Вие, мои приятели, вие, мои свини и пияници!
Поезията му ражда силни творби с несъмнена зрялост.
Поразеният от туберкулоза поет знае, че и той е обречен на скорошна смърт. И живее със страх и с отчаяната дързост да го прикрие.
Заменя кръга си от връстници-начеващи писатели със случайни спътници от долните етажи на обществото.
След като се отърва от предишната си благочестивост, литературната ни критика
го удари през просото. Освен неблагочестиво – и неоспоримо квазилитературно. В
Уикипедия Александър Вутимски /1919-1943 г./ е представен като един от първите
автори с “хомосексуална тематика и естетика”. Като че ни задължават да мислим,
че след него е започнало да бъка от таквиз. Това с хомосексуалната естетика новите
знаещи може и да го преподават, но аз изглежда съм го пропуснал. Авторите на биографии
в Уикипедия очевидно приемат като даденост всяко нещо в авторитетните за тях издания.
Та успокойте дишането – на такъв прочит днес се радва Вутимски.
Дълго след 1944 г. Вутимски се радва на мълчание. Не знам по силата на каква естетика, но със сигурност се е била намесила догматиката. Да не забравяме, че до ранната си смърт поетът няма стихосбирка, а пък проза и есета почти не е публикувал в периодиката. Тъй че за просветения читател си остава недостъпен. Едва в 1960 г. е издадено томче с негови стихотворения. Което за съжаление не му отрежда мястото в нашата поезия, което той заслужава. Въпреки усилията и убеждението на авторитетни писатели от неговото поколение.
Но да не подминаваме поколението от високоталантливи и културни автори, родени в 1919 г. или година-две около нея. Първо – защото, макар и неотбелязани като общност в литературната история, те са важни и именно така в българската литература. Ще добавя и култура – защото с присъствието си налагаха в литературния живот стил отвъд догматиката и формираха читателски вкус без водеща доминация на идеология. За постиженията им ще разберете, като изброя имената: Валери Петров, Богомил Райнов, Емил Манов, Богомил Нонев, Невена Стефанова, Михаил Величков; рано отишлите си от живота или от литературата таланти: потесата Весела Василева /умряла при катастрофа във Виена в 1944 г./, есеиста Любомир Йорданов /загинал при бомбардировките на София в 1944 г./, Весела Осиковска /разделила се с литературата след брака си със световноизвестния журналист Уилфред Бърчет/ и др. Споменавам само софиянците, защото те са житейското и литературното обкръжение на Вутимски между 1935-1938 г.
Докато са още ученици и обединени в редакционния комитет на сп. “Училищен подем”, което и издават, ръководени от преподавателката по литература от І Софийска мъжка гимназия Анастасия Балабанова. Тъй че, макар и необявени за литературно поколение, те винаги са се чувствали като общност с единни корени. Оттук следва и второто – те бяха единствените източници на автентична информация за живота, личността и характера на Вутимски. Тъй като цялото му семейство измира като него от туберкулоза, а тежкият му живот на бездомник, замръкващ в хотели /ако намери пари/ или на случайни места, и на посетител на санаториуми го обвързва със случайни хора, нехаещи за литературната памет. В поколението има един белетрист /Емил Манов/ и един драматург /Михаил Величков/. Останалите сътворяват предимно поезия, есеистика, публицистика, литературна и художествена критика, киносценарии; занимават се с преводачество. С това те имат още един принос – превръщат във висока литература жанрове, смятани за нелитературни и второстепенни.
И Вутимски е като тях. Основното му творчество е в поезията, останалото – в есеистиката и в прозата, която клони към есеистика. Но и не е като тях. Отишъл си е само на 24 години и е оставил незавършено творчество. Още по-вярното ще бъде – едва започнато. Вутимски носи стремежа да акумулира култура и знание, притежава жаждата и любопитството на откривателя, емоционалност и любов към света. А тези качества при наличието на ярък усет към Словото гарантират много сериозно литературно присъствие. За него на Вутимски му е трябвало време. Но времето, недостигнало му за литературно творчество, му е било достатъчно да създаде завършена впечатляваща поетична автобиография. Не от любов към парадокса изричам това. Вутимски само загатва в немногото си есета и прозаични късове потенциала си на мислител и познавач на човека. А в поезията си освен, че е оставил силни творби и показал несъмнена зрялост, той е разкрил себе си и отношението си към света. До степен да ги възприемем за негова завършеност. И да нямаме големи очаквания към бъдещи ненаписани редове. За разлика от Дебелянов, Смирненски, Вапцаров.
Този привиден парадокс и зрелостта на поета Вутимски се дължат на огромния товар от страдания, определен от съдбата му. И от особеностите на характера, поел страданията. Вече споменах за болестта му – поразеният от туберкулоза поет знае, че и той е обречен на скорошна смърт. И живее със страх и с отчаяната дързост да го прикрие. А още е и социално обречен. Записва се да следва, но още първата година напуска поради липса на средства. Не си намира добре осигурена работа. Постепенно заменя кръга си от връстници-начеващи писатели със случайни спътници от долните етажи на обществото. Няма и характера на борец. Пък и при тази двойна обреченост кой ли би градил дългосрочна програма, въоръжен с търпение и воля. А и никой – колко рядко е ставало това, не се е опитал да му помогне и запази заради таланта му, доказан и многообещаващ.
