Парцалев спял в огромен креват, изрисуван с барокови сцени


Големият актьор мечтаел да изиграе Дон Кихот

Още в началните класове Георги Парцалев правел театър във фамилната къща в родния Левски. Преди представленията смъквал пердетата на баба си Теодосия и ги диплел за завеса. От мазето изкарвал обръчи от бъчви, въжета и какви ли не вехтории и ги подреждал за декори.

За да не изглежда представлението наужким, комшийско момиче раздавало билети. Героите тъкмо се вживявали в сценките, режисирани от Жоро, и някъде от двора се разнасял гласът на баща му, Иван Парцалев. Щом чуели строгото: “Жоро, къде си?”, спектакълът за миг се разтурял.

Според родовата памет потеклото тръгнало от предшественик, който купувал и продавал парцали.

Наследниците много

държали на името

Дори когато минавали под венчило, жените си запазвали фамилията.

Дядото Георги Парцалев, на когото е кръстен актьорът, бил търговец - хубавец и конте. Винаги яздел коня си със сако. На бунара насред двора строявал синовете си - един навивал чекръка, друг му поливал, трети държал пешкира.





Бабата Теодосия била учителка - красива и благородна, с коса, стегната на кок. Посрещала на кафе колежките си в салон с мебели, отрупани с възглавници. Внуците ѝ казвали “стара майко”, никога “бабо”. Толкова обичала Жоро, че му прощавала всякакви пакости.

Чорбаджи Георги оставил дюкяни и огромна къща на 4-мата си синове. Дворът бил разделен на 4, но почти нямало прегради и всички си общували.

През 30-те години Иван продавал грамофони, радиоапарати, шевни машини и електроматериали. Другият чичо държал колониал, третият търгувал с порцелан, прекупувал и злато. Най-младият отворил фотоателие.

Дядото на Жоро по майчина линия - Атанас, бил шивач, обувал с шаячни гащи цялата околия. Веднъж пратил Жоро за вестник, но на връщане момчето го скъсало. Дядото му връчил иглата и го накарал да съедини хартиените късове.

Когато Георги Парцалев постъпил в Първа мъжка гимназия в Плевен, баща му го записал на гостилница. Заможният Иван Парцалев никога не глезeл сина си с пари на ръка.

Казвал му: “Ако искаш, заведи целия клас в гостилницата. Хранете се до насита. Сметката да я пишат в тефтера, като дойда на Плевен, ще я оправя!”

Гимназистът все ходел с празни джобове. Веднъж написал в дневника си: “Днес даваха страхотен филм. Пропуснах го - нямам пари!” Същия ден Иван Парцалев пристигнал в Плевен да плаща наема на хазяина и вересиите в гостилницата. На масата в квартирата видял дневника и дописал: “Парите развалят човека.” Тръгнал си, без да остави пари на сина си.

Преди да се появи под светлините на читалищната сцена,

Парцалев мечтаел

да бъде драматичен

актьор

Провървяло му - явил се във “Вражалец”, направил силен образ на попа в “Поле широко”. Последвала водеща роля в класическата трагедия “Чумави” по Йовков. В края на действието героят му трябвало да се застреля. Зад кулисите чакал човек с дъска, за да озвучи гибелта с трясък. В точния момент Парцалев опрял дулото до челото си и дръпнал спусъка. Гръм обаче нямало. Тогава хвърлил пищова, грабнал нож и викнал: “Заколвам се!”

Тъкмо паднал и зад кулисите изтрещяло. Залата прихнала. На другия ден по улиците го сочели: “Вижте този, дето се гръмна с нож!”

След смешния епизод на самодейната сцена Парцалев се разделил с желанието един ден да облече сценичния костюм на Хамлет или Отело.

Копнежът да изиграе Дон Кихот обаче дълго не го оставил. След години казал пред приятели, че се е простил завинаги с образа. В Мадрид застанал пред паметника на рицаря и изпушил кутия цигари за сбогом с ролята.

Родителите искали

синът им да

стане лекар,

затова той записал медицина. Завършил семестриално, но така и не се дипломирал. Започнал да играе в театър “Възраждане”, но криел от семейството си. Понеже държал студентска квартира в София, бащата и майката пращали пари - мислели, че издържат бъдещ доктор. Заблудата лъснала, когато в Левски дошла повиквателна за войник.

Пратили Парцалев трудовак в Мадан. Там звездата му изгряла покрай Енчо Багаров, който трябвало да сформира ансамбъл на Трудови войски. Както обикалял, случайно чул Парцалев да си тананика нещо.

“Този е факир на квадрат. Хем прави циркове и весели ротата, хем го бива за фелдшер. Лекува болни, превръзва рани, даже с раждане се справи - бебето проплака в ръцете му”, похвалил го командирът. Скоро Багаров и Парцалев се сприятелили. По-късно Парцалев му станал кум, а после кръстник на едната му дъщеря.

