Другият Тодор Колев - когато завесите паднат



Той не бил комедиант в живота, а по-скоро тъжен човек. Обичал да седи в тишина и да има своите моменти – dolce far niente*

„Гледах, уважаеми дами и господа, да донеса малко радост на този изстрадал народ”

Шумен. 50-те години. Едно момче, родено в Царска България, крачи към училище по улиците на вече Народна република България. И през ум не му минава, че след дълги години пътят ще го отведе и през историческия преход от социализъм към демокрация.

Всяка сутрин момчето, което винаги е добре облечено, даже шик – като син на изтъкнат шивач и собственик на модно ателие „Адама“, минава покрай един магазин. Над входа му виси табела, на която пише: „Варненското софиянче от Шумен“. И ден след ден тези думи се врязват дълбоко в паметта му.






Десетилетия по-късно малкото момче ще се превърне в любимия актьор на България Тодор Колев. Ще го знаят от столицата до най-затънтеното селце в страната. А той ще пее песни и ще кръсти разказа за живота си на този свой детски спомен – табелата за варненското софиянче от Шумен.

На сцената и пред камерата Адама (прякор, който остава за него като наследство от баща му) е истинска фурия, ненадминат комик, който кипи и провокира

нестихващо ехо от смях и до днес

Когато се спуснат завесите и камерата угасне обаче, той се превръща в коренно различна личност. Прибира се вкъщи късно, след 22 часа. В редките случаи, когато си е у дома и не пътува, няма репетиция или не снима, актьорът има нужда само от почивка. А за него това означава единствено – тишина. Синът му Александър (от брака му с Йорданка Кирилова) е разказвал, че в тези моменти около него не трябвало да се вдига никакъв шум. Като дете Александър познавал своя родител най-вече от телевизора. Дъщерята на комика Албена (от брака му с актрисата Адриана Палюшева) също е споделяла, че далеч от заетостта си и в уюта на дома баща й повече мълчал, докато мисълта му се реела някъде другаде. Най-близките му казват, че е бил тъжна личност. Точно като в неговата велика песен „Самотният човек“ по текст на поета Борис Христов.

Изненадващо за широката публика Тодор Колев не обичал многолюдните компании, в които да се чувства длъжен да бъде душата на купона. Още по-малко смятал за задължително да свири и да пее около масата по празници вкъщи. Та не стига, че му е професия, ами да работи и по празници... Не!

След края на своя кипеж на сцената Адама се оставял на моменти – dolce far niente, както са го казали италианците. Обичал да не прави нищо. Да гледа нанякъде и да не вижда нищо. Да не мисли за нищо. Да блее – „Ей така, като някоя патка“.

Рядко актьорът е настроен майтапчийски дори на снимачния терен на най-големите кинокомедии, в които играе. Режисьорът Николай Волев, автор на две от тях – „Двойникът“ и „Господин за един ден“, казва, че българският Чаплин не е бил комедиант в живота. И по-добре, тъй като

смешниците в делника обикновено не разсмиват никого

в театъра и киното.

За изпълнението си в „Двойникът“ Колев дори влиза в пряко съревнование с Ал Пачино за наградата за главна мъжка роля на фестивала в Карлови Вари. Губи, но продължава напред без съжаление. За да се снима в култовия „Господин за един ден“.

„Сцените, в който Пурко се преструваше на паметник, съвпаднаха с най-жаркото и задушно пладне на лятото. – разказва Волев в своята автобиография „Девствената проститука“. – Тошко трябваше да стои с часове под слънцето в пълно бойно снаряжение, облечен в шаячните войнишки дрехи от времето на филмовото действие. Шинелът му беше предварително накиснат в брашняна каша и след това изсушен до вкокаляване – за да придобие фактурата и цвета на варовика, от който най-често се правеха паметниците.






Операторът Красимир Костов избъзика актьора, че снимките щели да продължат дни наред заради неумението му да стои неподвижно като истински паметник. Надянал коравия шинел и раницата, тежащи колкото торба с цимент, Тошко избесня от закачката.

