Никола Анастасов – усмивката на Сатирата


„Хуморът е поука, не е просто забавление - каза ми в интервю в навечерието на 80-годишния си юбилей през 2012-а Никола Анастасов. - Да се посмееш, означава, че си видял нечия грешка или пък си разбрал, че тя може да стане и твоя... Смехът е превъзходство, дава ти вяра.“
Така гледа на жанра един от първенците му у нас, претворил десетки смешни роли на сцената и на екрана в близо шестдесетилетната си артистична биография. За която в края на седмицата ще получи почетния „Икар“ на гилдията. Признавал е, че днес за него животът има смисъл, защото продължава да играе на сцената на Сатирата - един от малцината първи мохикани на този театър.
В момента актьорът е в екипа на „Лека форма на тежка депресия“, постановка на Славчо Пеев и Йонко Цонев по Станислав Стратиев. И репетира в „Убийство в експреса“ по унгареца Габор Гьоргеи под режисурата на Петър Денчев. Премиерата излиза на рождения ден на театъра - 7 април.

 

Актьорът, претворил се в най-много шопи - Нане, Вуте, че дори и Пена, в сценки и пародии, няма нищо общо с шоплука. Анастасов носи македонска жилка в гена си и е роден на 22 април 1932-ра в „Лозенец“ - днес централен, а по онова време краен за столицата квартал. Родът по бащина линия се преселва през 1905-а от Охрид. Затова, когато нашите сатирици отиват за първи път на турне при комшиите в края на 60-те години, Гришата Вачков и Климент Денчев „кръщават“ колегата си с вода от Охридското езеро. Гордостта на фамилията обаче идва откъм майката, чийто родител е един от важните строители на храм-паметника „Св. Александър Невски“. В биографичната си книга „Я, колко мъка!...“, излязла през 1997-а, актьорът разказва за дядо си „строителен предприемач“ в следосвобожденските патосни години.


Семейството, в което расте бъдещият комик, е бедно и безпросветно - „татко е завършил четвърто отделение, мама - първо“, пише той. И разказва, че това раждало непрекъснати шеги между тях - бащата не пропускал случай да дразни жена си, че „има по-висше образование от нея“. Припечелвал като месар, а с трите деца, от които Никола е „изтърсакът“, живеели в една стая. Затова пък наследниците се оказали по-оправни - сестрата на бъдещия актьор била пълна отличничка в немското училище „Санта Мария“ (за жалост туберкулозата я отнесла млада, току-що приета студентка). Тя помагала в науката на малкия Кольо и дори го записала във Френския колеж и го направила „франкофон“. Между тях имало още едно братче, но си отишло едва на 12 години от апендисит, докарал му перитонит.


Покрай болезнените има и много забавни истории от детството. Като тази, че малкият Кольо се оказал съученик на княгиня Мария Луиза (която така и не се мяркала в клас, обградена от частни учители) и попаднал


на куклен спектакъл до малкия Симеончо


Крачетата на невръстното царче и по-късно български премиер още „не стигали земята“. И двамата провели съвсем детински наивен диалог за каране на кънки - зимни и летни. За вторите простосмъртният хлапак дори не подозирал, че съществуват, а царственият му връстник се похвалил как ги кара „по бетона в двора на двореца“.
За бъдещия комик Френският колеж бил „тегоба“, защото всичките му съученици били деца на „важни и богати“ хора, а той - „син на касапин“. Дори когато в час се наложило да разказват за професиите на родителите си, казал че баща му е „хирург“ - нали все пак режел животни. С две думи - задълбавал в чувството за малоценност и нямал амбиция да се развива. А когато след 9 септември 1944-та закрили езиковите училища, нещата станали пак контра - във Втора мъжка гимназия гледали на него като на „буржоазно дете“, защото идвал от елитен колеж. Дори цяла година не го приемали в Комсомола заради това, че е „надъхан“ с друго възпитание.


Чувството си за хумор и импровизация тогава показвал единствено пред семейна приятелка шивачка - леля Пенка. Пред нея се развихрял, като разказвал разни случки - от живота или от филми, а тя се превивала от смях. „Леля Пенка е важна личност за моето освобождаване и разкриване на комедийните ми способности“, разказва Анастасов. Инак той от малък обичал „да се прави“ на някого, защото, ощетен от природата - „дребен, кльощав и с дълъг нос“, нямал никакво самочувствие. Затова след години всичките му съученици се чудели откъде е извадил актьорския талант и умението да „взривява залите“, когато излезе пред публика.


