За геноцида в Османската империя, Априлското въстание… и не само


Средновековният български народ губи 2/3 от своя човешки потенциал, който е унищожен и разпилян

В края на април и началото на май отбелязваме 143-ата годишнина от Априлското въстание. Както в национален план, така и в редица градове и селища, почитаме както героизма на въстаниците, така и жертвите на една политика, която не е нищо друго освен геноцид. Докато на този свят има българи и въобще честни хора, няма как да бъде забравена трагичната съдба на Батак с неговите пет хиляди жертви, кланетата в Панагюрище и околните селища, във въстаническия лагер на Еледжик, Ново село (Априлци), Бояджик… Наред с паравоенните башибозушки банди „се прославя“ и редовната турска армия, командвана от генерали (паши) и офицери от кариерата… Въпреки че през 1876 г. понятието „геноцид“ още не съществува, целенасоченото изтребление е факт. Няма как да забравим, че официални представители на турската власт и духовенство манипулират мюсюлманското население за изтребление на „неверниците”.





В тези дни беше отбелязана и паметта на жертвите на геноцида над арменския народ. Да се пише и разсъждава за унищожението на милион и половина човешки същества без вълнение и потрес е невъзможно. Именно във връзка с тази черна страница от историята на човечеството се ражда понятието „геноцид“, въведено през 1943 г. от Рафаел Лемкин. През 2015 г., когато беше отбелязана стогодишнината от апогея на геноцида над арменците, парламентите на редица държави, включително и България, осъдиха това чудовищно престъпление. И няма как да бъде иначе, защото съдбата на арменците намира паралел в човекоубийствената политика на Хитлерова Германия към евреите. Изследователят на Холокоста Пиер Видал-Наке квалифицира линията на отрицание на историческата истина с метафората „Айхман от хартия“ по името на известния хитлеристки палач – постановка, напълно приложима и по отношение на отрицанието на геноцида над арменския и други народи в Османска Турция, включително българския.

Въпреки огромните масиви от доказателства (хиляди документи, спомени, фотографии, дори кинокадри!) истината продължава да бъде отричана от официалните представители на турската държава. Поредната изява беше на 24 април 2019 г. – датата, на която светът отбелязва паметта на жертвите на геноцида… В реч пред научен симпозиум(!) президентът Ердоган отново отрече масовото изтребление, нещо повече – отправи обвинения към Армения и други европейски държави, последвани от персонални нападки към френския президент Еманюел Макрон. Колко е неприемливо това поведение личи и от признаването на истината от интелектуалци и честни хора в самата Турция, сред които е и нобеловият лауреат Орхан Памук. Ако се връщаме към тази болезнена тема, то е защото е не по-различно отношението в нашата южна съседка и към геноцида над нашите предци, включително към жертвите от 1876 година.

Още в епохата на създаването на османската държава и нейната експанзия на Балканите има примери на масово изтребление. Според турския хронист Мехмед Нешри през 1388 г. султан Мурад I нарежда на великия везир Али паша „…руши, пали и граби земята Шишманова…” И, както следва да се очаква, „…войската изръфа народа, разруши и изгори крепостта, плени населението и изцяло го накълца…” – конкретният текст е за крепостта Венчан, Провадийско, но картината се повтаря на десетки други места. След превземането на столицата Търново (1393 г.) част от населението е депортирано в Източна Тракия, а елитът на града и държавата (110-те търновски великомъченици) е унищожен. В някои случаи политиката на изтребление засяга и мюсюлманите, противници на османските султани. Когато разказва една такава история, Нешри я нарича „шега”, без да крие възторга си от случилото се… Няма да се спираме на многобройните прояви на насилие, трасиращи политическия възход и териториалното разширение на Османската империя, които са достатъчно добре известни. Според проф. Христо Гандев при османското завоевание средновековният български народ губи две-трети от своя човешки потенциал, който е унищожен и разпилян… Масови насилия е имало и при потушаването на двете Търновски въстания от 1589 и 1686, Чипровското от 1688, Карпошевото от 1689, при опита за въстание в Софийско през 1737 г. и др.). Насилието е двигател на ислямизирането на част от българския народ, масовите вълни на емиграция на север от Дунав и т.н. Сходни процеси са известни и в другите покорени балкански държави, както и в Мала Азия, Армения, Сирия…





