Любо Нейков: Много щастлив човек съм, но и тъжен
Не само по Коледа, а цяла година от много време насам актьорът помага на свои възрастни колеги. “Така съм възпитан, няма нужда да бия камбаната”, казва той
- Г-н Нейков, всяка Коледа правите нещо, за което не обичате много да разказвате - от години помагате на възрастни актьори.
- Колкото мога.
- Защо го правите?
- Възпитан съм така - както искаш да се отнасят с теб, така се отнасяй към хората и ти. Ако искаш да те уважават, уважавай. Как иначе да се научат и младите? Даже оня ден си говорихме с Евтим (Милошев - б.а.) на тази тема. Не го правя за себе си, не го правя заради теб, Евтиме, не го правим за нас, а за младите, които са около нас, да видят и да имат примера.
- Как помагате на възрастните?
- Това е част от уважението към по-възрастните, към по-големите от теб с един ден. И тази помощ трябва да е всекидневна, да не е само по Коледа. За мен е важно да се прави целогодишно. Така съм възпитан, не искам да бия камбаната.
- Какво точно правите?
- Давам внимание, това е най-важното. Ходя не само в дома за ветерани актьори, а на много места, където преценя, защото има не само възрастни актьори, а и художници, музиканти, танцьори, писатели. Те искат внимание, искат да обмениш няколко думи с тях.
В техните очи аз по някакъв
и за тях е готино да седнат и да обменят мисли с мен. Аз подхождам с цялото уважение и респект към целия им живот, към целия им труд, който продължава. Говорим за образование, за младите, за старите, за представления, за Министерството на културата как не обръща внимание на важните неща. Не е достатъчно само да лакираш една сграда и да я боядисаш. Това не е за хвалба, то е нещо рутинно. Другото е важно - какъв пример ще дадеш на тези след себе си.
Сега веднага ти давам друг пример, след като преди дни имах представление в Сатиричния театър. Ходила ли си скоро там?
- Не.
- Иди. Няма да го познаеш, това е най-красивият театър в момента в България. И то само за няколко месеца, откакто Калин Сърменов го пое. Този човек е направил чудеса - сам, намерил е спонсори, така чувам. Това е театър от най-ново поколение.
Бях горд да вляза в театъра, да изиграя “Скакалци” и не исках да си тръгвам. Служебният вход е с облицовка, която наподобява дървена, а е от плочки, с онази френската шапка отгоре, КАСА - написано с големи светещи букви, едни осветени плакати по 10 метра, колчета отпред, ама красиви.
А салонът! Има един ред с имена - на всеки стол пише името на починал актьор от Сатиричния театър. Това не е ли пример?
- Що за човек сте вие?
- Много щастлив човек с огромно уважение, почит и респект към образованието и най-вече към възпитанието, което са ми дали моите родители. Примерът е оттам. Но съм и тъжен.
- Защо?
- С Руслан Мъйнов говорихме за това, че днес децата нямат никакво възпитание, не познават и не уважават възрастните, ценностната им система е много разклатена, всеки им говори различни неща и те сами се ориентират кое според тях е добро и лошо, което не е толкова редно.
И Руслан ми казва: “Не знам как е било при вас, но като ученик ми даваха запазен учебник, на който на първата страница пише името на детето, което го е ползвало. Под него написвах: Руслан Иванович Мъйнов. Учебникът се предава от дете на дете 5 години и учителите знаят какво преподават, децата знаят какво учат и учат еднакви неща.” Спомням си, че и при нас беше така.
- Дъщеря ви Анна вече е ученичка във втори клас. Нейните учебници ли ви смутиха, за да обсъждате тази тема?
- Не, нейните учебници не мога да ги разгадая, защото са на френски. Говорим изобщо. Всеки пише учебници и по-лошото е, че никой не ги проверява.
Нямам идея защо учебниците трябва да са различни. Нямам идея и защо Министерството на културата бави парите на театрите с месеци. От октомври-ноември не са им плащали.
- Представленията не са спирали, нали?
