Не мечтая безсмъртие и пътища леки, а ватенка топла за зимния ден – Пеньо Пенев
Пеньо Пенев (7 май 1930 – 27 април 1959)
АЗ, ЕДИН ОТ НАРОДА
Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. — Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!
Пеньо Митев Пенев е български поет, наричан често „Поета с ватенката“.
Човек се ражда, за да даде другиму любов.
Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов,
той напразно е дошъл на този свят.
По-добре ще бъде, ако майка му вместо него е родила камък.
Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората,
те няма да го запомнят с добро.
Такъв човек – по дяволите!
Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Преживява обременено детство в не особено щастлива семейна среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954 година.Това детство вероятно е сред причините за постоянната меланхолия, опитите за самоубийство,лечението в психиатрията, а може би затова и в последните мигове преди смъртта си той пише до своя приятел Митко Иванов: „Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!…“
Още в трети клас започва своитепоетични опити, а като ученик в севлиевската гимназия „Цвятко Танев“ продължава със злободневки, агитки и стихове. Пак там се изявява и като превъзходен рецитатор както на свои, така и на произведенията на Вапцаров, Гео Милев, по-късно – на Есенин и на Маяковски, върху чийто портрет в минутите преди смъртта си написва :
„Сбогом.
Идвам при теб, мой бог.
Аз“
Всички те оказват силно влияние върху първоначалното му творчество.
По момчешки немирен палавник, той обаче си спечелва славата на „буйна глава“, с която пристига в София. Любен Георгиев, който прави подробно изследване на живота и творчеството на П.Пенев, разказва : „…помня го кротък, много смирен външно и мълчалив човек. Но съм чувал за негови буйства, побоища и скандали. Не съм го виждал никога в подобни сцени. Не съм го чувал дори да се заканва на някого. Единственият случай, когато го виждах да се горещи, ръкомаха, бяха литератулните четения – когато рецитира свои стихове.“ („Пеньо Пенев – поетът с ватенката“, Л. Георгиев, 1965 г, издание на БАН)
През 1946 година се полагат основите на младежките строителни бригади и П. Пенев едва дочаква края на учебната 1946/47 година и се включва в строежа на железопътната линия Ловеч – Троян, обявена за младежки обект. В младежката бригада той отново пише стихове, чийто пръв читател става Климент Цачев – също бригадир там, току-що направил първите си крачки в поезията. На същия обект се запозвана и с Асен Босев, който през 1948 година го представя на Елин Пелин.
Строителните обекти стават втори дом на поета. Негов труд е вграден в основите на язовир „Росица“, а от 1949 година живота му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград.Той обиква новия град с цялото си сърце, прекарва най-хубавите и най-плодотворни години от живота си в него, там слага край на дните си и там пожелава да бъде погребан. Подробно е разказан животът на Пеньо Пенев в Димитровград от Митко Иванов – един от най-близките му приятели, в „Повест за Пеньо Пенев“, Профиздат, 1964год.
В периода 1949 – 1954 година много от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. 1954 година е най-плодоносната за поета в областта на неговите хумористични и сатирични изяви. Много негови творби излизат на страниците на в. „Димитровградска правда“ и „Стършел“ в периода 1956 – 57 година, които обаче му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във „вреден за обществото човек“, принуден е да напусне не само редакцията на в. „Димитровска правда“, но и града, към който е така привързан.
Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата П.Пенев сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и който е причина за първия му опит за самоубийство (12 септември 1950г). През 1955 година в Димитровград той се жени за Мария Господинова, през февруари 1956 год. му се ражда син – Владимир. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, белезите от които са в неговата поезия. В същото време работи като сътрудник на в. Стършел и като такъв пътува постоянно по строителните обекти – Батак, Пещера, Мадан, Рудозем, Кърджали.
Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, и алкохола го лишават от сила за противодействие. През 1957 година при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм, тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград.
В началото на 1959 година се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от живота и неразбирането, което среща в столицата. Още с пристигането си прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме.
На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
„Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…“
… И заспива завинаги.
Стихове :
НОЩ :
Последната главня горчив дим вдига,
последната главня пред мене грей…
Една искрица в тъмнината мига
и едър дъжд започва да се лей…
Последната надежда в мен изгасва,
изгасва като сетнята главня…
Писмо пак нямах – мъката нараства…
Забрави ме ти, миличка жена!
––––––
1952
В дъжда
Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…
О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.
1955
––––––
Аз, един от народа
Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. – Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!
––––––––
30 стотинки
Нашата столова
всеки я знае – всички строители
тук се събират;
идват,
нахранват се,
а който желае я лимонада,
я бира – в ресторант
няма да ходи;
за всички – за теб
и за мене – в левия ъгъл
при входа тука
бюфет уреден е. Не се озъртай,
не губи време! Не ще ти сервира
друг;
вземай,
каквото ще вземеш – ти си бюфетчик
тук! Става просто
така:
едната ръка е
продавач, а другата твоя ръка – клиент-купувач.
