Българска писателка за деца обикаля света с палатка: Не е нужно да си богат, за да пътуваш! (Снимки)

Европа, Азия, Нова Зеландия, Африка и Северна Америка на едно пътуване с палатка - Петя Кокудева е една необикновена пътешественичка и писателка. Родена в гр. Смолян, тя пише детски книги за възрастни, пътува и се среща с деца, за да четат и откриват заедно света. Посрещна Коледа в Южен Израел, пустинята Негев, иначе работи като копирайтър в България последните 15 години.

- Как разбираш ти понятието „детски книги за възрастни“? За теб какво е това?

- Това съм аз, не е понятие (смее се). Иде да значи, че съм наникъде! С единия крак в наивността, с другия – в зрелостта. Имаше един английски комик, който казваше: „Ако мога да ви обясня как ви разсмивам, ще престана да мога да ви разсмивам.“ Така и аз - не мога да го обясня това „понятие“.

- Как се научи да пишеш за деца? Откъде започна всичко?

- О, не съм се научила и не знам дали умея. Като цяло мисля, че да пишеш за деца е трудно, много по-трудно от това да пишеш за възрастни, защото ти вече „не си от тях“, не си дете, каквото и да си говорим. Още повече, че днешните деца идат от други времена. А откъде започна всичко? Мисля, че от шантавостта на мои любими близки хора като леля, майка и баба. Те винаги са били смехотворители - много непосредствени в общуването, жизнелюбиви, детешарски настроени. С този пример и контекст съм пораснала, може би съм се заразила от тези пакостливи, непринудени възрастни.

- 9 месеца, 5 континента, 24 000 км с кола, 21 държави преход с кола и на палатка. Разкажи ни повече за това пътешествие. Трябва ли човек да е много богат, за да си го позволи?

- Изобщо не трябва да е богат! Тъкмо напротив – свикнал на лукс човек не може да направи според мен такова пътешествие. Че ти много често няма къде да се изкъпеш, готвиш си на газово котлонче, спиш в бури и дъждове, прическата ти е мама миа! (Впрочем, пътешествието сломява много суетата, особено женската, защото няма накъде – нито може да се облечеш добре, нито да си поддържаш прическа.) Така че краткият отговор за финансите е: трябва да спестиш достатъчно, но не много и не е нужно богатство. А да спестиш какво означава? Означава пътуването да ти е толкова важно, че да стане общ приоритет на двама души (в нашия случай) и те да спестяват около 2 години синхронно от заплатите си. Става дума преди всичко за решимост и осмислено желание да направиш нещо. Парите идват чак след това. Но пък и няма да е честно да заблуждавам, че със спестяване от учителска заплата става. За жалост, едва ли.

Камбоджа

Цветните планини в Исландия

- Имало ли е момент, в който сте били в безизходица и не сте виждали път напред?

- Да. Когато няколко пъти ни ухапаха кърлежи в Норвегия и не бяхме сигурни дали сме заразени с лаймска болест или евентуално мозъчен енцефалит (по онези земи кърлежите доста често заразяват). Продължихме на риск, приемайки, че вероятно не сме болни. Беше си трусово.

Тайландски варан Салваторе

Горски маймуни в Индонезия

- Кое място запомни най-много от това пътуване? Пред кое ахна?

- Определено не е едно място. Ако трябва да сведа до три, бих казала Индонезия, Япония и Нова Зеландия. Със сигурност ще се върна там, ако съм жива и здрава. Иначе, аз много ахкам, на всяка крачка - такава си ми е породата.

Индонезийски маски за танци

Индонезийски традиционни танцьорки

Бамбукова гора в Япония

Нова Зеландия

- А най-интересната история?

- Когато пътуваш, почти всеки ден има най-интересна история. Особено беше, когато се оказах без никакви пари в брой пред къщата музей на любимия ми писател Корней Чуковски край Москва. А уредничката реши, че просто няма да плащаме. Същият този ден беше рожденият ми ден по една случайност, но уредничката не знаеше, разбира се, но ни пусна, без дори да платим.

Переделкино, Москва

Друг път високопланински папагал в Нова Зеландия ни събуди посред нощ, дърпайки с всички сила въжетата на палатката ни с клюн. А като излязохме, се направи на страшен и разпери огромни криле в тъмното, за да ни плаши (смее се). Е, уплаших се много!

Планински папагал от Нова Зеландия

Имаше и случай, в който пристигнахме в латвийски къмпинг в тъмното, посред проливен дъжд. Земята беше страхотно подгизнала и уредникът реши да си опънем палатката на... музикалната сцена в къмпинга (смее се). Та съм спала и на сцена.

