Сeмейството на Апостола Васил Левски


Съгласно източниците, съдбата на членовете на семействoто на Апостола Левски е твърде незавидна. В някои източници за членовете на семейството на най-великия българин за всички времена се среща определението „нещастна фамилия„ Васил се ражда на 6/18 юли 1837г. в семейството на Гина Василева Караиванова от рода Иван Тинков (Христов) Тахчиев, прочут майстор на чешми и калдаръми и на известния в Карлово майстор бояджия Иван Кунчев Иванов от „попския род Кунчеви”. Семейството на Гина и Иван Кунчеви за времето било със сравнително добро материално състояние. Майката Гина е родена в Сопот в семейството на златаря Васил Генчев Караиванов, според едни източници около 1805-1810 г., според други - около 1816-1820 г. Съществуват спорове за рождената й дата. Понастоящем за най-достоверна се приема годината 1805, посочена от английската изследователка на живота и делото на Апостола, Мерсия Макдермот. След  кърджалийските опустошителни погроми, голяма част от населението, включително и семейството на майката Гина Караиванова се изселват в Карлово, който не е бил засегнат от кърджалийските набези, поради изградената около него защитна стена. Към 1830 г. Гина се омъжва за Иван Кунчев - бояджия и гайтанджия, преселник в Карлово. Със своите занаятчийски умения Иван печелел добри пари за времето. Гина била със „среден ръст, черноока, приятно лице и твърд характер”.
Бащата Иван Кунчев е имал проблеми със своя брат Въльо, който бил негов съдружник в търговията, но започнал да го мами. В резултат, дейността им започва да запада. Един от синовете на Въльо зпочнал да краде и да продава стока по панаирите, давал стока на вересия, а длъжниците отказвали да се издължават, веднъж домът им бил обран. Иван Кунчев се ползвал с добро име и бил уважаван сред членовете на задругата на абаджиите. Злонамерените и безотговорни деяния и тормоз на семейството на брата Въльо докарали семейството на почтения Иван Кунчев до бедност, едва ли не до просешка тояга. Иван бил разорен, рухнал, постепенно загубил зрението си и починал от ”мозъчен кръвоизлив” през 1851 г.
Васил е второто дете. Той имал две сестри и двама братя. Първородната е Яна (1835-1913), след Васил се раждат Христо (около 1839/1840-1870), Петър (около 1840-1881 г.) и Марийка (около 1847-1851), която умира едва 4 годишна в годината, в която умира и бащата Иван. След смъртта на бащата Иван Кунчев, братът Въльо „поделил къщата”, която била купена от неговия син Иван и продал дюкяна. Съобщава се, че Васил Левски се „скарал на братовчедите си”. Братовчед му Иван направил опит в пияно състояние да наръга с нож Васил, който бил спасен от Георги Попов (хаджи Кьосе). След смъртта на бащата, майката Гина била принудена да полага много труд, за да може да изхранва дома си. Предяла и тъкала чужда стока. Помагали и тримата братя. За разлика от някои източници, деформиращи истината, в сериозните се съобщава, че макар и бедна, майката никога не е слугувала на чорбаджии от Карлово. Тя полагала грижи да отгледа децата си, докато пораснат и сами тръгнат по пътя на живота, търсейки прехраната си.
Когато на 29 юни 1869 г., след разтурване на Втората Белградска легия, където Левски достига до гениалната идея за създаване на Вътрешна революционна организация в Българско, по време на Първата обиколка из Земите български, турските власти попадат на следите му и извършават претърсване на дома в Карлово. През това време Гина Кунчева била на гости при Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката й сестра Мария. Там тя била открита от заптиетата и подложена на мъчения и изтезания, за да издаде сина си. Коравата българка издържала на страданията и не продумала нито дума. Спуснали я с кофа в кладенеца на Фурнаджиев завързана, заплашили я, че ще отрежат въжето, ако не издаде сина си Васил. Накрая, непостигнали резултат я затворили за една нощ в дома на поп Христо Марков. Има съобщения, че вечерта Левски посетил майка си, успокоил я, дал й кураж и заминал за Калофер.
След като децата отраснали, всеки тръгва по своя път. Гина Кунчева остава сама в Карлово и взема при себе си внучката София. След време дъщерята Яна прибира майка си при себе си. Останала празна без стопанин, къщата на Кунчеви започнала да се руши. Малко преди да бъде заловен, Васил Левски се среща за последен път с майка си на 5 декември 1872 г. и на другия ден тръгва за Троян и Ловеч. Гина Кунчева посреща страшната вест за залавянето на сина си на Йордановден (Богоявление) твърдо, с видимо спокойствие. Доста късно научава за обесването му. Когато й съобщили, че синът й е бил обесен, тя гордо казала: „Не, никакво жито няма да варя. Васил никога няма да умре.” Злощастната вест научила от архимандрит Константин Попов, станал по-късно Врачански митрополит. Тя предала кичур от косата на Левски на архимадрит Попов с молба да извърши погребално опело, както се изисква за погребението на дякон. Гина Кунчева става свидетел на жестокостите на редовната турска войска и башибозуци, избила по време на Руско-турската освободителна война над 1000 души мъже, жени и деца в Карлово.
