Писмото, което спаси брака ми


Днес съпругата ми ме повика и съвсем спокойно ме помоли да седна на масата, за да поговорим. Бях уморен от целия ден, прекаран в офиса и застанах на стола срещу нея, надявайки се, че конското й за неизхвърления боклук ще продължи по-кратко от обичайно. Сгреших. Днес беше по-специален ден. Днес тя ми каза, че се развежда с мен. В първия момент си помислих, че е крайно лош сюжет на кошмар. Бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера, че е истина. Да, жената, с която прекарах последните 20 години, се развежда с мен. Чувството бе странно. Сякаш си на тънката граница между живота и смъртта.


Не я попитах защо, вярвате ли ми? Вече знаех отговора сам. И вътрешно поех цялата отговорност. За първи път тя не ме обвини, за първи път не ми се развика, не счупи няколко чаши и не ме заплаши, че това няма да ми го прости. Плашещо спокойствие бе обзело всичко нейно. И това ме караше да ставам още по-безмълвен, защото знаех, че дори да обърна света, веднъж загубено сърцето й, е загубен и целият ми живот. Тя стана от стола и напусна общия ни дом, заявявайки, че в следващите дни ще се върне да събере багажа си. Разбирах я. Никога не съм я разбирал толкова добре. Останах сам и за първи път усетих колко силно може да крещи тишината на празната къща.


Прекарах така няколко часа, загледан в една точка. В ума си прожектирах хронологичен филм в обратен ред на съвместния ни живот. Спомнях си за всяко малко нещо. Към 2,45 стигнах до сватбата ни. Стигнах до нейната реч. До нейния обет към мен. Станах и отидох до спалнята. Отворих нощното шкафче и там – под купищата сънотворни и хапчета за глава, стоеше нейното писмо – нейната сватбена реч, която обещах да пазя винаги.


Листът вече бе леко пожълтял и накъсан в крайчетата. Все пак бяха минали цели 20 години. Седнах на пода до общото ни легло и зачетох:


– „Любими мой, днес ти се вричам във вярност. Искам да знаеш, че бракът с теб не е край на моята свобода. Бракът с теб е нейно начало. Ти си причината, която ме кара да живея и да сбъдвам мечтите си. Ти и само ти си двигателната сила на моите амбиции. Искам да живея с теб и да споделям всеки свой дъх с теб. Искам да ставам всяка сутрин рано и да ти правя закуска. А на следващия ден да го правиш ти. Искам да закъсняваме заедно за работа и заедно да мием зъбите си, правейки смешни муцуни пред огледалото в банята. Искам да нося халата ти, а ти да сушиш дългата ми коса, когато съм болна и нямам сила. Искам да правиш чая ми и да топлиш моята част на леглото, чакайки ме да си легна.

Ти си човекът, с когото искам да бърборя до безкрай под светлината на нощната лампа. Ти си човекът, който искам да целувам под душа. С теб искам да ям неделните сладки, които ще пека, а след това да се разхождаме в парка, хванати за ръце. Обичам живота си с теб. Хората мечтаят за кариера, пътешествия, къщи и коли. Аз мечтая за теб. Защото имам ли теб, заедно можем да постигнем всичко. Ти ми даваш света. С теб искам да се гмурна в бъдещето. Защото, когато ти си до мен, всичко е някак по-светло, по-топло. Не мечтая да ме заведеш на екзотичен остров, нито мечтая за пръстен с диамант, нито за палто от норка. Мечтая за теб – за съненото ти лице в 4 сутринта. Ако и след 20 години все още те имам, аз мога да заявя, че след точно 20 години ще бъда в списъка на милионерите в света. И не за друго, а защото през цялото това време ще съм събирала по една твоя усмивка, докато станат милион и една.


За това, любими мой, днес аз ти се вричам във вярност. Без страх. Без съмнение. Ако ти не си до мен, моите мечти не биха изглеждали толкова прекрасни. Нищо не би имало смисъл, ако ти не си човекът, при когото да се прибирам вечер.


Искам да те вдъхновявам. Искам да вярвам в теб. И да бъда твоя подкрепа във всеки твой път. Днес ти казвам „да“, защото вярвам, че след 20 години ще се гордеем да бъдем един до друг. Сигурна съм, че ти никога няма да се отдалечиш от мен, че никога няма да си тръгнеш – затова не се тревожа. Защото аз не бих. А ние сме толкова еднакви.


Днес те избирам. Избрах те още от първия ден, в който те срещнах и ти обещавам, че ще продължа да те избирам. Във всеки спор ще избирам теб. Във всяко изкушение ще избирам теб. Във всяко препятствие по пътя, което застрашава да ни унищожи, ще избирам теб.“


Листът вече бе напоен с толкова сълзи, че старото мастило се бе размило. Не е вярно, че мъжете не плачат. Силните мъже също плачат. Тя ме учеше на това. Но вече я няма. Седях безмълвен над писмото и осъзнавах причината за всичко. Знаех, че нямам право да я моля да се върне. Не и отново. Бях го правил твърде много пъти. Затова, като един умиращ човек, аз реших да я помоля за последно желание. Да, наистина усещах, че умирам, защото сърцето ме болеше толкова силно.