Когато Малкият слон от Странджа планина започна да ръфа крака му, той го върна тъпкано на оператора. Вместо да напсува прасето, както беше по-сценарий, актьорът тегли една беззвучна майна на Краси, докато той го снимаше. Така сочната попръжня беше увековечена, но разбираема само за онези, които умеят да четат по устните.“

Адама не проявява особени капризи по време на работа, но имал и своите странни особености. Докато играе Пурко, неочаквано се разкрива и един негов страх – от високо. Една от сцените изисква неговият герой да се покатери върху покрива на висока къща, но актьорът изненадващо отказва. И то категорично. За нищо на света нямало да се качи. Това довежда до бурни препирни между него и режисьора, който се слави с твърдия си характер и безкомпромисност в творческите си желания.

И докато напрежението между двамата расте, операторът подхвърля на Волев, че е готов да се обзаложи, че Колев го е страх от високото. Накрая след известно увъртане и самият актьор си признава, че е точно така. Режисьорът моментално му влиза в положението и намира цаката на „тошковата акрофобия“. С екипа откриват в селото една схлупена къщичка, изкопават два метра яма, за да свалят камерата ниско и така създават внушението, че покривът е много висок.

И режисьорът доволен, и актьорът – цял

И все пак Волев и звездата на филма му имат още някои търкания до завършването на „Господин за един ден“. Пурко трябва да изоре нива с помощта на един разбит мотоциклет. Сцената налага героят на Колев да изглежда потен и прашен, а в същия ден екипът няма под ръка друго, освен пръст и вода.

„Гримьорите започнаха да мажат лицето на Тошко с кал, но той гнусливо взе да ми обяснява как в Холивуд това се правело със специални антисептични гримове – пише Волев. – „Съжалявам, Тодоре, тук не е Холивуд, просто нямаме тази възможност“ – отрязах го аз. Той обаче продължи да се запъва като магаре на мост. Може би го беше страх от зараза, знам ли. Най-накрая склони да го клепаме с кал, но огорчението от тази негова проява на примадонщина си остана у мен.“

За радост на всички обаче резултатът от работата по лентата е повече от феноменален. По-късно Тодор Колев дори е леко обиден, че за следващия филм на Волев – „Да обичаш на инат“, който също става голям хит, за главната роля режисьорът предпочита Велко Кънев.

И все пак Адама пък блясва отново в „Опасен чар“, който категорично затвърждава статута му на звезда. Билетите за прожекциите на филмите с негово участие свършват моментално, пълни театралните салони, кинорепликите му стават част от градския жаргон и той е... обожаван. Естествено, тази слава му спечелва и друго внимание. Към него обръщат поглед службите.

В най-опасните години фатална популярност придобива виц за тримата Тошковци, които разсмиват България – Тодор Колев, Тошко Козарев (цирков клоун) и Тодор Живков. Авторството на анекдота се приписва на актьора. Самият той винаги отрича този слух. Как да не му вярва човек?! Та комикът действително си пати от това. Привикват го на разпити, а майка му започва да му звъни рано всяка сутрин, за да проверява

как се развива историята с Народната милиция.

Комунистическите служби го нарочват и това става видно от редица репресии спрямо артистичните му изяви. Като например забраната да пътува в чужбина. Натискът е бил действително сериозен и в онези години репресивната машина успява да пречупи българския Чаплин.

Принадлежността на Тодор Колев към бившата Държавна сигурност е обявена официално от Комисията по досиетата през 2007 г. при проверката на народните представители след 10 ноември 1989 г. Тогава стана ясно, че актьорът, който беше депутат от Великото народно събрание, е бил вербуван на 11 март 1987 г. под псевдоним „Петров“ от служителя Стефан Тенев.

Разкритието разочарова много от почитателите на Колев, но не успява да му отнеме всенародната обич.

Той много рядко коментира агентурата си, като съвсем пестеливо е казвал, че в така нареченото му досие има само едно картонче, няма негов подпис или съгласие.

„Някой си е приписал актив за чужда сметка – обяснява в интервю актьорът. – Ама бил съм привикван в Държавна сигурност. И какво да им кажа, че няма да отида! А кой е този смелчага, който няма да отиде там, ако го привикат. Няма такъв.“

Досието на агент „ПЕТРОВ“ е унищожено през 1990 г.

