Петя Дубарова и страданието на различния творец в света на еднаквите
Петя е смятана за най-големия поетичен талант в българската литература.
Този, който оставя след себе си толкова поезия от красота , той не умира! Приказките, стиховете, разказите и импресиите на бургаската поетеса и до днес вълнуват сърцата на нейните съграждани и сънародници. Защото безсмъртието на един крехък детски живот, отишъл си твърде рано от този свят, оставя следи директно в душите ни под формата на словото – вечно, истинско и всеопрощаващо. Да, прощаващо дързостта на нечии нещастни умове, които не са успели да прозрат крехката чувствителност на творческата й душа, заради които може би момичето е посегнало на живота си.
„Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея – нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забраняват това… Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да я погледна в очите”. Думите принадлежат на Христо Фотев – откривател на таланта и един от нейните духовни наставници.
Малко се знае за живота на младата бургаска поетеса. Не говорим за сухите биографични данни, а за искрата на живота вътре в нея – в нежната й чувствителна душа, до която можем да стигнем единствено чрез нейните произведения, запазили мястото си и до днес на литературния подиум. Тя ни докосва по начин, по който някои съвременни поети не могат – може би заради трагичната си съдба и невъзможността да оцелее в свят на лицемерие, лъжи,човешка завист и злоба. Днес Петя Дубарова оживява от миналато чрез своята човешка история и кратък творчески път, разказана от нейни родители, приятели, наставници. Решихме да споделим с вас някои от нейните стихотворения и история за живота й.
Първи стъпки
На 25 април през 1962 година в Бургас се ражда звезда. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Още от малко момиченце се разбира, че Петя е изключително надарено дете. Тя научава буквите на две години и половина, а след още една вече чете самостоятелно. На пет сама си взема книги от читалището.Започва да казва стихчета малко след като проговаря. След като в първи клас знае буквите, написва и прочита на майка си стихотворение от два куплета – „Буря в морето. „О, мене ме е страх от такова бурно море – възкликва майка й. – Искам то да се успокои, да грейне слънце.“ След кратък размисъл Петя добавя още един клупет, в който морето се е успокоило и слънцето усмихнато грее… Майката помни едно невероятно художествено сравнение, което Петя прави за картинка, на която е нарисувано орехово дърво и под него деца и възрастни събират орехи: „Фонтан е, зелен фонтан е орехът, мамо!…“
Поетичен талант
Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца „Септемврийче“. Там се появяват първите й творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но й продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 наведнъж.
В книгата си „Соната за Петя Дубарова“ Веселин Андреев пише, че е имало дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения. Ей така, с абсолютна лекота и без да чувства никаква умора или изтощение.
Когато е на 12 години, Петя получава писмо от редакцията на „Септемврийче“, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни. Съветват я да праща в сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“. Когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на „Септемврийче“ и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е „откраднала“ нещо от тях.
14-годишна Петя отива с майка си в редакцията на „Родна реч“. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков. Там оценяват по достойнство стиховете на Петя и почват да ги публикуват в списанието.
Приятелите и любовта
Петя е като всички деца – тийнеджъри на своята възрст – изключително жизнерадостна, общителна и лъчезарна. Има много приятели, с които често излиза. Любимите и места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.
Според описанията на нейни съученици вътрешният портрет на Петя изглежда така: „Съчетава известна ексцентричност на характера, с голяма дълбочина и широта на душевния мир. Има силно самочувствие, но не само на основата на таланта, а като цялостна личност.
Надсмива се, дори с презрение гледа на дребнавостите Самоуверена. Чувствителна, много чувствителна в отделни моменти. Беше и странна. Винаги защитаваше своето мнение, спореше с всеки. Самобитна, своеобразно затворена. Имаше си и свой свят. Пряма и откровена, често казва: „Аз не умея да лъжа…“ Казва всичко в очите – без да се страхува от това дали срещу нея стои учител или съученик, приятел или непознат. Не наранява, не компрометира. Не се държеше надменно. Няма склонност към усамотяване, но когато има работа, гледа да бъде сама..
През 1978 година Петя участва във филма на режисьора, също бургазлия, Георги Дюлгеров „Трампа“. По време на снимките, една вечер, докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да й пише. Преживява го много тежко.
