Има ли живи със злато в устата от Вълчитрънското съкровище?

Кои ли от Плевенско още носят в устата си част от най-голямото златно съкровище в Европа от бронзовата епоха?

Този въпрос не спират да задават посетители, дошли да видят в пълния му блясък оригинала на Вълчитрънското съкровище в Пловдив. Заедно с Панагюрското и тези от Хотница, Дъбене и Рупите златата блестят в Пловдивския археологически музей в

мегаизложбата

“Преоткритият свят

на стара Европа”

Мнозина от хората едва тези дни узнали от в. “24 часа” защо част от златните похлупаци на сервиза от Вълчитрън са жестоко повредени. “Винаги съм се чудела каква е причината да са така осакатени и чак сега разбрах, че всъщност тези, които са го открили, са рязали, за да продават златото на зъболекари”, възкликва Станислава Станева.

В световната археология Вълчитрънското съкровище е известно и като Златното прасе (виж карето по-долу). Любопитната подробност за този шедьовър излезе при самото откриване на изложбата в Пловдив. Доц. Христо Попов, директор на Националния археологически институт с музей при БАН, разкри пред “24 часа” защо част от съдовете са повредени. Двамата братя Цветанови, които са намерили през 1924 г. съкровището, като разбрали, че е от чисто злато, с лозарски ножици рязали от находките. Плевенски зъболекари пък се надпреварвали да изкупуват материала, за да правят златни коронки, каза археологът.

“Какъв трябва да си да съсипеш такава ценност”, недоумяват посетители. “Добре, че тогавашната полиция се е намесила и е успяла да спаси по-голямата част от ритуалния сервиз, който тежи 12,5 кг”, казва доц. Попов. Дали има още живи, които носят златни коронки от съкровището? Едва ли. Все пак са минали 95 години.

За доц. Попов изложбата в Пловдив е повече от събитие, защото е събрала на едно място най-големите древни богатства на България. Вече седмица тя блести, а тълпи туристи се трупат да я гледат. Тя ще събира овации в европейската столица на културната до 27 октомври. 43 млн. евро е застрахователната стойност на експонатите. Те обаче на практика нямат цена.

“Залезът на праисторията настъпва, когато заблестява златото”, казва археоложката Росица Миткова. Тя смята, че другите 250 находки редом до съкровищата са не по-малко ценни, защото илюстрират непрекъснатия живот в Пловдив и изобщо по нашите земи в продължение на 8 хилядолетия. “Те са доказателство, че България е една от люлките на древната европейска цивилизация”, допълва директорът на музея доц. д-р Костадин Кисьов.

Орнаменти, линии и символи се виждат върху праисторическите предмети. Това са специални знаци. “Една част от тях разпознаваме какво означават, но друга - не. Сложна и трудна материя е, защото няма писмени сведения за този период и се работи само по аналогии”, казва Миткова. Според нея учените са в дълг към обществото, защото твърде малко представят тези

символи, с които

прототраките са си

предавали послания,

преди да се появи

каквато и да било

писменост

На една култова масичка, датирана около 4850 г. пр. Христа, например с врязани знаци е изобразено животинче. Ако човек се загледа от другата ѝ страна, ще открие други символи. “Може би изобразяват лунен календар. Това и други колеги са го установили. В ранния халколит (V хилядолетие преди Христа) хората са били добри астрономи. Наблюдавали са звездите, Слънцето, Луната и категорично може да кажем, че са имали система за отчитане на времето”, твърди праисторичката Миткова. За нея по-ценни в тази изложба са предметите от неблагороден метал, защото показват нивото на обществено-икономическото развитие преди повече от 7 хилядолетия в Югоизточна Европа.

Който има интерес да проследи най-ранните селища у нас - като това на Яса тепе в Пловдив, ще види, че то съществува още от 6200 г. пр. Хр. “Тези плоски керамични елементи с бял орнамент показват ранен неолит. Това са първите земеделци, които се установяват в полето. Животът започва от равнината, а не от Небет тепе”, уточнява Миткова. И показва глинени чаши, канички, ползвани от тогавашните хора. “Само по археологическите ситуации установяваме как са живели те. Откриваме пещи, стени, останки от жилища, изградени от забити в земята колове, преплетени с клони и след това обмазани от двете страни с глина”, разказва тя.

Първите земеделци

по нашите земи

са ползвали оръдия на труда от камък, кремък и кост. А също и рог от елен. С него са правили сърпове за жънене. Във вътрешната страна на отворите са слагали кремъчни пластини, запоени със смола. “Когато се жъне, млечните сокове на житните растения дават едно характерно излъскване на самия кремък”, обяснява Миткова. Тежести за стан с антропоморфни черти, украшения от керамика, кост, черупки от миди пък показват, че от късната новокаменна ера местните са имали връзки със Средиземно море.