Показателни за геноцидната политика са зверствата по време на въстанията в Северозападна България през тридесетте години на XIX век. За първи път по-сериозен международен отзвук има при Нишкото въстание (1841 г.), разследвано от френския дипломат Жером-Адолф Бланки – въстание, започнало след клане над празнуващите Великден българи в църквата на с. Каменица… Разорени са 225 села, жертвите са хиляди, други търсят спасение в съседна Сърбия. Картината се повтаря при Видинското въстание (1850 г.). Подобно на клането на остров Хиос и в нашия Батак, местните първенци, взети като заложници в Белоградчик, са избити. При потушаването на Априлското въстание загиват повече от 30 хиляди българи, а грабежите, изнасилванията, отвличането на жени и деца показват истинското и грозно лице на уж реформиращата се Османска Турция… „Българските ужаси“, както ги нарича Уилям Гладстон, заемат първите страници на европейския печат и предизвикват мощна кампания на солидарност с българите в целия цивилизован свят. Издадената през 2016 г. от Историческия музей в Панагюрище книга „Ужасите в Пловдивския и Пазарджишкия край след Априлското въстание“ ни запознава със запазилата се по чудо документация на Пловдивската митрополия – картината на насилието по време и след въстанието е ужасяваща… Не по-малко трагична е съдбата на някои наши градове и селища по време на Руско-турската Освободителна война (1877–1878). По приблизителните и непълни оценки са убити над 40 хиляди мирни жители (само в Стара Загора те са близо 15 хиляди!), масови са кланетата в Любенова махала, в района на Карлово и т.н. Малко известна, но повече от отвратителна е картината на изтреблението на българите в Ловеч през 1877 г. Съдбата на Русе e решена в последния момент, буквално „на косъм” от масовото избиване на местните българи от турската армия.

Хиляди жертви и потоци от бежанци към свободна България следват по време на Кресненско-Разложкото (1879), Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенско въстание (1903г.) – само при последното са разорени над 250 села, избитите са хиляди, а над 30 хиляди са бежанците в свободна България. С право проф. Светлозар Елдъров свързва въстанието със стратегията на българските революционери за противопоставяне на пълзящия геноцид в населените с българи области на Османска Турция. Познавайки кланетата над арменците през деветдесетте години на XIX век (нека си спомним покъртителната творба на Яворов!), водачите на въстанието се стремят да ангажират европейското обществено мнение. Политическите и военни обстоятелства през 1913 г. водят до поредната кървава страница – разорението на българите в Източна Тракия. Загиват близо 60 хиляди, а над четвърт милион са прогонени от родните им места. Знаци на геноцида над тракийските българи остават Булгаркьой, Илиева Нива, Армаганската долина…





Политиката на геноцид, осъществявана от турските власти през ХIX и началните десетилетия на ХХ век, има своите злощастни последици. За по-малко от едно столетие са унищожени около 3 милиона души – арменци, гърци, асирийци, българи… Ако съобразим тази оценка с общата численост на човечеството (малко над един милиард в началото на XX век!), мащабите на трагедията стават още по-шокиращи и се родеят с онези над евреите през Втората световна война, т.нар. Голодомор в Съветския съюз (при поредната му проява през 1946 г. в Украйна и Молдова измират и десетки хиляди българи…), други грозни явления в модерната епоха. Дълг на съвременните политици и интелектуалци, на гражданското общество е да не се допускат компромиси с истината и ценностите на цивилизацията. Дължим го на невинните жертви, сред които са и стотици хиляди наши предци. Само така ще проумеем дълбокото послание на арменската Незабравка – един от най-трогателните символи в духовната памет на човешкия род.


Какво четем:

🔴 Родопско село построи и поддържа 29 параклиса на различни светци

🔴 Любовниците на властта от Аспарух до Тодор Живков

🔴 Нови цени от 15 май за разговори и SMS в ЕС

Източник: Труд



Коментари



горе