Чичо Митко – моят ангел хранител в интерната


В столовата момчетата ми се смееха и ми подхвърляха остатъците от обяда си. За мен се носеха слухове и един от тях беше, че са ме изхвърлили от вкъщи, защото не могат да ме изхранят. Униженията и изолацията си казаха думата. И преди не бях от най-общителните, но тогава се затворих напълно в себе си. Веднъж след вечеря обикалях варелите в двора на столовата, с надеждата, че ще открия нещо да заситя глада си. Бях стигнал дотам да ровя в боклука за храна. Изведнъж видях главния готвач да излиза с тава отпадъци. Около интерната се навъртаха бездомни кучета и той им ги даваше. Скрит зад храстите, наблюдавах как ги храни. Явно не съм се прикрил добре, защото чичо Митко се обърна рязко и ме видя. От неудобство не посмях да мръдна. Пълничкият готвач пъргаво приближи към мен и може би щеше да ми се скара, ако не беше забелязал отчаянието в очите ми. Днес с чиста съвест заявявам, че не само в очите ми вникна, а и в сърцето. "Гладен ли си?" - попита ме. Неуверено кимнах с глава, забил поглед в земята. И тогава се случи неочакваното. Чичо Митко ме хвана за треперещата ръка и ме заведе в столовата. После сипа голяма паница супа и я бутна към мен. От тази вечер добрият човек винаги ми отделяше допълнително. Тайно ме хранеше, за да не роптаят другите. Освен това ми даваше и пари да си купя нещо от магазините. Най-накрая заситих не само стомаха, а и наранената си детска душа. Често пъти през лятото Цвети - дъщерята на чичо Митко, идваше в интерната. Бяхме връстници и бързо се сприятелихме. Харесвах я и подсъзнателно я приемах за момче. Тя ми даряваше радост и усещане, че някой ме обича. Така изминаха няколко години. Благодарение грижите на готвача успях да преодолея травмата от смъртта на баща ми. Той не само ме хранеше, но и ме напътстваше. Убеден съм, че ако не бяха неговите съвети и житейски уроци, бих тръгнал по съвсем различен път, който със сигурност нямаше да е добър. Запомних всяка негова дума и ги скътах дълбоко в сърцето си.

Настъпи моментът да напусна интерната. Вече нищо не ме задържаше там - преди година чичо Митко също си тръгна. За кратко се приютих в дома на майка си, но много скоро си намерих работа и се отделих. Първоначално трудно свързвах двата края, пестях буквално от всичко, ала в крайна сметка се научих да се справям сам. Понякога си спомнях за дните в интерната, за чичо Митко и Цвети и се чудех какво стана с тях.

Изминаха почти десет години. Отдавна не бях онова малко неуверено момче, а мъж с богат опит зад гърба си. Не твърдя, че станах добър човек или пък заможен, но стоях здраво стъпил на краката си. Майка ми почина, пастрокът ми се запиля някъде. Наследих къщата, която по закон ми се полага. На онова място се научих да се радвам и на малкото, да почитам хляба на масата си и да съм благодарен, че имам покрив над главата. И ето че по волята на съдбата животът ми за пореден път направи рязък завой. Веднъж се разхождах в парка. Обичах да се усамотявам, особено след натоварен ден. Докато почивах на една пейка, с интерес наблюдавах младата жена, която тикаше инвалидна количка. Струваше ми се позната, но не си спомнях откъде. После чух смеха й и внезапно в ума ми изникнаха картини от детството в интерната. Цвети! Скочих на крака и се затичах към тях. Но щом застанах пред двойката, за мой ужас и болка в инвалидната количка разпознах чичо Митко. Господи! И днес сълзите ми капят, припомняйки си онзи миг. Добрият човек, който ме хранеше и закриляше, сега наподобяваше жив труп. Слаб, блед, с отрязан крак. Паднах на колене, стиснах го за ръката, както той мен през онази вечер, когато ме откри да го наблюдавам, и се разплаках с глас. Те също ме познаха и много се зарадваха.

По-късно Цвети ми разказа, че баща й е загубил крака си при инцидент. Наскоро починала майка й и това допълнително влошило състоянието му. Трудно е да ви описвам бурята от емоции, която ме връхлетя. Ще кажа само, че оттогава всеки ден им гостувах. Помагах на Цвети да обгрижва чичо Митко, водех го на лекар, четях му книги, а понякога го разхождах в парка. Безмълвен и безучастен свидетел на случаващото се беше съпругът на Цвета. Не разбирах що за човек е! Гледаше как жена му се измъчва с болния си баща и нехаеше. Не му пукаше грам за мъките им. Не сърце носеше, а камък. От чичо Митко научих, че се отнася зле с Цвети, ругае я, малтретира я психически и физически. Бях готов да му счупя главата и само молбите на моя благодетел ме спряха. Година по-късно чичо Митко ни напусна. Почина в съня си - така, както си отиват само светите и благи същества. На погребението му имаше много хора, които го оплакаха искрено. Множество цветя, искрени сълзи и запалени свещи украсиха последния му дом. Дори и гробарите - бивши възпитаници на интерната, заплакаха. Имах чувството, че погребвам отново собствения си баща. Изчаках всички да си тръгнат и когато останах напълно сам, стиснах шепа пръст и тържествено се заклех, че каквото и да става, ще измъкна Цвети от онзи ад. Ще я спася така, както преди той спаси мен.

И удържах на думата си! Днес, петнадесет години по-късно, да отдадем почит на скъпия покойник на гроба сме трима - аз, съпругата ми Цвети и синът ни Димитър, кръстен на дядо си. Той не го познава, но носи в сърцето си обич и уважение към паметта му. Щом запалим свещ и се помолим, изчаквам двамата да се отдалечат, поглеждам паметника и тихо казвам: "Изпълних клетвата си, татко!"

Калоян


Какво четем:

🔴 Страхотен успех! 17-годишна донесе европейски медал на България

🔴 Кои цени ще тръгнат нагоре, когато България приеме еврото?

🔴 Изненада или не? 9 нощувки в Италия по-евтини от 3 във Велинград

Източник: lichna-drama



Коментари



горе