Част от плитък керамичен съд във формата на поднос е с три крачета, оформени като бременна жена. Вътре кракът е кух и има топчета, които символизират зародишите.

След 4850 г. пр. Хр. настъпва ранният халколит. Хората започват да откриват свойствата на първите метали. Постепенно българските земи стават център на зародилата се металургия. Появата на графитни изображения бележи началото на ранната каменно-медна епоха. Керамичните съдове, използвани в този период, са с врязана украса и бяла инкрустация. По тях са изобразени спирали, които символизират слънцето. Един от съдовете представлява женска гръд. “Както жената ражда и кърми - такава асоциация са правили върху съдовете”, обяснява специалистката по праистория.

Убедена е, че тук, на Балканския полуостров, имаме едно от най-старите средства за комуникация. Това се вижда от предмети със символни изображения, чрез които прототраките са си предавали послания. “На практика в късната каменно-медна епоха имаме строга система от знаци”, обобщава Миткова.

Златото от Вълчитрън разгадано от прасето на братя Цветанови

Едва ли сиянието на едно от най-големите и най-древни златни съкровища в света щеше да приковава днес погледите, ако не е било прасето на братята Цветанови от Вълчитрън, Плевенско. В един декемврийски ден през 1924 г. при обработка на лозето си лопатите им издрънчали от допира с друг метал.

Братята бързо извадили на повърхността няколко полепнали с кал съдове и капаци. С помощта на работниците си ги позачистили на място. Първоначално сметнали, че поради големия брой предмети те са “пиринчени”. И ги захвърлили в избата. Харесали единствено големия дълбок съд с тегло 4,4 кг. Бил удобен заради двете масивни дръжки и така послужил за копаня, в която започнали да хранят прасето. Когато шопарът взел да облизва съда, той заблестял ослепително. Тогава се усетили, че 13-те предмета с общо тегло 12,5 кг са от 23 карата злато. И грабнали лозарски ножици, за да режат част от капаците. Започнала оспорвана борба, но след намесата на тогавашната полиция и сътрудници на Народния музей в София находките били спасени.

За Вълчитрънското съкровище са изказани многобройни и различни мнения. Датира се от второто хилядолетие пр. Христа. “Специалисти са го тълкували през годините в различни варианти - от обикновен сервиз за пиене, комплект от култови вещи, та чак до хипотезата, че двата големи капака с луковични дръжки са дискове за ударни музикални инструменти - цимбали”, пишат изследователите Иван Сотиров и Павлина Илиева. Днес вече се твърди, че съкровището е изработено в Карпатско-Дунавския регион през втората половина на XIV - началото на XIII в. пр. Хр.

Впечатлява със сложните си техники на направа и стил. Смята се, че най-вероятно е изпълнение на пътуващ източен майстор, съчетал елементи на местните златари. Поръчителите са били или тракийски вожд, или високопоставен жрец. Предназначението на предметите е ритуално. Не е изключено съкровището да е принадлежало на някое от големите светилища на бог Дионис. Особено място заема триделният яйцевиден съд с необичайната си форма. Състои се от три отделни басейнчета, изработени поотделно и съединени помежду си с две леко извити тръбички, позволяващи течността да преминава свободно от единия басейн в другите. В момента Вълчитрънското съкровище е в центъра на изложбата в Пловдив.

Върховният съд посече брат и сестра с апетити за Панагюрското съкровище

Панагюрското съкровище е изключителна държавна собственост. С този аргумент Върховният съд посече апетитите на Павел Цветанков и сестра му Стефка Ангелова, които водиха безпрецедентно дело за процент от шедьовъра. Те претендираха съкровището да бъде записано като частна колекция с аргумента, че са внуци на единия от откривателите - Павел Дейков.

Той и братята му Петко и Михаил при изкопни работи за добиване на глина в местността Мерул на 8 декември 1949 г. попадат на златния сервиз.

“Земята беше изгоряла, не можеше с бел да се копае. Аз почнах с копача да я къртя. Беше останал метър и половина от тоя хендек (ров за оттичане на вода - от турски). И като се обърнах към средния брат, белът мина покрай златото. Викам: “Чакайте бе, чакайте! Тука има нещо.” Обърна се една глинеста земя и предметите се показаха. Бяха накуп. Таблата (фиалата - б.а.) беше отдоле, каната с ръчките (амфората ритон - б.а.) - в средата, пък другите предмети бяха отгоре. И като се ащисаха, ние рекохме: “Това е само за музея!”, разказват откривателите, чиито думи се съхраняват в златния фонд на БНР.