- Не са, но предполагам, че скоро колегите ще кажат стоп и няма да има представления не само в София. Защото така е в цялата страна. Затова ти казвам, че съм тъжен и мрачен, защото нещата не вървят така, както ми се иска.
- Как тогава правите новогодишна програма, която трябва да весели хората? Влизате в образа на тъжния клоун.
- За съжаление, е така. Това ни е работата и когато се съберем с колегите, освен мрачните неща, които ни се случват, се провокираме, самоиронизираме и се забавляваме и това ни пали и ни дава криле. Щастливци сме, защото това е нашето бягство.
Поне по 8 часа на ден бягам от реалността и се забавлявам. Защото, като се върна в реалността, виждам колко тя не е моята. Затова ми прави впечатление как колегите все повече се капсулираме, започваме да общуваме с все по-тесен кръг хора.
- Говорите за днешното образование. Какво помните от вашите ученически години?
- Спомням си, че училището няма да те научи на нищо, ако ти сам не искаш и сам не си откраднеш нещо - да копираш модел на поведение от учителката по литература, която е много изискана, красива и снажна дама и говори толкова правилно, така кристално се чува всеки звук, че се влюбваш в този говор, искаш да говориш като нея. Искаш и ти да употребяваш толкова много думички. Как става това? С повечко прочетени книги. А не само изразите “там т'ва, дето ти е за т'ва” - липса на речник. Иска нещо да ти обясни, но думите не му стигат.
Учителите ни бяха доста строги, от една страна, но от друга, ни даваха цялата си любов. И ти го усещаш и го разбираш. Защото няма по-ценно нещо на света от децата. Затова
инвестициите в деца,
а не толкова в сгради
и промишлености,
са най-важни
- Кой беше любимият ви учител?
- Много назад във времето ме връщаш, но никога няма да забравя Петкова и Николова - учителките ми от първи клас. Няма да забравя учителката си по руски, класната ми, учителката по литература. Помня ги всичките.
Навремето идва ваканция и хората хукват нанякъде с шейните. Учителят ни по трудово казваше: “Аз съм тук в ателието, на топло, ако няма къде да ходят децата, заповядайте. Всеки ден от 8 ч, докато ви се седи.” Една ваканция имаше дълбок сняг, едва се стигаше до училището, а вътре топло, по потници и тениски, той ни изрязва дъските в различни форми и ти с пирографа ги украсяваш. Миришеше на изгоряло дърво, на затоплена печка, на уют, на чай и на прекрасно отношение.
Едно време имаше и кръжоци - по математика, езици, авиомоделизъм - да ти мирише на керосин.
- Да не би да сте ходили на такъв?
- Разбира се, това беше събитието в малкото градче Червен бряг. Около училището имаше 2-3 площадки като игрища, едната постоянно беше заета с излитане и кацане на самолети - с гориво, вдигат ги, управляват ги.
- Как от авиомоделизма стигнахте до НАТФИЗ?
- Друго ме дърпаше мене. Една от причините беше учителката по литература на батко, светла му памет. На мен ми каза - братле, имам страхотна учителка, а на нея казал - имам брат, който много се интересува. Тя водеше театрален кръжок за големите ученици в гимназията. Като отидох, бях най-малкият - IV-V клас. Но тя ме взе.
- Значи брат ви насочва пътя ви към актьорството?
- До някаква степен ми е помогнал много. Никога няма да забравя първия път, когато отидох в кръжока. Влязох в една стая, където седяха много големи момичета и момчета. Леко се притесних. Имаше нещо като кастинг.
Тя ме накара да си поема дълбоко дъх и
на един дъх да кажа
всичко, което ми дойде
в главата за себе си
Направих някакъв лапсус, те се скъсаха да се смеят и така ме взеха. Тази жена ми отвори очите за Валери Петров, за Станислав Стратиев, за Петър Дънов, за “Веда Словена”, говорили сме си за музика, за “Пинк Флойд”, за “Куин”. Всичко това се случи в онези години. Там е посято, разбираш ли? Затова ти казвам, че трябва да обърнем всичко най-вече към децата.
