лицето й изгря красива усмивка. Не знам защо, но се смутих. Пръстите ми изтръпнаха, разтвориха се и неусетно изтървах чашата си на земята.
Цял ден не спрях да мисля за непознатата от съседния двор. Надвечер самотата започна да ме притиска и реших да пийна нещо в селската кръчма. Както обикновено, малкото заведение беше пълно. Обичайна практика е хората да се събират в кръчмата и да обсъждат злободневни теми. Докато се оглеждах за свободно място, някой ме извика. Обърнах се и в дъното на кръчмата видях позната физиономия. Беше Петър – приятел от детството, с когото поддържахме връзка през годините. Приятелят ми е бъбрив и от дума на дума разбрах това, което цял ден не ми даваше покой. Оказа се, че младата двойка, която ме вълнуваше, са съпрузи, а преди две години купили съседната къща. Дошли в селото ни, за да търсят спокойствие за Стефан – мъжът в инвалидната количка. Жената се казвала Божана и живеела сама с болния си съпруг. Петър не знаеше подробности, но беше дочул, че Стефан е пострадал в катастрофа и едва оживял. За щастие родителите му били състоятелни и издържали младото семейство финансово, но повечето отговорности падали върху крехките плещи на Божана. Когато чух тъжната им история, изпитах дълбоко състрадание към незавидната им участ.
Тази нощ не можах да заспя и дълго се въртях в леглото.

Станах с изгрева на слънцето и веднага излязох на верандата. Тъкмо се зазоряваше и все още беше хладно, но красивата Божана босонога хранеше животните на двора. Взирах се в нея – надявах се, че отново ще ме дари с прелестната си усмивка. Днес обаче тя изглеждаше тъжна. По-късно през деня разбрах причината. Мъжът й не се чувствал добре и се наложило да ги посети местният лекар. Мъката на Божана ме трогна. Исках да й помогна някак и да сваля поне част от тревогите й. Но кой бях аз, за да се меся.
Следващите дни бяха мрачни. Божана хранеше надве-натри животните и бързаше да се прибере в къщата. Една вечер тя излезе на двора, седна под лозата, а погледът й се спря на верандата ми, където обичайно седях по това време. За разлика от миналия път, сега не се смутих и не отвърнах очи от нея. На моменти изпитвах усещането, че флиртува с мен. Тези срещи станаха толкова обичайни, че не минаваше вечер без да се наблюдаваме мълчаливо.
Една нощ отново я чаках на верандата. Минаваше 22 часа, а нея я нямаше. Някъде след полунощ заваля силен дъжд и загубил надежда, че ще я видя, отидох да си сипя питие. Тогава чух, че вратата изкърца. Обърнах се и в тъмното съзрях женска фигура, беше Божана. Русата й коса се спускаше на вълни до кръста. На лунна светлина тя приличаше на приказна самодива. Божана се приближи към мен и очарован забелязах, че очите й са сини като разцъфнала метличина. Ръцете й бавно започнаха да разкопчват копчетата на роклята й и миг по-късно бялата й гръд проблесна в мрака. Знаех, че ме желае, затова не загубих нито секунда от ценното ни време.

На сутринта, когато се събудих, тя си беше тръгнала, но в стаята дълго се носеше ароматът на тялото й. Божана ме посети още няколко пъти, не говореше много, беше спонтанна, дори бих казал първична. Не знаех защо го прави и къде е мястото на мъжът й в цялата история, но се наслаждавах на всяка минута, прекарана с нея. Внезапно Божана спря да идва. Напразно чаках моята нощна самодива на верандата, хапейки устни до кръв. През деня я виждах да чисти на животните, а неизменно до нея в количката, беше съпруг й. Понякога той ме стрелкаше намръщено, но тя не ме погледна нито веднъж . Виждах, че отново е щастлива. Босите й нозе газеха калта, а жизнерадостният й смях огласяше околността. Предположих, че усмивката й се дължи на бързото възстановяване на Стефан и от тази мисъл не ми стана по-леко. Сега селската идилия не ми носеше спокойствието, за което дойдох. Дори въздухът стана различен – тежък и непоносим. Усещах, че младото семейство не ме иска.
В началото на есента си събрах багажа и си тръгнах. Изминаха две години от описаните събития. Веднъж случайно срещнах Петър. Заговорихме се и от него разбрах, че съседите ми си имат момче. Цялото село обсъждало, че двамата са руси и синеоки, а синът им – мургав и тъмнокос. Нещо ме накара да изтръпна, сякаш мравки полазиха по кожата ми.

Седмица по-късно отново пиех сутрешния си чай на верандата на старата ни къща. Изведнъж от съседната къща се чу смях и тогава ги видях – Божана, Стефан и момчето. Преглътнах буцата в гърлото си и горчиво се усмихнах. Вече знаех причината за нощните посещения на моята самодива. С мъжа си не са могли да имат дете и си избра мен – бившия спортист.
Не беше трудно да се досетя, че двамата със Стефан са планирали среднощните ни срещи. Още няколко пъти ходех да виждам тайно сина си, но това лято, когато отново отидох, разбрах, че са продали къщата и са напуснали селото. Къде са сега – никой не знае. Не им се сърдя. Те се сдобиха с наследник, а аз с незабравими спомени с русата Божана, които ще пазя до края на дните си.

Румен 


Какво четем:

🔴 Саня Борисова неотразима в Рим

🔴 Как направих стария си дом, който беше в плачебно състояние в ултра модерен с нисък бюджет (снимки)

🔴 Стаховита нова версия за убийството на Виктория

Източник: bulmedia



Коментари



горе