За алкохола, таланта и човечността


Много грозно се получи това с публичното обсъждане на алкохолната зависимост на един току-що отишъл си от света актьор. Като че нямаше какво друго да се каже за Иван Ласкин, та трябваше дружно да се захапе този негов порок и да се превърне в поредна дъвка тридневка, около която да словоизливаме кой каквото може. И понеже темата вече не е просто на масата, ами я разнасяме насам-натам като хоругва, си позволявам да дам своите пет грама към теглото ѝ.

Само още в началото си правя уговорката, че оставям духа на моя вечен детски герой Васко да Гама от село Рупча да си пътува към хоризонта, без да го виждам непременно с полупразна бутилка в ръка. Кой каквото правил във и със живота си, си е негова работа. И на тези, които са му близки. Моето място в живота на Ласкин е на невидим зрител – такава и ще си остана. За мен важни са били на първо място ролите му.

Възставала съм нерядко и срещу негови мнения, език и постъпки, които и днес пред лицето на неговата смърт продължавам да смятам за неуместни. Останалото не приемам като повод за обществени дебати и малки разговори. Както алкохолизма му, така и личните му посвещения към жената, която обичаше. Те са част от неговото си време, до което ние нямаме и не би трябвало да имаме нито достъп, нито претенции, камо ли пък да си позволяваме да ги репродуцираме, обсъждаме и развяваме като статуси по социалните мрежи. Затова просто да пожелаем светъл път към хоризонта на Ласкин! И много сили за близките му!

За алкохола по принцип

Смятам се за умерен ценител. Като повечето съвременни градски хора (а и като френска съпруга), всеки ден пия вино. У дома се смеем, че за нас то е консуматив, защото ние не пием, а дегустираме. Обикновено дневно изпиваме по две чаши някакво вино според предпочитанията, храната и сезона. Нито е малко, нито е много. С хубава храна и в добра компания си е точно. Силните алкохоли не са ми страст, но табиетлийски ми се припийва ракия, от време на време мога да си помечтая за добро уиски, а лятото – за джин с тоник или някакъв коктейл.

В невръстните ми години, поради факта, че съм дете на двама изключителни бохеми, които непрекъснато приемаха или ходеха на гости, алкохолът беше част от ежедневния ми пейзаж. Виждала съм майка си поразвеселена от него, улавяла съм утежняването на клепачите ѝ и вдървяването на артикулацията ѝслед една-две чаши, но пияна не я помня. Баща си също не го видях почерпен. Не, че не пиеше, но държеше мярката и не си позволяваше да стига до състояние, в което да го разпозная като слаб или извън себе си. Притежаваше професионална хигиена, затова никога не пиеше през деня и преди представление, ангажимент в телевизията или радиото или пък участия на живо. Сега, когато вече и през моето тяло вероятно са се прецедили стотици литри алкохол, мога да кажа, че съм била дете с късмет. Защото впоследствие разбрах колко от моите близки детски приятели и съученици всъщност всеки ден са преживявали ужаса от алкохолната болест на някой в дома си. И как тези тихичко развиващи се и нелекувани алкохолни вируси са са заразили целия им светоглед, емоционалност и самочувствие като възрастни.

На К. от нашия клас в прогимназията баща му се напиваше всеки ден. Безпаметно, отчаяно, като в съветски филм. После биеше де-що му се мерне пред очите. Веднъж беше обесил котката, а на другия ден К. разказа за това пред ококорените ни физиономии, подсмивайки се. После би някакъв пощальон и в класа пак изслушахме цялата история от устата на К. Полека свикнахме с тези пикантерии и даже някак ни харесваха – бяха като страшните вицове, които си разказвахме („момиченце, момиченце, бягай, защото червените чорапи са на втория етаж…“). Чакахме на К. бащата да влезе в серия, че да имаме тези разкази в междучасията и да им се кискаме, а К. полека започна да се гордее. Неусетно беше станал не просто забележим в класа, но и някак важен, значим. Беше оня, дето баща му е пияница.

Скоро разбрахме и друго – че същият този пияница бие майката на К., бие и самия него. Бяхме в шести клас, когато К. заплаши учителката ни по английски, че ще я причака на мостчето след училище и ще я набие. Почти ѝ скочи още в клас. Година-две по-късно вече се биеше на поразия. В гимназията пиеше и биеше редовно. Сдружи се с няколко от другите момчета, чийто бащи също пиеха и заедно го удариха на алкохолни подвизи. Пък покрай тях се появиха и другите геройства – малки далаверки, леки кражби, лесни пари. Днес една трета от момчетата в онази групичка вече не са на тоя свят…

Точно по това време започнах да си давам сметка за това как у нас се говори за пиянството. Забелязали ли сте, че винаги настава някаква особена веселост, когато някой говори за някого, който се е опиянчил? Богат ни е езикът в това отношение, и лековатичък – еди кой си е „по чашката“ или е „състезател“ и „пиянка“, „пияндурник“ и „пияница“, „матира се“, „почерпва се“, „натаралянква се“, „надрънква се“, „смуче“, „цоца“, „попийва“, „мушка яко“, „дърпа здраво“.

