Историята на Десислава Алексиева - прагматичният романтик с пет деца


Десислава Алексиева е майка на пет деца, доброволен консултант по кърмене, създател на културния център Fox Book Cafe, създател на Първия читателски клуб за деца от 0 до 3 години, прагматичен романтик.

Изкатерила върхове в корпоративния свят, Деси изоставя сигурността в името на това да покаже на децата си какво е истинският успех.

Това е история за осмеляване. За скок от топлото купе на сигурността във влажния коловоз на неизвестното. За търсенето на смисъла и неговите опорни точки. За сътворяването на промяната в себе си. За една жена, която зарязва корпоративния свят, за да направи културен център, където да работи в полза на личните си каузи – качествената литература и ранното детско развитие.

Преди 22 години Деси Алексиева попада почти на шега в голяма мултинационална корпорация и понеже е работлива, съвестна и обича да гори в това, което прави, започва неусетно да се катери по стълбичката на йерархията, а понятието „успешна кариера“ не след дълго каца върху визитната й картичка. И докато Деси катери нагоре в кариерата си, междувременно ражда пет деца. Ще кажете - „живот-мечта“! Но и животът-мечта е със срок на годност. После идва „нещото“ и носи острата необходимост от промяна.

„Нещото“ за някои жени са прословутите 40, а за други катализатор на промяната се явява някакво значимо житейско събитие. При Деси факторите, които я подтикват към генерална промяна, са няколко. Тя напуска голямата корпорация и заедно със своята партньорка Зина открива в центъра на София FOX Book Cafe - малка кафе-книжарница на два етажа. Малка на площ, гигантска по амбициите на своята собственичка. Деси, дипломиран филолог, която винаги се е вълнувала от деца, образование, психология и книги, ден след ден изгражда своя център на мечтите... Вдъхновявайки десетки жени да отстояват себе си и своите истински потребности и мечти.

Как от кожения престиж на корпоративния свят се озова в тази книжарничка на два етажа с много лисици наоколо и домашна атмосфера?

Вторият живот започва тогава, когато осъзнаеш, че имаш само един. Винаги съм била щастливка, защото винаги в работата ми съм правела неща, в които съм била добра и които са ми били интересни. Но всичко се променя и моята позиция в голямата компания беше засегната. Тогава си дадох сметка, че може би сигурността на корпоративния свят е нещо прекрасно, но аз имам много повече интереси от това, което се случваше в работната ми среда.

Още от ученическите си години съм се вълнувала от ранно детско развитие. Винаги съм се интересувала от психология, от това как учат хората, изобщо от всичко, свързано с образование и здраве. Наред с това книгите са важна част от мен. Дълги години бях спряла да чета книги и в момента, в който се завърнах към тях, коренно промених себе си. Дадох си сметка какво искам да правя, как искам да го правя, от какво имам нужда. Излязох от руслото на ежедневието и започнах да разбирам какво всъщност искам да развивам.

Винаги съм мечтала да направя кафе-книжарница. Първо заради книгите, защото като филолог имам отношение към добрата литература и към това да бъдат продавани добри книги и да се вдига нивото. И второ заради кафето, което всеки ден ми помага да бъда по-добра версия на себе си.

Какво е хубавото на това да имаш кафе-книжарница?

В годините имах свободата да работя и от вкъщи, и от офиса в Хага, и от този в Лондон, и от всяко кафене по света. И аз търсех точно такива места – кафенета, където да включа лаптопа си и да поработя, защото човек става творчески много по-отворен, когато смени средата си.

Затова искахме да създадем точно такова уютно място. Но освен кафе-книжарница ние искаме то да бъде културен център, място за срещи и център за ранно детско развитие.

Защо точно ранно детско развитие?

Защото когато се вложат сили, енергия и време в това да се развиват децата от 0 до 3 години, това дава най-добри дългосрочни резултати в развитието на човека като цяло. Тези ранни интервенции по-късно се отплащат богато. Доказано е например, че това е най-добрият прозорец за развиване на езикови умения, както и за развитие на умения за слушане и разбиране.

Това ли е целта на детските четения, които организирате всяка седмица?

Да, и не само. Ние искаме да помагаме в изграждането на родителски капацитет. Искаме родителите да знаят какво да правят с децата си, защото само уверените и компетентни родители могат да изградят такива деца. За съжаление родителите са бомбардирани от различни източници и информации на принципа „една жена каза“. Искаме да им предоставяме информация, която се базира само на солидни научни изследвания и доказателства, но под формата на игри и кратки образователни срещи.