Като казвам, че Вутимски написва завършена впечатляваща поетична автобиография, нямам предвид само късните трагични акорди в нея. Напротив, употребявайки завършена, визирам и изминат път. Той започва с обяснимата за юноша на 16-17 години и доминираща в поезията му жизнеутвърждаваща радост и любов към света. Донякъде привнесена от средата на левонастроените му приятели, донякъде присъща на Вутимски /и възрастта му тогава/ е и социалната тематика. Съчувствието му се насочва не към жертвите на социалния контраст, а към типажи, белязани и осъдени – стихотворенията “Лудият” и “Пияницата”.
Обречеността се крие и зад пълното скъсване с ранните леви идеи, доминиращи и привлекателни тогава. Всъщност интелектуалецът у него се разграничава по-скоро от догматиката и от предписанията й за светоглед и творчество. И като че ли в опоетизираната му обреченост единствено одично звучи чувството за свобода, радостта от преодоляването на препъващи го готови истини, рецепти и предписания.
Лудият
В безкрайната и пуста равнина,
в олющената потъмняла лудница
до много късно някой тихо стене.
Студените решетки крият луд
и стая прашна, малка и изцапана.
Пред нея свети цялото небе,
огромно, неподвижно и безжизнено.
А тук срещу света живее лудият
и съзерцава дълго равнината.
Той тук е остарял и тук привел се е.
Ръцете му полека пожълтели са.
Понякога той тихичко въздишал е
и с доктора е разговарял кротко.
“Ще трябва да си тръгвам, господине” –
е казвал той усмихнато през сълзи.
И после е разправял за града
със мънички усамотени къщици,
със кучета, със весели бездомници.
И пак мърморил е:
“Навярно моя дядо ще се радва.
Той има дълга сребърна брада.”
Но след това той сам си е припомнял,
че дядо му е мъртъв от години.
И сядал е на пода, и заплаквал е,
и в здрача тихо милвал е чорапа си,
и молил се е с скръстени ръце.
Така живее лудият. Безкрайно –
с обърнати очи към равнината.
Във него бяс понякога напирал е.
И нощем, нощем – вий не сте ли виждали,
когато той крещи срещу решетките,
когато удря със юмрук лицето си
и сам се гърчи – като звяр – и вие,
протягайки ръиете си напразно
от лудницата вънка към света.
Пияницата
Комините изглеждат сини в здрача,
фенерите – самотни и замислени.
А той е стар пияница
и нощем
безмълвният му черен силует
клатушка се в безлюдни улици край оградите.
Пияницата, който няма никой,
обезумя – от алкохол навярно.
От кръстопът на кръстопът все сам
той безпределно скита в полунощите.
По стъпалата на кръчмите дреме.
Въздиша под огромните дървета.
И никой досега не е узнал
в мълчанието нощно на града
що съзерцава той и що си спомня.
Понякога във улицата сам
той на колене тихо се е молил.
И котките отправяли във мрака
зениците си фосфорни към него.
Той виждал е икони в тъмнината
и сребърни ръце на богородици.
И плачел е, и тръгвал е отново
с обърнати очи на сомнамбул.
Пияницата? – Той бе сам и никому
до днес за нищо не е бил потребен.
Стражарите във мрака са го ритали.
И градските метачи на разсъмване
по тъмните ъгли са го ругаели.
И той върви и смее се безсмислено,
или подпрен на уличния стълб,
прегракнало и неразбрано пее.
Такъв е днес живота му. Понякога
пияницата тихо се оплаква
на старите дървета, на фенерите.
От алкохол обезумял е сигурно.
А ако вече края му е близо,
бъдете тъй добри и пожелайте му
да не издъхне като пес във тинята.
И без това той няма никой никъде.
Да бъде между хора пак, поне в участъка.
И нека после спи спокойно, кротко,
от бога и от хората простен.
Мои приятели
Вие, мои приятели, вие, мои свини и пияници,
къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките,
да разрежете бутове печени, да заръчвате пак, да не плащате,
да сте силни от виното всичките и с юмрук да строшите главите си.
Вие често ми казвахте: – Брат, ти си пак между нас, заповядай
Тук има ром и хармоники, и китари, и луди момичета
И аз сядах до вас – и се смеех, и плачех на плаж, и ругаех,
при вашите груби усмивки и безумни и весели викове…..
Но сега вас ви няма, нали? Къде сте, не зная и защо сте ми.
Ах, защо сте ми вече наистина – в тези нощи с мъгли и фенери.
Не ми трябва да съдите повече моите думи, въпросите, сълзите –
мои съдници вече видях и наситих се на умници под път и над път.
Вий сте всички добри… мои приятели, мои весели, стари пияници…
Ах, къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките…
Аз умирам в мъглите сега… под големия син хоризонт.
Да ви стисна ли тихо ръцете? Да заплача ли? Никога! Никога!
Какво четем:
🔴 Синът на Ламбо взе изпити с отличен🔴 От Ванкувър до Владивосток - властта не спира с гафовете
🔴 Секси учителката спря да работи
Източник: Труд
Коментари
Последвайте ни във facebook!