В българската култура пиенето също винаги е било на почит. И обкръжено с определена ритуалност и фолклорна тържественост. Не, че у други народи не е така, но при нас то маркира събития като значими, затова и пълната трезвеност е неразбираема за българския манталитет. Как така някой ще ти е на абитуриентската, сватбата, юбилея, кръщенето на детето, па няма да пие?! Как така ще се хвърляме за кръста на Йордановден, па няма да ударим по една-две стограмки преди това?! Че то си е неуважение!

Ракията и виното се правят наравно със зимнината и производството и качеството им е въпрос на гордост. Изпиването им също. Пием, когато сме щастливи, пием, за да си поплачем, пием, като печелим, пием, като губим, пием по повод и пием, защото нямаме повод. С алкохолни дози отделяме делниците от празниците, работните часове от тези за почивка, вечерите от дните. По време на социализма имахме барчета. Това бяха едни специални ракли в еднотипните ни секции, чиито вратички се отваряха с дръжка в средата и дърпане надолу. Пантичките задължително проскърцваха като дращеща пиянска наздравица и отзад се разкриваше фамилното алкохолно богатство по две. По две, защото дъното на тези раклички задължително беше с огледало, в което достойната армия от бутилки скъп алкохол кокетно се оглеждаше.

Веднъж като пубери ходихме на следобедно гости у едно момче, което ме сваляше. Покани ни в хол с изкуствени зелени китеници и фототапет с есенен пейзаж и предложи да ни почерпи от „бебето“ на татко си. Измъкна го иззад фикуса – една огромна бутилка уиски на специална метална стойка. Не знам какво и колко сме пили, но накрая момчето събра остатъците по чашите ни (разредени с лед, както подобава) и ги върна обратно в „бебето“. Следствието от този жест по онова време беше, че на момчето така и не му се отвори парашутът с мен. Години по-късно обаче гледам на онзи случай като на много показателен за алкохолната култура у нас – алкохолът е такава ценност, че дори и разреден не може да се изхвърли, хеле пък, ако е „марков“. Намалялото му количество в бащината съкровищница би довело до истинска домашна буря, със или без предварително „почерпване“. Това си го знаем от деца. Така се правеше, беше си нормално. После в годините се оказа, че сами и поединично ще си организираме и управляваме личните контакти и отношения с пиенето.

Някои от нас се справиха… засега.

Други не успяха.

За алкохола като зависимост

Някак е нелогично при този сериозен алкохолен бекграунд, който почти всички си носим от детството, да сме толкова зли с алкохолиците. Пиенето е супер, ама пияниците – не! Те развалят цялата магия на алкохола с тяхното бръщолевене, невъздържаност, клатене и миризлив дъх! Пияндурникът сам си е виновен, защото се е пристрастил, понеже не знае как се пие! В пиенето си има професионални правила и този, дето е дръзнал да ги наруши, сам се е докарал до алкохолизма! Затова дайте да го ритнем в канавката, да го прескочим с калните си обувки и да си плюем на петите. И в пазвите, че да не ни стига и нас. А то може много лесно да ни стигне, само дето не си даваме сметка за това. Толкова лесно, че един ден от сутринта ръцете ти да се разтреперят неконтролируемо, а студената пот, избила в косата ти, да те накара да започнеш да се страхуваш като мишка. Толкова лесно, че да си купиш най-евтиното пиене в малка бутилка, която за мушнеш във вътрешния джоб на сакото си като броня срещу всякакви външни обстрели. Толкова лесно, че преди още да си докоснал голямата си водка, да си поръчваш нова, че да си сигурен как няма да има и минута, в която да ти се пие, а на масата да няма какво.

Алкохолната болест, също както наркотичната зависимост, е нещо, което не искаш. И което имаш, защото тялото ти отказва да се чувства добре без него. Или поне така го усещаш. Затваряш кръга с изпити чаши, които те водят да ново разкаяние и желание да си независим. А после отново идва треперенето и забитата като свредел в ухото мисъл за „само едно малко, само едно-единствено малко“. Може и да не разбереш, че вече не си свободен. Може да си мислиш, че това твоето не е като онова, дето пишат за него. Дълго може да вярваш, че контролираш процеса и пиеш само тогава, когато „няма светлина в тунела“. И колкото по-бързо дойде моментът, в който разбираш, че това не е така, толкова повече се приближаваш до евентуалното си изцеление. Пътят му обаче е толкова тежък и труден, че рискът да се предадеш често е неустоим. Честно казано, моля се да не разбирам колко точно. Моля се просто на свой ред да не се разболея.