На 24 април 1991 г., по време на дебатите за досиета в VII ВНС Колев, предизвикан от публикация във в. „Факс“ и преди официалните разкрития на Комисията, взима думата като депутат. Тогава заявява:

„Аз вчера бях свидетел на страхотни драми, съдби и ужаси, които и вие, а и голяма част от българския народ видя и които не бих искал да коментирам по простата причина, че аз излизам тук днес, че аз не съм нито мъчен, нито бит, нито съм бил в затвора, макар че по едно време целият български народ, не зная защо, говореше точно това. Вероятно по някаква презумпция, свързвайки нещо с мен и т.н.

Но не искам да се задълбавам в тези неща, просто искам да осведомя, че върху мен не е употребяван никакъв натиск, но аз да участвам в решаване на съдби, в пътувания в чужбина на отделни хора, аз да решавам кой да отиде в затвора и кой да не отиде, аз да решавам, с други думи, живота на някого, съдбата на някого – не, уважаеми господа, това просто е смешно!

Извинявайте, защото професията ми се занимава със съвсем други неща, а дето се казва, пък и никога не съм се стремил към генералния щаб на управляващите театъра, киното и изкуството. Аз бях един обикновен труженик, но този труженик без каквито и да е други помощи, излязъл от едно обикновено шивашко семейство, имаше

наглостта да стане име – име, което децата знаят.

Извинявайте много, в Държавна сигурност да си създал това име, не може. В дадени моменти аз се оказах за някои хора на неподходящата страна. На другата страна. Аз не се сърдя на никого, който ме упреква. Това си е негово право, но искам никой да не се сърди на моето право на избор. Затова, дето се казва, се радваме и на малкото, което става в нашия живот.

Аз не бях враг. Нито преди, нито сега. Аз съм човек, който с професията си, която мога, и с нещото, което мога, гледах, уважаеми дами и господа, да донеса малко радост на този изстрадал народ. Това мога, това и правя.”

И действително, Тодор Колев се постара така да развесели своя народ, че всичко да му е простено.

В личния си живот и в любовта си комикът намира истинската хармония след два разтрогнати брака – в лицето на своята Мария, която приживе определя за жената на живота си. Любовите на Адама обаче определено заслужават отделни томове. До разделите си самият той признава, че е стигал, когато не е посмявал да сподели на своите половинки откровено – че може би не им е бил съвсем верен.

„В нашата професия животът предлага такива жени, на които е трудно да се устои! – не крие Колев. – Случвало се е да сме на снимки месец-два. Или пътуваме в чужбина за по-дълго. Може да се почувстваш самотен. В крайна сметка имам максима, че да спиш с умна жена е все едно да спиш със самия ум. И на първо място слагам ума, интелигентността и забавността на жената.“

С Мария комикът се запознава на купон и веднага научава нейната нелека житейска история. Тя се е завърнала у нас от Америка, където още 5-годишна нелегално е изведена от страната в сандъка на цирков фокусник, скрита под двойното дъно. Русокосата девойка сякаш моментално омагьосва господина с опасния чар, но пък той си казва, че дамата е твърде млада за него и двамата взаимно ще вземат да си съсипят живота.

Пътищата им се разделят – тя се омъжва в Гърция и има двама синове, а той продължава да се вихри по сцените и пред камерата. Никога не забравя Мария, дори може би в моментите, когато блее нанякъде. Двамата се срещат пак в пика на демократичните промени. Колев е така привлечен отново от нея, че за да не се изкушава да я търси, накъсва всяко листче, на което има неин номер или адрес. Даже бяга на далечен континент – става културен аташе в Канада. Не му допада това поприще и се връща у нас, но без втората си и най-дългогодишна съпруга Йорданка, която решава да остане и му предрича, че ще се ожени пак преди пенсия.

Отново ерген, Адама започва да издирва Мария, защото разбира, че е била засечена в Благоевград. Намира вилата й, но нея я няма. Оставя бележка: „Върнах се от Канада. Искам да те видя“, плюс телефона и адреса си. Любимата му обаче не може да чете ръкописно, но намира начин да разбере този зов и се стига до съдбовното обаждане. Щом чува гласа й, Колев си казва:

„Дотук бе с ергенлъка ти, Тошо“.