- Посято до степен да продължавате още да учите. Преди година завършихте още една магистратура в НАТФИЗ, за какво ви е?
- Как? Безпросветен ли да стоя? Магистратурата е в професията, която упражнявам. Тя е продуцентство и ми помогна академично да си подредя нещата в главата.
Имам още какво да уча, има още неща, които са ми интересни и любопитни, продължавам да имам своите мечти. Нали знаеш стиха на Валери Петров - “Имах една мечта - да имам часовник, сега имам часовник, но нямам мечта”. Но не, аз имам. Много интересна е мечтата ми и мисля, че ще я осъществя. Но няма да говоря сега за нея.
- Защо?
- Тя пак е свързана с малките, със зеленото мислене. Ако имам някаква популярност, тя ще се използва точно за това - да показвам на малките, на дечицата заедно с тях как трябва да мислят. Да се зададат едни жалони точно на тези устои, за които говорим, да знаят кое е правилно и кое не, кое е истина и кое не.
- Как ще използвате популярността си, за да стигнете до всички деца в страната - не само да съберете няколко групи в големите градове примерно?
- Помислил съм за всичко. Ще отида във всяко едно населено местенце, навсякъде, където има училище.
- Телевизията или театърът?
- И трите. С киното. Всичко е част от моята професия. В театъра енергията и посланието са различни, веднага получаваш заплатата под формата на аплодисменти, веднага ти се връща онова, което си изработил. Телевизията е друг вид забавление - говоря специално за “Комиците” и “Столичани в повече”. Като се съберем с колегите, от собствения ни живот се раждат вицове, шеги и смешни неща. Като си ги споделим на масата, сценаристите само записват и леко го дооцветяват.
- Какво от вашия живот е влязло в някой сценарий? Едва ли ви се случват само смешни неща, по-скоро умеете да ги разказвате забавно.
- Да, ъгълът, под който ще погледнеш събитието, е важен. Комедийният ъгъл, който е с ирония и самоирония, става виц. Като го преувеличиш, се ражда цяла сцена. Например разказвам как Ненчо събори цяло летище в Ню Йорк.
- Как така?
- Ошашка цяло летище, дойдоха военни с автомати, отцепиха, пристигнаха медицински екипи.
- Лъжете ли?
- Не, преувеличавам. Това е вицът, скечът. А той просто каза: “Няма ми снимката, няма ми снимката”, и се паникьоса, хората се притесниха какво му става на този. Ние вече сме на гейта, пътуваме за Канада, а визата затам по принцип е без снимка. Американската има, но двете много си приличат. И той пипа, че е грапаво, и вика: “Ето виж, бе, това е лепилото.” А не е лепилото, просто визата е грапава. Но той мисли, че му е паднала снимката и няма да го пуснат. Създаде такава паника, че хората около нас наистина се отдръпнаха. Ето тази случка я обогатих, разказах я цветно и стана филм.
Миналата вечер играем с Ненчо и в последния момент се уговаряме да импровизираме. И двамата вече сме с шкембенца. Аз трябва да го прегърна, защото не съм го виждал много отдавна. Казвам му да тръгнем да се прегръщаме и като стигнем един до друг - тюм,
коремите ни все едно
са балони и се блъскат
един в друг
И колегите се разсмяха, и публиката. Това е животът ни, какво да направим. Такива сме, поне да стане смешно.
- Притеснявали ли сте се, когато излизате на сцената?
- Не. Много съм обръгнал. Търкалям сцените от 4-и клас. Този прах ми е влязъл в кръвта. Докато дишам, ще се занимавам с театър. Телевизията е друго. Тези прекрасни актьори, с които сме в “Комиците”, са моите учители. Голям респект имам към тях. Учил съм се от Христо Гърбов, от Кръстю Лафазанов. И изведнъж съм щастлив, защото работим заедно, седим на една маса, забавляваме се. То не е работа като работа.
- В същото време сте им началник, плащате им заплатите, слага ли това прегради?