Те, алкохолиците, и ние, обикновените пияници

В статията си „За пиенето“ (публикувана оригинално като статус във Фейсбук) моят стар приятел Калин Терзийски говори много хубаво за алкохола. Той по принцип си говори хубаво, но когато става дума за алкохол, метафорите му носят онова приятно опиянение от една малка водка на гладно. На фона на личния му опит и битка с алкохолната болест аз, като „разумно употребяваща“, не се наемам да кажа нещо нечувано. Има обаче нещо, с което няма да се съглася. И това е отново двухромното противопоставяне на пиещи и непиещи. Алкохолиците са истинските хора, през които минава вселената, пък останалите са „суеверни страхливци“. През мътния поглед на пиенето се вижда по-добре истинската същност на нещата, през бистрите очи не се осъзнава колко „ужасен, кошмарен и безсмислен е животът“. Затова трезвените го живеят без упойка. Защото тях, сиротниците душевни, не ги боли…

Бившата ми свекърва е една много мила и всеотдайна жена. Тя обаче е от онези хора, които плачат за всичко. И за добро, и за лошо. Детето написало хубаво есе, направило кекс или си подредило стаята – тя плаче. Умрял трети братовчед на село, спрял токът в другия квартал, съсед си загубил ключа – пак плаче. Нахлуе спомен за младостта – рев, роди се някаква мечта за бъдещето – още сълзи. Човеците като нея определят себе си като чувствителни. А останалите, дето не плачем така често, не сме чувствителни. Или сме неправилно и малко чувствителни. Болката на тези хора е най-голямата, тяхната радост е най-великата, страданието им е по-непоносимо от на другите. Това, което ти изпитваш, няма никакво значение и стойност, след като не си го изразил и не си ангажирал с него другите. Защото да ревеш, както и да пиеш, си е ангажиране на другите. Най-малкото, защото е отчаян вик за внимание и крясък от самота. Тези уж по-чувствителни от другите хора, нарочно или неусетно, насаждат тази своя „различност“ като безспорен критерий за стойност. И в нея, разбира се, владеейки върховете ѝ, те са на челна позиция.

Нещо подобно като извод се налага и от краткото, ударно мнение на Калин Терзийски за пиенето. Пък все си представям, че той, като широкоскроена личност и мислещ човек, реално не дели хората в категории от типа „като не си като мен, не струваш колкото мен“. Не и Калин. Но… той си знае. Може би това е неговият начин да се чувства реално по-специален от другите и това да има както причина (светът е ужасен) и обяснение (затова го живееш с упойка), така и резултат (ставаш творец). Пък той така и така си е специален по простата причина, че умее да описва света със своя език, не по причина, че пие.

Цапни две, ха още пет

Единствената химическа формула (освен тази на водата и на въглеродния двуокис), която помня от училище, е на алкохола. В мозъка ми завинаги я татуира не учителката по химия, а капитанът по военно обучение. Казваше я така:

„Цапни две (С2), ха още пет (Н5) – охаааа! (ОН)- C2H5OH“.

Познавам отблизо алкохолици – и мъже, и жени. Някои от тях си признаха проблема и се справиха с него. Други го признаха, но не се справиха. Трети отказват да се занимават с това и просто си пият. Никого не мога нито да осъдя, нито да етикетирам. С удоволствие и здрава ръка съм оказвала помощ, когато са ми я искали, защото знам за какво страдание става дума. И за каква жестока борба. От опит знам, че алкохолизмът е бич и за другите около пиещия – по тялото ми има белези от него, които ще нося до смъртта си. Знам, че не решаваш сам дали да си зависим или не и че да попаднеш в зависимост не е глезотия или личен избор. Но знам и че нито трезвеността, нито алкохолизмът могат да са матрица, според която да си оценяваме човечността, чувствителността, смелостта, прозрението, таланта, ума. Точно както един диабетик не може да е непременно по-качествен човек от един недиабетик, просто защото диабетът няма нищо общо нито с нравствени и етични категории, нито с таланта.

Така че нека оставим нещата така: що се отнася до алкохолизма, той е болест. За неговото лечение са нужни три страни – болният, държавата, която да му го подсигури, и общество, което да го подкрепи, вместо да го сочи с погнуса. Що се отнася до таланта, той е дар. За да се развива, са необходими осъзнат труд, мотивация и публика. Що се отнася до човечността, то тя е съвкупност от хиляди неща, които човек мисли, прави, вижда, коментира, променя. За да я има, е нужно само едно – всички да сме хора. Човечността няма общо нито с алкохолната зависимост, нито с таланта – тя има общо само с човека такъв, какъвто той иска да бъде.

Предлагам на това усилие да заложим най-напред! Пък после може би ще смекчим тона в критикарските си изблици върху гърба на известни алкохолици. И ще спрем и с пламенните пледоарии в тяхното възвисяване като единствени пулсиращи вени на закърняващото човечество.

Защото на света има просто хора. Някои от тях пият.

Мария КАСИМОВА-МОАСЕ


Какво четем:

🔴 Да се върне Uber! (или неволите на една жена, когато се случва да остане без кола)

🔴 Съдебна гилотина виси над Мартин Карбовски

🔴 10 начина да търсите в Google, за които 96 процента от хората не знаят

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе