Странни, различни, изключителни


Не съм писала от месеци, но днес имах огромната нужда да го направя.

Когато бях дете постоянно гледах телевизия и не спирах да се възхищавам на известните хора - любимите ми изпълнители, водещи и актьори.

Мислех ги за... специални, различни, странни.

Исках и аз един ден да съм "такава".

Когато бях на 8-9 годинки със семейството ми бяхме поканени на тържество на наши роднини.

Сред тълпата гости много силно се открояваха двама души, които се смееха силно и бяха събрали цяла групичка слушатели на забавните си истории. 

И аз, като повечето деца, с прословутото си любопитство, отидох да разбера кои са тези хора и какво толкова разказват.

Какво да видя - любимите ми актьори на едно място - Чочо Попйорданов и Иван Ласкин.

Гледах ги в захлас в продължение на минути (сериозно, на всички снимки от това събитие аз съм вперила поглед в тях).

Бяха толкова интересни, цветни и забавни, че не можех да спра да ги слушам.

Оттогава неведнъж съдбата ме срещаше с тях и всеки път трупах нови спомени, но този - той винаги остана някак най-ярък.

Може би, защото тогава намразих славата и известността, за която иначе децата все мечтаят.

Видях какво коварно задължение е популярността - да си винаги готин, забавен, остроумен, приятен - да играеш, да си в постоянна роля, да не разочароваш публиката.

Да живееш с очакванията на хората, да се обръщаш, когато крещят името на герой от последния ти сериал.

И ако не съумееш да си такъв, значи не си професионалист.

А Ласкин и Чочо - те бяха професионалисти.

Разказвам ви този далечен детски спомен, защото, освен ценен урок, той е доказателство, че  има неща, които никога не се променят.

Ама никога.

Като усмивката на Чочо, която заразяваше, както тогава, така и всеки път на сцената, така и в последните му интервюта.

Като чувството за хумор на Ласкин, което не всеки разбираше, понякога беше на границата с цинизма и арогантността, но въпреки това - винаги забавляваше.

Като моментните им превъплъщения, с които те унасят в приятен разговор.

Като истинското приятелство, което имаха не просто до края, а и след него.

Като таланта им. Упоритостта. Непукизма. Бунтарството. Директността. Ината.

Като страстта към професията.

И любовта към България.

Такива ярки, непокорни и големи хора бяха те в моето детско съзнание и като такива ще ги помня.

И не защото са популярни, не защото са добри актьори, не защото така е ''модерно'' или ''така трябва'', а защото бяха, са и ще бъдат изключителни хора.

Странни, различни, често неразбрани, но изключителни.

И липсата на подобни на тях все по-силно се чувства в тази страна.

С тези двамата аз израснах и съм повече от щастлива и благодарна да го споделя.

Мъже. Бащи. Приятели. Патриоти.

ХОРА, които живяха, дишаха, обичаха и грабеха от живота на макс.

Тази статия е моят начин да се сбогувам. С двамата, защото за мен са едно цяло.

Поклон и благодарност към вас, момчета.

Знам, че вече сте заедно, на едно по-добро място - далеч от всичко пошло, с което не можехте да се примирите.


Какво четем:

🔴 Отнеха с измама заведение на българин в Лондон, предлагащо безплатно кафе на бездомници

🔴 5 вълшебни места в България, където стават чудеса!

🔴 Млад пожарникар спаси възрастно семейство, докато беше в почивка

Източник: Lentata



Коментари



горе