- А най-страшната?

- Страшността зависи не толкова от ситуацията, а от това в каква кондиция е човек, как гледа на нещата. Не ме е било страх, когато край мен се е озовавал огромен варан на пуст, малък остров. Нито когато сме били в разнебитено кану сред огромни вълнища в тайландски води (добре, де, малко ме беше страх). Но ме е било страх, когато един швед ме накара да готвя и ужасно се притесних, че няма да съумея, защото не съм добра в това. Страшното е преди всичко въпрос на нагласа и на проблеми в твоята собствена глава, не толкова на обективни външни фактори. (А, обективно страшно е да пресичаш улица във Виетнам.)

Тайландските острови

- Разкажи ни за катеренето на вулкана Фуджи?

- Не е трудно и тежко нагоре, но е много коварно слизането. По един хлъзгав, песъчлив наклон, по който се изръсвах на всеки пет крачки като брашнян чувал. Също е много важно да се съобразиш със заповедите на природата и времето. Ако е лошо, не става за качване. Но Фуджи е прелест, думкане на сърцето – и буквално, и преносно.

Планината Фуджи, Япония

- Срещала си се и си разговаряла с хора от различни националности и с различни култури. Има ли нещо, което ни обединява и е общо между всички?

- Аз вярвам в това, че всички търсим едни и същи неща като любов, разбиране, признание, чувство за общност и пр., но това се постига и изразява по много различни начини в различните култури и контексти. И в един момент тази културна обусловеност се оказва много важна и различаваща те, нищо че си човек като всички останали по света. Така че, избягвам обобщенията по линия „сходно“ и „различно“. Всичко е много сложно и променливо, зависи от случая, от момента. На мен това ми харесва – не искам да се пришивам към фиксирани представи за хората по света. Улесняващо е да се етикетираме, но е и ограбващо и скучно.

- Имало ли е момент, в който не ти се е искало да се връщаш тук, а да останеш, където си?

- Не. Няма много потенциал за емиграция у мен. Най-вече защото не виждам как дадено място може да ме направи спокойна и живееща смислено, дългосрочно. Това не е въпрос на място, а на контекст, който си създаваш – реален, но и този в главата ти. Пък и когато човек пътува много (ама не по хотели и ресторанти), бързо разбира, че навсякъде, абсолютно навсякъде има проблеми и то не малки и маргинални. Просто отдалеч те не се виждат и не се разпознават (даже понякога се приемат романтично-екзотично). Трябва да установиш къде проблемите, произтичащи от мястото и средата, ще се впишат най-безболезнено в твоите собствени дефицити и няма да ги подсилят. Нещо като географска психотерапия.

- А в България - кое е любимото ти място/места?

- Поляната насред една гора, точно над нашата малка планинска къщурка. Родопите, откъдето съм родом. Огледалното било към връх Тодорини кукли. Село Чуйпетлово. Изобщо селата са ми голяма страст – и в чужбина, и тук. Градовете не ме вълнуват толкова.

Тодорини Кукли, България

Село в Япония

- Коя е последната страна, която посети и какво най-много те впечатли в нея?

- Последно бях в Берлин, на среща с деца. Впечатли ме това, че измислиха история за паникьосано кюфте, което се зарежда със светкавици и има голяма рам памет.

В Берлин с деца

- Закъде си мечтаеш сега?

- За Израел, защото след седмица летя натам. Нямам търпение да видя пустинята, каменния парк Тимна, Червения каньон на юг. И диви животни, без да ги безпокоя, разбира се. Само да ги зърна, моля!

- От всичко, с което се занимаваш, кое ти е най-вълнуващо и интересно?

- Често си казвам: „Абе, аз не ставам за детски писател! От утре спирам! Завинаги!“ Дойде утре, отворя си един празен файл и… пак почна да пиша нещо за мечок или жираф. Ето сега си пиша пътеписа за възрастни и го редактирам и току се разсейвам – въртя, суча и пак почвам да пиша нещо детско. Та това е – нещата, които те надвиват и те подчиняват, и те теглят, дори без да щеш - явно в и чрез тях имаш най-силна нужда да живееш.

- И накрая - къде по света си имат 13 дядоколедовци?

- В Исландия! Може да напишете Yule Lads в Гугъл и сами да откриете чудноватите тролоподобни дядковци! Облизвачът на лъжици или пък тряскащият врати.