„В изкуството отначало не ми тръгна леко, бях много повърхностен младеж - признавал е комикът, вече окичен със звания - заслужил, народен... и прочее награди. - Но теа­търът, големите актьори ми помогнаха да проумея много неща, започнах да мисля по-сложно.“


В актьорската професия попаднал някак на смях. Отишъл да кандидатства във висшето театрално училище (тогава ДВТУ), защото го омаяли някакви красиви момичета, които се похвалили, че са приети да следват там. Списъците обаче вече били пълни и само в Министерството на културата можели да разрешат да се яви на изпит. И нашият човек - направо там. Случката пак е смешна и дълга за разправяне, затова накратко: станало така, че кандидат-актьорът се вмъкнал в кабинета на заместник-началника. Излъгал го, че е закъснял с молбата си, защото „техните не му давали“ да се захваща с професия, където много се „целували на сцената“, пък той най-после (със закъснение) ги убедил, че това е само „наужким“. „Ти си много смешен човек“, казал му заместник-министърът и дал нужния параф.
Така от майтап на майтап, с голяма доза късмет и с малко чаровна наивност Никола Анастасов попаднал в класа на проф. Филип Филипов заедно с Татяна Лолова, Григор Вачков, Ицко Финци, Досьо Досев и т.н. бъдещи звезди. А година по-късно ги поел Стефан Сърчаджиев...


Дълго се лутал студентът Анастасов да търси амплоато си. „Все исках да играя това, което не съм - да бъда герой, любовник“, разказва комикът, който често


страдал от задявки с ръста и носа му


След завършването го разпределили най-напред във Врачанския театър заедно с Гришата Вачков. През 1956-1957 г. отишъл в трупата на Варненския, а първите му изяви в Сатирата били отчайващи дотам, че директорът Боян Дановски го посъветвал да потърси „нещо друго, не комедийни роли“. Но за късмет тогава го поканили в театър „Трудов фронт“ (днешен „Зад канала“), където изиграл смешен и възторжен влюбен ученик, отнесъл аплодисменти, дори награда, и отново бил поканен в Сатирата. „Правил съм малко грешки, но с теб много сбърках“, признал му по-късно Дановски, когато Кольо Усмивката, както го титулуват в гилдията, вече се радвал предимно на централни роли. А законодателят в критиката, проф. Любомир Тенев, написал: „Когато трябва да се изиграе епопея на глупостта, дайте я на Никола Анастасов и ще видите какъв блясък!“


Всъщност първата му голяма роля при поправителния в Сатирата била пак на „влюбен гимназист, но по-отракан“ в постановката на Гриша Островски по „Когато розите танцуват“ на Валери Петров. След това в театъра дошъл състудентът им Методи Андонов, с когото направили „Суматоха“ по Радичков - трудно се получило, но станал спектакъл „от златните страници“ на Сатирата.


Може да умреш от смях, докато слушаш или четеш забавни, доразкрасени от Кольо Анастасов, истории. Например за това как взел от кошница с цветя, подарени за някаква премиера от тогавашния председател на Комитета за култура Павел Матев, визитката на поета началник. Накарал приятеля си Гришата да напише: „Коле, кога ще се видим да изиграем едни карти? Твой Матев“ и уж случайно я изпуснал в компанията на колеги. Които пък се шашнали, след като разбрали колко „фамилиарни“ авери били Анастасов и министърът. При следваща среща актьорът разказал на началството за майтапа, а Матев се разсмял и му рекъл да показва картичката, все едно той му я разписал.


В най-добрите години на Сатирата, когато хората търсеха билети още от трамвайната спирка на „Славейков“, духът в трупата също бил неудържим. Погаждали си номера, разигравали помежду си етюди преди спектаклите. Когато се наложело, на сцената излизали и драматурзите. Така в „Щръклица“ като баби със забрадки се предрешавали неведнъж Рангел Вълчанов и Стефан Цанев. Свършат спектакъла - и оттам в клуба, после продължават пийването и веселбата по домовете...


Особено допадат на Анастасов абсурдните герои - като Радичковите от „Суматоха“ и „Януари“... И тези на дългогодишния драматург и шеф на Сатирата Станислав Стратиев. Навремето дори се наложило актьорът да „ходатайства“ пред Тодор Живков за „Римска баня“ и да го кани на премиерата, за да получат височайша благословия за инак спрягания в слухове като „опасен“ и готов за забрана спектакъл. Който пък се оказа след това един от най-дълголетните хитове в афиша на театъра.


