С любов и тъга за баба ми


Тя преподаваше на глухонеми ученици от горния курс в училището в Горна Оряховица, преподаваше физика и химия – представяте ли си, най....-интересните ми, но и най-трудни предмети. Остана й навика да артикулира правилно звуковете и да говори високо – за да я разбират слабо чуващите и останалите.

Косата й беше чисто бяла, подстригана късо, по момчешки, от бижутата носеше единствено брошки. Обичаше сладолед, водка, кафе и белите рози. А аз, от всичко на света, най-много обичах разговорите ни с нея. И знанието, че каквото и да се случваше в моя свят на пораснало момиче, където и да ме завееше вятъра на промяната/житейските обрати – баба си беше там, в село Паскалевец, чакаше ме.

Бях на 4, тъкмо бях станала балерина, палците на краката ми бяха в кръв, боляха ме ужасно – баба, налагайки ги с компреси от ракия, стоя цяла нощ до главата ми, милвайки ме и повтаряйки, че „ще мине като на кученце”.

В тийнеджърските ми неспокойни години, баба беше до мен по нейния си уникален, невидим начин, колко писма сме си писали, колко телеграми и телефонни разговори сме провеждали с нея... Винаги беше на линия, готова да тръгне към нас... Имахме ли рожденни дни, тя, приготвила гигантска „Добуш” торта, идваше до Плевен с най-ранния влак, подаваше я и веднага поемаше обратно, бързайки за работа.

Когато годините я надвиха и тя се премести на село, за мен си беше истински празник посещението при нея. Вече студентка, имах малък здравословен проблем; отидох при нея, за седмица. Знаех, че баба ще ме излекува, защото обичта и беше най-доброто лекарство. Спомням си как, тъкмо приета да работя в затвора, именно на нея исках да се похваля с новото си оръжие... Така се смях, когато тя, виждайки го, ме попита с кой акъл съм го помъкнала това хладно чудо...

Няма да забравя уханието, което изпълваше целия двор от цъфналите лалета, зюмбюли и нарциси в градината на баба. Нито огромните звезди, които лятно време съзерцавах, седнала нощем пред къщата, държейки ръката на баба.

От нея, освен всичко останало, запазих непринудеността, желанието и на по...-улегнала възраст :) да се уча на нови неща, любовта към книгите, умишленото странене от клюкарски среди, приемането на хората такива, каквито са. Казват, че напоследък съм започнала да приличам на баба. Приемам го като комплимент – защото всички знаят какъв човек беше тя. Прочее, освен абсолютен атеист, баба ми не вярваше във вечната любов и шиеше карета – е, по тези показатели се разминаваме тотално с нея. Но пък нали следващите поколения винаги надграждат предходното.

Баба не ме кореше, не обсъждаше и не обвиняваше. Изслушваше ме и се гушвахме. И това ми бе достатъчно – за да разбера грешките си и начина, по който следва да постъпя. Изумително е как баба ми, без да е учила психология, всъщност постъпваше като изпечен психотерапевт – методът на изслушването, симпатията, емпатията, изричаните простичко, без употребата на евфемизми думи ме пробуждаха, зареждаха, караха ме да съм с отворени очи за детайлите на собствения ми ден и битие.

Благодаря ти, бабо.


Какво четем:

🔴 Сгодих се за първото си гадже (ВИДЕО)

🔴 В болница "Токуда – Аджибадем Сити Клиник" ходете само за да ви изрежат ноктите!

🔴 Любовта, която топли сърцата - историята на Калинка и Виктор

Източник: lichna-drama



Коментари



горе