Дневници
Непосредствено преди смъртта си, Петя Дубарова е обзета от черни мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. Започва да пише в своя дневник тъжни изповеди:
„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”
„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”
Поетична дори в смъртта
На 3 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:
Измамена, Младост,
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА
След изненадващата и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж.За да се разбере мотива й да вземе крайното решение, трябва да се познава добре атмосферата, в която е живяла. Задължителни униформи, строга дисциплина, наказания и за най-малкото провинение – училищата не са най-доброто място за свободолюбивите натури. Задължителни са и бригадите, в които минава голяма част от лятото. Така в 10-и клас, през 1979 г., Петя и съучениците й са изпратени в Бирената фабрика в Бургас. Там поетесата трябва да следи брояча на контейнера, през който минават бутилките. Той обаче се поврежда. Естествено, Петя няма нужните технически познания, за да прецени какво точно да направи. „Сега не знаем колко точно бутилки са излезли от производство“, сърдят се някои от учителите – онези, които не я долюбват заради таланта и откровеността й. Зле прикрита, завистта на някои преподаватели се подхранва и от факта, че Петя ще учи литература в Москва, след като завърши гимназия. Пътят към това обаче ще бъде прекъснат, ако няма нужното поведение. Затова една учителка пише докладна до директора с предложение да намалят поведението на Петя заради „престъплението“, че не е видяла повредата на брояча. Абсурдно, но факт – учителският съвет взема решение да й намали поведението с една единица, въпреки че не са спазени стъпките преди това – за първоначална забележка, мъмрене и едва след това тази крайна мярка. Тя е взета само с един глас повече сред учителите. Това е страховит шок за чувствителното и емоционално момиче. Тя – отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка – с намалено поведение? Може би точно този глас решава съдбата й. Потресена от несправедливостта, Петя се връща вкъщи на обед след часовете, изпраща родителите си, които са втора смяна на работа, отива до аптеката и си купува диазепам. Когато майка й и баща й се прибират вечерта, веднага викат Бърза помощ и цяла нощ лекарите правят промивки. Те обаче се оказват напразни. Сутринта на 4 декември 1979 г. Петя умира.
„Така се запечата Петя в съзнанието ми – винаги изгонена от свят, скроен с аршин на малоумници. Тя не се вписа в него. Пое пътя си към бездънната Вселена. На нас, които се блъскаме по земния си път, ни остави за кураж поезията си…“, казва Елена Начева, една от най-близките до сърцето й приятелки.
Накрая споделяме с вас някои от прозиведенията на знаменитата Петя Дубарова. Не можем да решим кои стихотворения са най-хубави! Защото цялото й творчество е пример за страст и любов към поезията, за неизжявано детство и рано скършени мечти…
Кой не вярва, че плаче небето?
Кой нарича сълзите му дъжд?
То плака,то плака до дето
и морето създаде веднъж.
Кой не вярва,че шепне небето?
Кой нарича словата му град?
То говори,говори с морето
и разказва за своя си свят.
Кой не вярва,че гали небето?
Кой нарича ръцете му сняг?
То дарява,дарява сърцето
и със болка те моли за смях!
Изповед
Защо? От мен ли пак ти се оплака.
Но как? Та аз не пея вече в час.
Дори звънеца трепетно не чакам –
мълча и слушам. Мамо, вярвай, аз
през този срок съвсем не се разсмивам
във час, когато другите мълчат.
Не съм необуздана, бурна, дива
дори и в събота. Но някой път
така ми се приисква да избягам
от всички тези думи и числа
и вятър на гърба ми длан да слага,
да тичам с автобусни колела.
Тогава аз забравям за урока
и моите разтворени очи
се пълнят мигом с хиляди посоки…
Класът урока слуша и мълчи.
В такива часове аз тихо бликам
най-искрените свои стихове,
но чуя ли, че името ми викът,
ги скривам като малки грехове
в очите си. Как хубаво, горещо
е с тяхната червена светлина!
Но днеска – след родителската среща,
те всички се превръщат във вина.
Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват „Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича.“
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Какво четем:
🔴 Загиналият в адското меле на "Струма" оставя две сирачета🔴 Най- модерните абитуриентски рокли тази година, с които няма как да сбъркате (снимки)
🔴 Софи Маринова се омъжи (СНИМКИ)
Източник: magnifisonz
Коментари
Последвайте ни във facebook!