Събрала си всичко, което ти е интересно, на едно място. Но едва ли само преструктурирането в компанията, в която си работела, е довело до това решение да направиш пълна кариерна промяна. Какво преструктуриране се случи вътре в теб?

Разбира се, всичко започва с личната трансформация. В живота ми се случи нещо много тъжно. Точно една седмица след 40-тия си рожден ден изгубих майка си, която загина в Пирин. Това събитие ме накара да си кажа, че ето, вече аз съм тази, която се грижи за всички. Нямам повече ролята на дете. И погледнах към всичко онова, което носех от детството си. Защото ние носим страшно много непреработен багаж от детството. Например се запитах защо за мен е толкова важно да угодя на всички понякога в собствен ущърб. Дадох си сметка, че това е дълбоко вкоренено в мен и идва от изискванията към мен като малка. Трябваше да премина през множество въпроси, за да стигна до заключенията, че аз съм отделна личност и имам своите предпочитания, и имам нещата, които искам да направя, защото са важни за мен. Така започна един път, по който най-целенасочено вървях към това да развивам себе си и да научавам какво искам, и да ставам по-изискваща към другите. Дадох си сметка, че когато жертвам всичко в името на децата и семейството, аз не правя услуга на никого. Децата имат нужда да виждат как ние имаме интереси, как си поставяме цели и как ги постигаме. Ако искаме те да имат интереси, да си поставят цели и да ги постигат. И да им покажем също, че не е страшно да се провалят. Защото моят път не е само път нагоре – той е път, провал, урок, път... Дори да се провалим, ние се учим на нещо и можем да продължим.

Истинският провал е в неправенето на неща

Не може да казваме на децата „Развивайте се! Развивайте се!“, ако самите ние не го правим и просто седим в една рутина и нямаме други интереси.

Какво е усещането ти за успех преди и сега?

Не смятам, че успехът е някакво място, на което си седим. Ние успяваме в едно, в следващото – не. Успех беше например да отворя това място, но оттам започна приключението да го разработим и това беше свързано и с някои провали. Успехът не е нещо статично. Докато преди дефиницията ми за успех беше да бъда добрата майка, която е всеобгрижваща, всепрощаваща, всепоемаща – за съжаление твърде разпространена стереотипна роля на жената в България. Днес смятам, че успехът е да правя нещата, които обичам и да нося положителна промяна на другие.

Помниш ли какви бяха амбициите и мечтите ти, преди да навлезеш в света на възрастните?

Да, мечтаех за академична кариера. Моят интерес към образованието е изключително дълготраен. От много малка имах в себе си метамислене за начина, по който се комуникира с децата. Но тогава отидох уж за кратко в голямата компания и така се заседях там 21 години.

Ти всъщност си осъществила донякъде мечтата си за академична кариера. Просто твоята институция е различна – тя е тук, в този център, където провеждаш образователните срещи с деца и родители. На какво искате да научите майките и татковците?

Искаме да им дадем модел на общуване родител-дете-книга. Искаме да говорим с тях за основите на неща като кърмене, захранване, привързано родителство. Чрез забавлението научаваме родителя как да вземе максимума от една книга, как да развива в детето си когнитивни, сензорни и моторни умения. Основното при нас е играта. Децата учат чрез подражание и повторение. Ние се стараем всяко занимание да е надграждащо предишното. Нашата дългосрочна амбиция е да направим това място център за изграждане на родителски капацитет. Като започнем пренатално, минем през целия процес на раждане, отглеждане на детето... За някои хора перспективата на родителството им свършва към момента на раждането, а всъщност перспективата на родителството трябва да е в отглеждането. И това е процес, който продължава поне 20 години. В родителството не можем да очакваме бързи резултати - нещата, които правим, понякога дават резултат след 20 години

Важно е да се подходи към родителството с подготовка

Повечето хора не знаят какво ги чака. Те не знаят за важни потребности на детето като потребността от близост, от ласка, от гушкане. Тук все още битува представата „Не го гушкай, че ще се разглези!“ И най-големият проблем – различните типове информации, които родителите получават – храни го под час, не го храни под час, кърми го, не го кърми и т.н. В този свят на противоречиви информации е много важно родителите да получат знание, което се базира на съвременни изследвания и стандарти за най-добра грижа.

Освен всичко друго, с което си се заела, ти си и доброволен консултант по кърмене към национална асоциация „Подкрепа за кърмене“. Защо го правиш?