- Не, аз съм човекът, който ги организира. И много ми се иска така да ме приемат. Как да влизам в конфликт с тях, след като работим заедно? Не е само да изискваш, трябва и да се грижиш за тях. Живеем заедно, защото сме като семейство. Не съм човекът, който им казва дали ще играят в театъра, или не. Знам какво е, защото на мен ми се е случвало преди да ми забраняват театъра. Трябваше само в телевизията. Но никога не съм спирал.
- Как се почувствахте, когато ви казаха, че ще има 13-и сезон на “Столичани в повече”?
- Не е като да не сме си мислили, че няма да се случи. И аз го вярвах, но особено двама души през цялото време ми казваха, че най-вероятно така ще стане. Единият е Евтим Милошев, другият е режисьорът Сашо Косев. От 6-ия сезон Сашо казва: “Недейте, ще има и 7-и. Недейте, ще има и 8-и.” Ние все свършваме като за финал. А той - ще има и 10-и. Снимахме 10-и, той - ще има 11-и и 12-и. Правим гранде финале, той - ще има още. И Евтим винаги е вярвал в това.
Когато сготвиш една манджа с любов, с вкус и с продуктите, които обичаш, няма ли да искаш още веднъж да хапнеш?
Снимах една сцена онзиден с Евтим като режисьор. За мен е голямо забавление да работя с него. Имах много тежък ден - от 6 до 21,30 ч, с каскади, студ, с 20 страници текст и се преобличам 7 пъти. Прибираме се и му казвам: “Евтиме, нямам грам умора”. Само краката ми са пълни с олово, защото си прав през повечето време. Ама ми е кеф.
- Какво си пожелавате за Коледа и Нова година?
- Да сме здрави, смирени, малко по-мъдри, много по-добри към ближния си, защото
сила се иска да набиеш
или да счупиш нещо.
За всичко останало е
достатъчна любов
- Какви подаръци ще направите на дъщеря си?
- Знаеш ли какво дете имам! Това е най-прекрасният човек на света. Ама съм толкова влюбен. Толкова ме е страх от нея.
- В смисъл?
- Толкова респект имам и толкова я обичам, че не мога да ти опиша. Като беше малка, седи и те гледа с едни очи, всичко разбира, всичко вижда, но не може да говори. Сега, като ме погледне дълбоко, усещам срам, вина, любов, всичко, настръхвам. Аз съм 120 кг, тя ме прави перце. Може да ме вдигне във въздуха и да ме носи където си иска.
И има едно лошо качество, от мен наследено, но го е наследила едно към едно.
Мама почина тази година, светла ѝ памет. Дойдеше ли Коледа и Нова година, тя купуваше по 20 подаръка по една много проста причина. Взема го и веднага го крие, но аз го намирах. Радвам се много, но питам - нали за празника ще има друго? Тя пак купува и го крие. Не съм ровил толкова, съвсем случайно ги намирах.
И сега вкъщи, както е претрупано, едно ново нещо да има, Ани ще го види. Нищо не може да се скрие. Всичко забелязва. В този ред на мисли постоянно купувам подаръци и още ще купувам.
CV
Талантлив и обичан и от колегите си, и от публиката. А всички, които го познават, знаят и колко добър човек е Любо Нейков. Той е и сред най-успешните продуценти, откакто двамата с Евтим Милошев създадоха компанията си “Дрийм тийм” през 2006 г. В тяхна златна марка се превърнаха “Комиците” и най-дългият смешен сериал “Столичани в повече”. Също с толкова голяма любов, както снима телевизия и кино, Нейков играе и в театъра.
Големият комедиен актьор е роден на 7 февруари 1972 г. в Червен бряг.
Какво четем:
🔴 Защо си струва да заменим пластмасовите съдове със стъклени🔴 На Михайлов му прилоша, изведоха го от пресконференция (ВИДЕО)
🔴 Бременната Петя Дикова няма да се жени! Бъдещата майка през ден e на лекар заради Хашимото
Източник: 24 часа
Коментари
Последвайте ни във facebook!