За гафовете си на сцената


Никола Анастасов може да разказва сочно и безкрайно. „Добре, че ги има, от тях се раждат хубавите настроения“, призна преди време актьорът. Но да не ти се случва! - особено да си забравиш репликите на сцената. При него това станало „от радост“ - когато разбрал, че са го удостоили със званието „заслужил артист“. Тогава, през май 1971-ва, научил новината на сцената по време на шоу в Габрово, а веднага след това трябвало да се върне в София за представление на „Щръклица“ в Сатирата, постановка на Вили Цанков по Панчо Панчев. Новият лауреат играел четиризнаци, влюбени в момата Невена Коканова. Нейната майка пък била Стоянка Мутафова. Спектакълът се въртял вече стотина пъти, но Анастасов изведнъж забравил всичко. По пиеса братята един след друг се явяват пред героинята на Стояна, за да искат булката. Тя пита първия: „За какво дойде, бе момче?“ А той: „Ами искам да се оженя.“ Мутафова прихнала - няма такава реплика. И повторила въпроса си: „За какво дойде?“ А той пак: „Да се женя.“ И така 10-15 минути, всичко било издимяло от главата му. Стояна се разлютила и взела да налага кандидат-жениха с бастунчето... Той избягал и се появил отново на сцената с калпака на другия брат. И се започва пак. „Момче, ти за какво дойде?“ А той същото - да се женя. Почти цялото първо действие минало в тия четири реплики. И Стояна изхвърчала да вика от гримьорните Георги Парцалев, който играел бащата на близнаците, да спасява положението. Стреснатият Анастасов пък решил, че не може да стои безпомощен на сцената, скрил се зад купа сено и излаял, после притичал зад бъчва от другата страна и лае оттам. Така на прибежки няколко пъти, а зрителите като пинг-понг - въртят глави, за да следят откъде идва звукът. Дошъл Парцалев и спектакълът продължил. А в антракта Коканова заключила гримьорната на панирания си колега и заедно минали отново текста, за да не се излага повече. За капак руски колеги, дошли на гости на сатириците за 24 май, похвалили Анастасов: „Молодец, браво!“ „Хората не разбират текста и ме поздравяват, а аз се посрамих и се скрих вкъщи“, приключва той разказа.


В края на 70-те години Анастасов нашумя и сред най-невръстната аудитория като гласа на Мечо Пух в радиодраматизация, за която получи награда. Във връзка с тази „роля“ ми е разправял друга комична случка от турне в САЩ. Актьорите били „разквартирувани“ в български семейства в Бостън, а негови домакини се оказали компютърни специалисти с детенце на четири-пет годинки. На сутринта след спектакъл Анастасов чул някой да „чегърта“ по вратата. Отворил и видял малкия, който попитал плахо: „Чичко, а Прасчо тука ли е?“ Защото, щом Мечо Пух спи в дома им, защо и верният му приятел да не е с него! „Такава благодарност за това, което съм правил, не съм изпитвал!“, твърдеше актьорът, кръстосвал със сатириците сцени по света - Сърбия, Русия, Румъния, Франция, САЩ, Куба, Никарагуа, Финландия, Швеция, Алжир, Либия, Виена...


Може още дълго да се разказва за комични и сатирични роли и забавни истории покрай тях. Те бъкат около участия на Анастасов на сцената и на екрана, свързани са със знаменити смешни киноперсонажи като Пейо Вътов от „Тримата от запаса“ или Цако от епоса в три части „Нако, Дако и Цако“, цигуларя черноборсаджия от „Пантелей“ на Георги Стоянов или страхливия, станал по принуда партизанин с прякор Чаплин от „Осмият“... Дори


участвал, без да знае, в порнофилм


Очите за това му отворил Хачо Бояджиев, след като гледал в Берлин австрийско-българската лента. В нея Никола Анастасов играл шофьор на кола, която трябвало да посрещне космонавта Юрий Гагарин в страната Х, но се оказало, че основното в продукцията били сцени с голи мацки в едър план от откровен порносюжет.


Сред най-запомнящите се роли на Анастасов е неговият Санчо Панса от телевизионния мюзикъл „Човекът от Ламанча“, където Коста Цонев беше Дон Кихот. В първия момент актьо­рът понечил да откаже на Гриша Островски - такъв кльощав не ставал за Сервантесовия закръглен герой. Но режисьорът настоял - сложили му подплънки, гримирали го и се понесъл върху магаренцето до Дон Кихот.


Всеизвестно е клишето, че сатириците са тъжни хора. „Имам си две лица - признавал е в разговори Никола Анастасов, - едното е за театъра, киното и зрителите, там винаги съм усмихнат и забавен. Но когато прожекторите угаснат, актьорът си тръгва самотен.“ Бил е някакъв герой, влизал е в чужд образ, а после се превръща в Господин Никой и се прибира вкъщи, когато семейството вече е заспало. Май това противоречие прозира и в заглавието „Я, колко мъка!...“ на смешната му биография, пълна със забавни случки и разкази.


Какво четем:

🔴 ЧЕЗ сгащи богаташи, крали ток за 7 хил. на месец

🔴 Българска ТВ звезда от Нова Зеландия спасява жени, жертви на насилие (ВИДЕО)

🔴 Алекс Сърчаджиева със страхотна промяна - толкова красива не сме я виждали от месеци (Снимки):

Източник: Епицентър



Коментари



горе