Всъщност най-истинските неща в живота ние получаваме безплатно. Доброволец съм, защото смятам, че трябва да се връща на обществото. Доброволчеството навсякъде е изключително добре развито. То е скъпо удоволствие – ние си плащаме, за да бъдем доброволци, инвестираме от личното си време, от времето със семействата си. Но всички ние имаме нужда да правим положителна промяна. А за мен е изключително удовлетворяващо да мога да подкрепя една жена в такъв момент, когато на нея й липсва информация и е силно уязвима.

Какво в личен план липсва на българската майка и жена?

Смелост да иска неща за себе си. Смелост да иска партньорство, взаимност и равнопоставеност.

Има липса на базова подкрепа на правата на жените в България

Все още тук липсва идеята за неприкосновеност на женското тяло. Понеже следя случаите на онези жени, които заплатиха с живота си липсата на подкрепа от обществото, виждам как се стига до абсурди. Един от тях беше свързан с убиеца на Виола. Оставяме дори коментарите към самата жертва, но прочетох мнение, което отново ме накара да се замисля за стереотипите в българското общество. Някой беше казал: „Ами майка му е виновна, защото го е разглезила.“ Значи отново виновникът не е извършителят, а майката. Не семейството, а майката. Жената отново поема вината в обществото и това е изключително тъжно.

Да преминем към една по-приятна тема – твоето семейство. Разкажи за него.

Ами имам пет деца... от един мъж. Винаги добавям този детайл, защото често това е най-интересно за хората. Моята любов към децата се прояви и в моето семейство – имам три момичета и две момчета, като най-голямата ми дъщеря е на 19, а най-малкият – на 3. Винаги съм знаела, че ще имам повече деца, защото съм била единствено дете в семейството, а единственото дете винаги носи страшно много семейни очаквания на своя крехък гръб. Не исках никой да носи бремето на всичките ми очаквания.

Как се живее с пет деца?

Хаотично. Представи си, ако всеки си остави чинията – това са вече пет чинии. Ако всеки си хвърли обувките на произволно място, това са 10 обувки на пода. Човек трябва да има огромно търпение, много изисквания, железни нерви. Всички казват „Петте деца сами се гледат“. Факт е, изключително много си помагат, но всеки от тях има нужда от индивидуално време и лично отношение от страна на родителите си.

Общуването е най-големият подарък, който може да направим на децата си

Да общуваме искрено с тях. Покрай старанието си да бъдем авторитети понякога забравяме колко важна е искреността. Често ние си поставяме твърде високи изисквания към себе си и не си даваме възможност да грешим чисто по човешки. А дори с нашите грешки ние задаваме модели на децата си и им показваме как се справяме с грешките и евентуалното им коригиране. Това е възпитанието, а не това да бъдем сериозни и безгрешни.

Кои са нещата и хората, които вдъхновяват теб?

Всички хора, които се стремят към положителна промяна в обществото. Всички хора, които не правят компромис със съвестта си. Всички хора, които не казват „не мога“. Всички, които не се отчайват от първия провал. За пример ще дам хората, които са били в най-тежкото, а после са се изправили и са извършили положителна промяна. Например д-р Бояна Петкова, която е направила фондация„Макове за Мери“. Когато изгубва дъщеря си и не й позволяват да я погребе, тя създава тази фондация в помощ на родители, загубили при раждането своите деца. Тя направи и център „Малки чудеса“ в подкрепа на родители на недоносени деца. Хора, които с много целенасочени действия, с много нерви и усилия, носят положителна промяна за обществото, а са дошли от мястото на голяма болка. Имам такава житейска максима, че най-доброто, което даваме на другите, го даваме или от място на болка, или от място на щастие. Това са местата, от които ние черпим добротата си.

Мислиш ли, че изворите на добро са все повече днес? Въпреки новините, въпреки напрежението...

Да, аз съм всъщност голям оптимист. Смятам, че расте поколение, което си дава сметка за важността на човешките отношения, дава си сметка за автономността на тялото и личността на другия. Бавно и постепенно тези неща ще доведат до промяна в нашето общество. Това не са всички, но не са никак малко тези, които четат по различен начин, които доста рано научават неща, които ние сме научили на по-късна възраст. Смятам, че те полагат усилия да опознаят другия, да направят нещо лично за него. Вярвам, че децата ни са по-зрели от нас на тяхната възраст, по-информирани и в някакъв аспект по-добри.


Какво четем:

🔴 Чудото, което прави ракийката с лук и сланина

🔴 Когато икономиката на България беше на 25 място в света...

🔴 За тихите дарения на известните хора

Източник: 24 часа



Коментари



горе