Дори когато разсмивал цяла България, Парцалев дълбоко в себе си таял тиха печал. Пред близки рецитирал “Клоунът”.





“Аз всяка вечер сменям своя грим и всяка вечер съм с маска нова. Навсякъде приет, но никъде любим. Душата ми е пълна с отрова.” Хората около него приемали този стих като изповед - на тайнствения и непознатия Парцалев.

Когато ходел в Левски, гостувал на приятелски семейства, най-често у юриста Димитър Методиев. Предварително поръчвал съпругата му Стефка да приготви любимите кьопоолу, имамбаялдъ или нещо с ориз. “Само да не е скара, не ми се поглеждат кебапчета, кюфтета, пържоли. Омръзнали са ми”, предупреждавал.

В Левски го канели да опита домашни ракии - черешова, кайсиева, гроздова. Въобще не се изкушавал. Вадел от чантата уиски, доливал в чашата вода и отпивал. Почти непрекъснато пушел - пред себе си подреждал 3-4 кутии.

Големият актьор никога не е притежавал собствено жилище, нито автомобил. Можел е да се уреди при срещите си с Тодор Живков, но никога не отворил дума. “Срамно е, сам човек съм”, обяснявал пред приятели.

Част от уникалната

му колекция от 108

икони запълвала

плътно стените

от пода до тавана в софийската му квартира. 40 били изключително ценни, зографисани от майстори на Самоковската и Тревненската школа.

В библиотеката му имало над 2400 тома. В наши дни повечето от тях са подредени в градската библиотека в град Левски.

Парцалев спял в невероятен бароков креват с китайски сюжети. Старинните часовници, свещници и самовари държал в сандъци под леглото или върху гардероба. Като сменял софийските квартири, баща му Иван опаковал ценностите в кашони и ги описвал в тетрадка.

“Изчезнал е сребърният сервиз”, казал един път синът. А бай Иван се подсмихнал: “Ето го, ама под прикритие, преименувал съм го в алуминиеви канчета. Закодиран е за заблуда!”

За тези, които го познавали, Иван Парцалев приличал на излязъл от “Чичовци” на Вазов и все чакали под засукания му бял мустак да изскочи някоя смешка. Синът отвръщал и двамата мъже заедно хихикали.

Според най-близките

синът бил

лика-прилика на

майка си Веселина

- остър и весел ум, колоритен хумор, голяма душа. На достолепните 85 г. тя се шегувала: “Я да седна, че току-виж се наместили сватовете, нали си имам момче ергенче!”

Парцалев станал почетен гражданин на Левски през 1985 г. навръх 60-годишния си юбилей. Докато тогавашните управници се помайвали, в Разград и в Брегово вече били уважили актьора с титлата. За събитието в Левски пристигнал цял рейс с хора от Брегово. Гостите си докарали духова музика, а когато гръмнал маршът, от автобуса наизлизали жени в национални носии. Дарили любимеца си с живо агне, после люшнали хоро на площада.

Приживе Парцалев искал да дари колекцията си на родния Левски. След завещанието на 27 май 1991 г. местните първенци избрали къща в центъра. Веска Парцалева лично изпълнила волята на покойния си син - 2487 реликви за 2 398 130 лв. пристигнали в Левски с протокол.

“Не ограждайте мебелите с въжета, че влезат ли хора, да не застават като препарирани. Не правете музей, а нещо като клуб. Събирайте се вътре, приказвайте си, пийте по едно уиски. Живот да има, а не мъртви предмети зад шнурове!”

Това заръчала Веска Парцалева, когато дарявала антиките. Сред тях е виенски бюфет от XVIII в. с издялани на ръка ловни сцени. Веска разказвала, че при сина ѝ идвали да се пазарят за шкафа. Предлагали му $ 150 000, но той отсичал: “Не продавам!”

Георги обичал много и бижутата. Носел ефектен дамски пръстен с голям кръгъл брилянт и 20-ина по-малки в лила, синкаво и бяло по краищата. В семейството се знаело, че Парцалев е влязъл в Правителствена болница със сребърен владишки кръст. След смъртта му на 31 октомври 1989 г. родственици донесли във велурена торбичка всичко и го предали по опис на майка му.

По-късно бижутата

изчезнали незнайно

къде. Изгубени без

следа са и снимките

от семейния архив. Сега никой от фамилията не притежава нищо от Парцалев.

Четвърт век не е сред нас, а все едно никога не ни е напускал, казват днес в Левски.


Какво четем:

🔴 Продавач на надежда - Джани Родари - 23. октомври 1920 г.

🔴 Национален седмичник за практически земеделски съвети, информация и агробизнес

🔴 Мистериозна смърт на благодетеля на Бургас. Всичко, построено със завещаните от него 500 млн. евро, изгаря

Източник: 24 часа



Коментари



горе