В следващите години двойката ще се подкрепя без резерви в добро и лошо. Не така, както с Йорданка, у която винаги имало известно подозрение към закъсненията на комика. Това се потвърждава и от любопитната история около създаването на хита „Как ще ги стигнем американците?“






Много от песните на Колев са се раждали по шосетата. Веднъж след концерт с оркестъра на Чалашканов актьорът се връщал сам с колата през нощта, докато слушал „Лет ит би“ на „Бийтълс“ в изпълнение на Рей Чарлз. Мислел си за изключителния й аранжимент, за начина, по който Рей я изпълнява и...

„Бийтълс“ имат много здраве – Из „Варненското софиянче от Шумен: Житие и страдание грешного Тодора“. – И както си пътувам, ми хрумва първият стих: „Как ще ги стигнем американците?“ Казвам си, не трябва в никакъв случай да изпусна момента и подредих първия куплет: „Как ще ги стигнем американците, че и задминем, кога? Уважаеми дами и господа, направо се чудя как е възможно това!”

Казвам си: стоп! Не бива да го забравям, на път съм да напиша нещо добро, особено пък на тази мелодия. Започвам да търся осветено място. След Перник, на първия паркинг вдясно от шосето бяха наредили караванки с осветление. Спирам там, записвам това, което вече съм понагласил, започвам да глася втория куплет: „Да ми откраднат чистачките от моята малка кола. Как да я карам нататък във тази гъста мъгла?”

Усещам, че става. За мен мярката е, когато започна сам да се смея на глупостите си. Разсмея ли се, значи ще стане, отдавна е проверено.”

Така Адама тъкми текста, стоейки край шосето не по-малко от час и половина. Взима си кафе, пуска си касетофона, пише си думите

и си повтаря – става, става, става.

Абе изобщо губи представа за времето и много закъснява. Чалашканов отдавна вече се е прибрал вкъщи.

„И жена ми му се обажда да пита аз къде съм. Той дори се изплашил да не би да ми се е случило нещо. Прибирам се към 12 и половина, казвам „добър вечер“, но усещам, че ме гледат с лоши очи – къде съм бил досега?

– Откъде се връщаш?

– Как откъде, от концерт.

– Не може да бъде. Той е свършил преди повече от три часа.

Аз, възбуден, щастлив, радостен казвам на Данчето, че сега ще разбере какво съм правил. Разказвам й как, пътувайки, съм бил осенен от идея и съм спрял на шосето да пиша текста.

– Децата спят и няма нужда да измисляш глупави обяснения.

– Добре, момент, чуй какво интересно нещо съм написал. Нали знаеш песента на „Бийтълс“?

Взимам китарата и започвам да пея, а Данчето стои, гледа ме, в очите й има само учудване – как може до такава степен човек да лъже?!“

После, след като песента се превръща в нещо като химн, където и да отиде нейният автор, някой около него започва да тананика „Как ще ги стигнем...“. При един такъв случай в Канада Колев използва възможността да си го върне на жена си и на свой ред да й трие сол на главата: „Чуваш ли, пеят песента, която написах в онази нощ, когато ти не повярва защо съм закъснял и ми вдигна скандал. Дори хората в Америка я знаят.“

Днес надали ще се намери някой, който да не може да припее и друго култово творение на българския Чаплин.

„Там, дето поисках, бях,

взех колкото пожелах...

Днес питаш ме ти

аз не съм ли бил фалшив герой.“

Тази година се навършиха 6 години от последния дъх, който поема остарялото момче, крачещо някога бодро по шуменските улици, без ни най-малко да подозира, че върви към вечността. И стъпките на Тодор Колев „стоят по пясъка“ и той остава завинаги един от най-истински обичаните родни артисти. Затова днес с право нехаем за човешките несъвършенства на тази легенда.

В служба на изкуството и чрез силата на смеха Адама пречисти своята публика и я извиси над делника.

„И така, както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на Едного дойде на всички човеци оправдание за живот“ (Рим. 5:18).

* в буквален превод от италиански – сладко нищоправене


Какво четем:

🔴 Молитвата на Антоан дьо Сент-Екзюпери за най-тежките периоди в живота ни

🔴 Крепостта Овеч – свидетел на хилядолетната история по нашите земи

🔴 Елин Пелин: Задушница

Източник: spomen



Коментари



горе