Чудомир люби две жени на име Мара

Преди сватбата Чудомир прави първия и последен подарък на Мара. Той й купува кокетна дамска чантичка за церемонията. Бъдещата булка я хвърля презрително с думите „На нищо не прилича”. Години по-късно тя ще се оплаква пред приятелки, че страшно й се е искало да получи подарък от мъжа си, но за всеки празник той просто й давал по няколко банкноти да си вземе каквото иска.

Новосъздаденото семейство Чорбаджийски се установява в Казанлък, построява си уютна къща и на пръв поглед идилията им е пълна, но

зад високия зид се води истинска семейна война

Мара ненавижда софийските приятели на мъжа си, които му гостуват с дни, примамени от хубавото му вино и безкрайното му гостоприемство. Тя фучи и срещу липсата на инициатива от негова страна да й урежда изложби в по-големите градове, за които амбициозната й душа ламти. Един ден, когато и двамата лежат с висока температура, болни от свиреп грип, Чудомир й казва със свойствената си горчива ирония: „Какво ще правим ние с теб след време, с посредствени таланти и без деца?“

Макар да се дърлят непрекъснато, Димитър и Мара никога не отварят дума за развод. А когато тя лежи в болница с лаймска болест след ухапване от кърлеж, той пише в дневника си: „По-добре да е злобна към мен, но да остане жива. Свикнал съм с нея.“ Здравият разум на писателя го лишава от излишни илюзии. „С жена ми винаги съм нащрек – всичко може да се очаква от нея.“ Очевидно чувствата са отминали, но навикът надделява.

Тогава Чудомир открива втората важна Мара в живота си – актрисата от Народния театър Мара Пенкова. Тя е

близо 20 години по-млада от спътницата му

красива, образована, известна. На сцената блести в характерни роли, но голямата й страст е кукловодството. На два пъти е специализирала в Германия и в крайна сметка със собствени средства създава Централния куклен театър в София. Любопитното е, че Мара е влюбена в Чудомир още от времето, когато е 17-годишна гимназистка, а той – рошав художник бохем, но се преоткриват след десетилетия. Когато писателят идва в столицата, хотел „Славянска беседа“ е тяхното любовно гнездо. Близките им са доволни да видят най-сетне приятеля си щастлив. Чудомир и Мара Пенкова обикалят софийските заведения, разговарят по цели нощи, разменят си любовни писма. В едно от тях, от юли 1965 г., малко преди да се разболее от рак на устната, писателят нежно споделя с любимата си: „Време е да си дойдеш в планинската си къщичка и да си отдъхнеш. Като се успокоиш, очаквай весел гост хуморист. Ще дойде той, ще те прегърне, ще сложи глава на рамото ти и ще си поплаче. Не му се сърди, а го приласкай. Нека си поплаче веселият гост, защото той не е плакал на никое рамо. Нека си поплаче, дано му поолекне”.

Трагичното е, че когато изтерзан от тумора, авторът на „Не съм от тях как’ Сийке“

решава да сложи край на живота си

нито съпругата, нито любовницата са при него. Мара Пенкова има дълъг ангажимент във Варна, който не може да отмени, а Мара Чорбаджийска толкова се е отчуждила от мъжа си, че когато той я моли да отиде да го види в болницата, му изпраща хабер, че има хрема и не може да пътува.

Чудомир написва 15 писма и моли санитарката да ги изпрати. Едно от тях е до Тодор Живков. По онова време писателят е народен представител и смята за редно да обясни на първия човек в държавата защо е избрал самоубийството като изход. След като се е уверил, че пликовете са пуснати в пощенската кутия, а копието от завещанието му е на видно място, Димитър Чорбаджийски-Чудомир се качва на третия етаж на болницата, застава на прозореца с гръб към паважа и полита. Изчислил е, че ако удари главата си отзад, шансовете му да оцелее са по-малки.

Мара Чорбаджийска остава да живее в къщата им до смъртта си, а след това домът става музей на Чудомир, подарен от него на родния му Казанлък. Мара Пенкова пък вгражда любовта и мъката си в безброй рецитали с негови произведения из цяла България. Записва и плочи, които се пазят в Златния фонд на Националното радио. Макар да има много интерпретатори, който я е слушал, твърди, че никой не изпълнява „Не съм от тях как’ Сийке” като нея.

Прощално писмо от актрисата до мъртвия й любим

Златица, след 26 декември 1967 г.
За последен път те видях на 10 декември 1967 г. в Правителствената болница. Беше четвъртък в два часа следобед. На другия ден заминах за Варна. Не беше добре. Разбрах, че идва краят, но не исках да вярвам в тая жестока мисъл. Говорихме малко. Ти ми направи с очи знак към небето. На сбогуване долепих ръката ти до лицето си, просълзих се и тръгнах. Направих няколко крачки и се обърнах, а ти ми махаше с ръка и в очите ти блестяха сълзи. Край. Помежду ни нямаше нищо, за което да мислим. Нищо. Освен една проста човешка обич, която ще нося от детството до смъртта си. Нашата проста човешка обич.
На 26 декември се върнах от Варна и научих ужасната вест. Не… Не е възможно! Нима вече те нямаше? Плаках, пак плаках и аз самичка в стаята си пред твоя портрет, погребаха те, валеше дъжд, държаха речи, носеха цветя… валеше, валеше… а ти си отиваше завинаги.
Аз бях чуждата – задната улица на твоя живот. Бях свикнала да живея в мечтите си, в мислите си, в самотата си с теб. Ти никога не отсъствуваше от моето ежедневие, било то делнично или празнично…

Рисува закачлива покана за годежа си

Собственоръчно изрисувана от Димитър Чорбаджийски-Чудомир покана за годежа му с Мара Нонова пази учителят по английски от Казанлък Цветнин Станчев, съобщи Дарик радио.

Поканата е сътворена върху дебело парче картон 80 на 40 сантиметра в характерния за писателя пиперлив стил. Надписът „ПУТ-КА-НА“ е изписан дъгообразно под две сърца, пронизани със стрела, и два огромни змея. В десния долен ъгъл зевзекът е залепил бяла връзка за обувки, вързана на фльонга като панделка, а под финалните думи дяволче е приседнало върху възглавница.

От закачливия текст става ясно, че на 19 март 1921 г. Чудомир призовава приятелите си на гуляй, като всеки от тях е поканен със смешния си прякор. „Довечера, 19-ти март, масово елате на моя годеж. За да чуетe буйната реч на моя приятел Виното и дружно и с пълни ръце да протестираме, че суджука толкова се вдигна”, е написал Чудомир.

Сред посочените в „путканата” са Нона Спринцовкова Тинктурова, барон Танцьорски фон Диги йок, Леда Мина фон Монголиум, Мис Райнхол фон Чардаш, контеса Гана Щраси праси Махленска, Донка фон Дългокракова, граф Лемофан тамбура Тамбуров, Генчо дел Болт Балкански и други – общо 17 човека.

Зад прякора Нона Спринцовкова Тинктурова се крие първата аптекарка в Казанлък Нонка Станчева, баба на учителя по английски, който пази ценната реликва. Тя е съпруга на близкия приятел на Чудомир Емануил Станчев – търговец на парфюми с дюкян в центъра на Казанлък. От наследената от Цветнин Станчев “путкана” става ясно, че началото на годявката е „точно без край“, а „краят – точно без начало“.

Какво четем:

Коментари