Последното ми желание към нея беше да прекара една последна вечер с мен, в която да забравим за всичко и да бъде част от вечерята, която съм й приготвил. Обещах й, че след това ще я оставя да си върви и ще подпиша каквото е нужно. Тя се съгласи и дойде. Седна пред мен. Погледнах я и пожелах й прочета нещо. Учуди се, но започна да ме слуша:


„Любима моя, макар че ти искаш да излезеш от моя живот и да ме превърнеш в свободен мъж, аз ти се вричам във вярност. Искам да знаеш, че свободата, която си мислиш, че ми даваш, ме кара да сложа брачната си халка, която често забравях да взема със себе си. През всичкото това време ти бе причината, която ме караше да живея и да сбъдвам мечтите си. Ти и само ти бе двигателната сила на моите амбиции. И макар вече да не ми вярваш – искам да живея с теб и да споделям всеки свой дъх с теб. Прости ми, че никога не ставах да ти правя закуска, когато беше мой ред. През последните 10 години го правеше само ти. Прости ми, че, когато закъснявам за работа, нервнича, че все още не си ми изгладила ризата и от 2 години не те целувам за „чао“ сутрин. Прости ми, че вече не си мия зъбите заедно с теб, защото го смятам за твърде лигаво за годините ни.

Но най-вече прости ми, че когато беше болна, никога не сушах косата ти. Прости ми, че през това време избирах компанията на други хора, на приятели и познати, вместо да пълня чаша вода, с която да изпиеш антибиотика си. Прости ми, че не топлех твоята част на леглото и че си лягах в него, когато ти вече отдавна бе заспала. Въпреки че ти ме чакаше до късно да се прибера, за да си бърборим под нощната лампа, аз никога не се прибирах достатъчно рано, за да те хвана будна. Ти се уморяваше и заспиваше, чакайки ме. А сега знам – аз искам да бърборя до безкрай с теб. Беше близо до мен и крещеше в лицето ми. А аз не чувах. Сега си безкрайно далеч, а аз чувам шепота дори на неизреченото.


Прости ми, че не опитвах от неделните ти сладки и не споделях уикенда с теб, а избирах да бъда другаде. С други хора. Но не и с теб. Сега знам – искам да ми печеш сладки дори и в събота. Прости ми, че спрях да те държа за ръка, макар че ти по навик не спря да я подаваш. Макар да не ми вярваш, аз обичам живота си с теб. През всички тези години аз мечтаех за кариера, пътешествия, къщи и коли. Но днес осъзнавам. Богатството винаги е било до мен, щом те е имало. Ти си причината да успея в кариерата, защото само ти вярваше в мен. Даваше ми света. Лъгал съм те много пъти. Грешен съм. Но за едно не мога да излъжа себе си. Макар да не го заслужавам – с теб искам да се гмурна в оставащото ми време на Земята. Защото, когато ти си до мен, всичко е някак по-светло, по-топло. Осъзнавам го чак сега. Ти никога не пожела от мен пътешествие до екзотичен остров, пръстен с диамант, нито палто от норка. Жалко е за мен, но аз те лъжех заради жени, които мечтаеха единствено за това.

И ти ме хващаше всеки път. Сега се мразя и не искам нищо. Искам само съненото ти лице в 4 сутринта. Минаха 20 години и по-беден никога не съм бил. Портфейлът ми е пълен, но сърцето ми е празно. Бедняк съм, защото изгубих смисъла на живота си. През тези 20 години ти всеки ден събираше по една моя усмивка. За 20 години аз събрах милиони твои сълзи. За това, любима моя, днес аз ти искам прошка. Ако ти не си до мен, моите мечти не биха изглеждали толкова прекрасни. Нищо не би имало смисъл, ако ти не си човекът, при когото да се прибирам вечер. Прости ми, че никога не си идвах навреме за вечеря. Прости ми, че закъснявах, когато подреждаше масата грижливо и ме чакаше с любимото ми ядене. Прости ми, че си тръгнах, когато трябваше да остана. Прости ми, че никога не ти казах „извинявай“. Прости ми, че те приемах за даденост в продължение на 20 години. Ти често ми казваше, че се чувстваш като част от интериора. А аз ти се смеех и те наричах луда. Днес знам – ти наистина си част от интериора, но от интериора на най-красивото кътче на моята душа.


Днес ти казвам „прости ми“, защото не сбъднах очакванията ти, че след 20 години ще се гордееш да бъда твой съпруг. Аз не бях добър съпруг. Прости ми за това, че макар аз да се отдалечавах, ти ме чакаше в продължение на 20 години на едно и също място и никога не се отдалечи и с крачка от мен. Бях сигурен, че никога няма да си тръгнеш. Затова не се тревожех. Днес знам, че ние не сме еднакви, защото ти си по-добрата част от сърцето ми.


Днес те избирам. Макар и да е късно. Прости ми, че никога не избирах теб през последните 10 години. И дори сега да нямаш причина да ми вярваш, аз ще продължа да те избирам. Във всеки спор ще избирам теб. Във всяко изкушение ще избирам теб. Във всяко препятствие по пътя, което застрашава да ни унищожи, както сега – ще избирам теб. И така, любима моя, сега те питам, ще ме избереш ли за последен път?“


Какво четем:

🔴 9 храни, които ще повишат естрогенът ви и ще се радвате на красив и пищен бюст

🔴 Близки и приятели изпратиха с аплодисменти Иван Ласкин в последния му път (снимки/видео)

🔴 Български пощи: Внимавайте с електронните винетки, потвърдена не може да се върне

Източник: lichna-drama



Коментари



горе