На отсрещната маса стои малка кутия – това е
бюфетната каса. Да кажем, че
бира изпиеш – сам
заплащаш цената, ресто си връщаш
пак сам. А съвестта ти е контрольор
там. В нея насочил
свойто съмнение, днеска аз питам
домакина Давид:
– Как е
паричното обръщение? Сигурно има
голям дефицит? – А той ме упреква
и се възмущава:
– Как може – казва –
обида такава? Несправедлив съм бил
към съвестта! Сметката
точна била. А пък вчера,
при преброяването вечерта, в касата той
и бележка намерил. Вземам бележката,
в ръце я държа,
засрамен я гледам и в нея – прочитам:
„Десет стотинки още дължа!“ – Сложил
и подпис
длъжникът строител. Пил той, платил, но
парите не му достигнали с малко
тогава касата все пак
не е дефицитна – ето –
човекът
бележка оставил! А над кутията
глава надвесил, днешната сума брои домакина;
свършва проверката
и казва весел:
– 30 стотинки
в повече има! – Радост голяма
в сърцето ми бризна, сякаш най-после
в същия час рухна
световният капитализъм. Братя строители,
гордея се
с вас! Запад,
сложи си монокъла
и виж колко богата е
мойта страна! –
Банките в Нюйорк,
Лондон,
Париж:
нямат
такава висока цена!
В мойта Родина
растат
и живеят нови хора
с нов морал! –
Днес
тези 30 стотинки
за нея са огромен
капитал!
–––––––
Светлини
Небето звездно искри.
В клоните вятър звъни.
На склона се спри,
погледни! –
пред нас е градът
и горят
светлини,
светлини…
И възторг в този час
като кипнал талаз
в гърдите
прелива и бий.
На трудното дните
спомни! –
Светлините пред нас
ги запалихме
ний!
1956
–––––––
Пред нова година
Улиците
задъхано тичат,
извиват, а сградите гледат с прозорци
към тях;
на внезапните радости взривът там избухва
в думи и смях.
– Тик-так, тик-так –
тиктака часовникът пак
и тика
колесницата на годината
по стръмнините на дните.
С нас през билото им
скоро ще мине тя!
Ний идем на времето
от дълбините корави, отдалеч идем!
И отиваме
много далеч!
Някой с увиснали празни ръкави
подига очите си,
сякаш издига меч.
О, тия очи!
На тревогата с блясъка мощен
като червени сигнали
те горят
и крещят,
те говорят безгласно,
те предупреждават:
– Мирът е
още в опасност!
А знайте ли?
Знайте ли, хора? –
Едно дете
ще бъде родено наскоро! Едно дете
скоро ще милват ръцете ми! –
Миличкото! Под сърцето ми
вече тупка сърчицето му,
хълца от радост мойта жена.
Мария! Любима!
Само три месеца има
до деня,
когато в къщи
ще станем
трима! Колко е хубаво, че
и тая година
отмина!
Гледайте
колко далеч сме дошли!
Родино,
на прага ти тропа
нова година,
на радости нови тя ще бъде родилка, нали?!
Нека дните й пият
на земята
плодоносния сок
за производство
на цветя
и пшеници!
Силни да бъдат
ръцете!
Размахът –
широк!
Клони и гнезда да има
за птиците,
за хората –
стряха
и песни,
и труд,
а за децата –
майчина пазва и топъл скут!
Хиляди тайни отгатнахме вече!
Времето
нищо от нас не ще скрий!
Ний тръгнахме рано,
от много далече
и много далече
отиваме
ний!
–––––––––-
Жребий
Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест –
за горест сякаш съм роден,
Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. –
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.
Горчилка пих, горях в тревоги,
интрига дните ми смрачи –
затуй и плачещи, и строги
сега са моите очи.
Ех, младост! – всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала –
ти само радост не позна!
––––––
Тъжна неделя
Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило –
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило…
Няма топлите черни очи…
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце… замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!
Моя „Тъжна неделя“, ридай!…
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край –
не зова… не очаквам… не вярвам!.
Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане…
Няма истина!… Няма лъжа! –
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа –
тишина… самота… и студено.
––––––––
Моите вечери
I
Обичам в стаята да влезна
през тиха вечер, от скръб обзет –
и в свойте спомени да чезна
по дните минали, по теб!
Да тегне мрачната ми орис,
да гледам мътните стъкла
и да чета с пламтяща горест
на свойта мъка повестта.
II
По булевардите замислен крача,
едва-едва мъчително се влача.
Жестоко бреме сякаш е над мен…
Да можех, най-горчиво ще заплача,
но нямам сълзи, а тежи ми здрача,
и аз съм много, много уморен!
III
Без теб страданието е голямо,
смрачава се пред погледа ми рано.
Далече си… И да се закрепя,
презрял бих щастието неживяно.
На улицата в миг ще грохна само
и от умора векове ще спя!
1950
–––––––
Ако някой ви каже
Ако някой ви каже:
– В живота си аз не тъжа –
не му вярвайте, хора!
Всеки за нещо в живота скърби.
Имам син първороден,
имам малко дете –
на година и четири месеца цели.
Аз съм весел! И тъжен,
че без мен то расте
още не са го видели.
То говорело вече,
то казвало „татко!“
и на снимката с пръстче посочвало мен.
гласчето му крехко и сладко
не съм гадил косиците,
по-светли от лен.
не разбира какво е Родина,
защо майка му днес е сама.
– Моят път към дома
през Димитровград мина –
вече втора година
вървя към дома.
Кой не е преживявал
такава разлъка,
кой за моята мъка
ще ме обвини? –
Освен своята пот
днес и своята мъка
в тези строителни дни!
Тази мъка е сила
н вяра корава!
Нека двойно сърцето боли в тези дни! –
Този, който в строежа
и мъка познава,
и няма да му измени!
Какво четем:
🔴 На бащите, които вече ги няма. И на тези, които все още са тук. На теб, тате!🔴 12 лв. за ток през зимата? Пенсиониран габровец знае как!
🔴 30 психопати избиха семействата си в България през последните 5 години
Източник: magnifisonz
Коментари
Последвайте ни във facebook!