Павел, Петко и Михаил Дейкови вземат един по един предметите и ги носят на реката. Измиват ги, слагат ги в торбите, в които си носят храната, и отиват направо в околийския съвет.

“Добре, че се падна на честни ръце, та го занесохме там, дека трябва. Ако беше се паднало на злобни ръце, нямаше така да стане. Като го видяхме каква е красота, веднага ни беше на акъла, че мястото му е в музея. Не са пари да те дразнят. Това е украса и тя трябва да се варди”, допълват братята. Един от тях завършва с думите: “Аз съм разбрал, че пари и през прага да преливат, като не е здрав челяк, няма файда. Такова нещо, като го намериш и го ПРЕДАДЕШ на държавата, то е спомен не само за тебе, но и за наследниците!”.

Панагюрското съкровище е може би най-популярното заради своята изящност. До ден днешен то се води собственост на Пловдивския археологически музей, където е заведено след намирането му. В момента е експонирано на оригиналното си място. Представлява луксозен трапезен сервиз от девет различни по форма съда - осем ритона и една фиала за пиене на вино и угощения. Всички са изработени от 23-каратово злато с общо тегло 6,1 кг в малоазийския град Лампаск през втората половина на IV - първата половина на III в. пр. Хр., известна като епохата на елинизма. За разлика от Вълчитрънското то е доста по-ново и затова е богато наситено със сюжети. Върху амфората ритон е пресъздадена релефно сцена от гръцката митология “Седмината срещу Тива”. Върху дъното на фиалата в пет концентрични кръга са изобразени розети, жълъди и негърски глави.

Някои изследователи смятат, че съкровището е произведено в Атина през класическата епоха, и допускат, че Александър Македонски е пил от него. Други са на мнение, че е придобито от някой тракийски владетел, сподвижник на Лизимах. Смята се, че е заровено в земята по време на келтското нашествие през 278 г. пр. Хр., за да бъде спасено от разграбване.

24 000 златни предмета от времето на Троя в с. Дъбене

На небивал урожай от миниатюрни златни изделия - мъниста, спирали, апликации, сходни на тези от Троя, попадна през 2004 и 2006 г. археологът от НИМ Мартин Христов в с. Дъбене, Карловско. Находките излязоха от ниски надгробни могили. Те са от времето на бронзовата епоха и се датират в отрязъка между 2450 и 2100 г. пр. Хр.

Събрани на едно място и реконструирани, те представляват красиви нанизи, съставени от множество дребни елементи.

Съкровището от Дъбене включва 24 000 миниатюрни златни предмета - спирали, мъниста, апликации. Най-малките от тях са с външен диаметър 1,5 мм, а най-големите стигат до сантиметър. От тях са възстановени три златни наниза, състоящи се от мъниста и разпределители. Спиралите са изработени от златна тел и имат различен брой намотки. Апликациите пък са служели за украса и за пришиване на дрехи.

“Използваните техники на изработка се различават от тези в Троя и остров Лемнос и това дава основание да се предполага, че в района на Дъбене е имало производствен център”, смята Христов. Според него модата в праисторическите времена по отношение на златото в района на Тракия и Мала Азия е била различна.

Сред експонатите е и златен кинжал от втората половина на третото хилядолетие преди Христа. Предната му част е трапецовидна със заострени режещи ръбове, а задната, която е със същата форма, има две дупки за нитове.

Накитите от Хотница - най-старото обработено злато в света

44-те златни предмета, открити в селищна могила в Хотница, Великотърновско, са аналогични по възраст на тези от Варненския халколитен некропол. И за двете съкровища категорично е доказано, че са най-старото обработено злато в света.

Разликата е в това, че Варненското е извадено от некропол, а това от Хотница е намерено в селищен комплекс, което го прави уникално. Предметите са открити в едно от помещенията. Най-голямата находка е съставена от 39 златни халки. Грубата им изработка говори колко са стари. Спиралата е най-тежкият предмет от групата, тя е завита два пъти и половина. Възможно е да е служила и за детска гривничка. Общото тегло на съкровището е 312 грама и се датира около 4450 г. пр. Христа - златното пето хилядолетие на Югоизточна Европа. Химическият състав на метала е 92% злато и 7,5% сребро. Чистотата на златото е 21-22 карата, което отговаря приблизително на състава на златоносните пясъци в България.

От ранната бронзова епоха - 3200 - 1200 г. пр. Хр., са и находките от Рупите, които участват в “Преоткритият свят на стара Европа”.