Изпадналата в бедност, злощастната майка на Апостола, умира от сърдечен удар в годината на Освобождението, на 27 януари 1878 г. По сведение на нейните близки последните й думи били: „Децата, децата… споменавала своите внучки, дъщерите на Яна, които три месеца преди това са избягали от Карлово във Велико Търново, заради турските зверства. Синовете остават без потомство. Погребана е в двора на църквата „Св.Николай” в присъствието само на няколко души и потъва в забрава. Съобщава се, че мястото на гроба е установено през 1935 г. Когато през 1965 г. започват изкопни работи, гробът е открит, костите и черепът са били прибрани от чистачката в музея Тота Памукчиева.
Най-голямата от децата на семейство Кунчеви - Яна се омъжва 15 годишна за заможния търговец Андрей Начев, прехвърлил 30 години и достигнал до 102 годишна възраст. От 9-те й деца оживяват само 5, погребала е 4. Съобщава се, че Яна и Андрей имат „общо 55 наследници, от които 22 са живи и днес”. Яна е единствената от децата на семейство Кунчеви, която има наследници. Братята, между които е и Васил остават неженени, без наследници. Съобщава се, че Яна била добра домакиня, грижовна майка и сестра. Тя проявявала истински сестрински грижи към Васил, редовно го криела. И без да е вдигала шум, след обесването на брат си, без да е получила признание след Освобождението, тя е оказвала и финасова материална помощ на Апостола.
Има съобщения, че членовете от бащиния, а не от майчиния род Кунчеви били „красиви, синеоки и руси”. По-малкият брат на Апостола, Христо бил с буен характер и се отличавал с характерните външни физически черти на майчиния си род. Бил „тъмен и черноок”. След побой до смърт с турско заптие в кръчмата на вуйчо си, напуснал Карлово и станал за определено време шивач в Пловдив, след което емигрирал при брат си Васил в Румъния. По време на Втората белградска легия Васил Левски се разболява и претърпява операция на стомаха. Съгласно източници, Апостола оздравява, благодарение на силния си организъм, на грижите и материалната помощ на легендарния войвода П. Хитов, на верните си другари и приятели Хр. Иванов – Големия и М. Греков, както и.на брат си Христо Кунчев (който не бил приет в легията по здравословни причини и работел като абаджия). Има съобщения, че Христо е съжителствал в мразовитата зима, заедно с Левски и Ботев в изоставената и полуразрушена „вятърничева мелница”. Христо се разболява и умира от туберкулоза в Букурещ на 9 април 1870 г. едва достигнал до 30 годишна възраст.
Нерадостна е била съдбата и на най-малкия брат Петър, който е със 7 години по-млад от Васил Левски. Той много приличал на Апостола, бил рус Петър и обичал да се подписва като Петър Левски. Майката на Апостола казвала, че Васил приличал на дядо си Кунчо и на чичо си, прочутия  войвода Вадул, който бил „много красив, рус, със сиви очи, носел калпак и дълъг перчем”. Водул войвода бил убит през 1833 г. в района на Троянския балкан. Петър следвал пътя на своите по-големи братя Васил и Христо. Той бил буен и непокорен. Едва 19 годишен той се заклева да убие оня, който е предал брат му Васил. Когато около 20 годишната му възраст бил потърсен от властите, за да изплати военния данък (бедел), вместо да служи в армията, той избягва в Пловдив, оттам в Цариград и Влашко. Във Влашко попада в средата на българската революционна емиграция – хъшовете и се включва в техните начин на живот и дейност. Съгласно източници, Петър се подписва и като Петър Караиванов, Трети Левски. Той не обичал Л. Каравелов, тъй като не давал пари на хъшовете, които били събирани от брат му за народното дело. Петър Иванов Кунчев е участник в четата на Хр. Ботев. След сраженията и смъртта на войводата, заедно с хаджи Костадин Димитров успява да се спаси. Пристигат отчаяни в София, където се укриват в къщите на родолюбиви и будни българи. Има съобщения, че са престояли „3 месеца и половина в къщичката на хаджи Стояна Цокова”. След амнистията на султана и със съдействието на Найден Геров, Петър е снабден с чужди паспорти. Пристига в Цариград, и от там в Русия - Одеса, където постъпва в руската армия. При обявяването на Руско-турската освободителна война, той напуска армията и от Кишинев пристига в Плоещ, където през април 1877 г. се записва в Първа опълченска дружина, 2-ра рота, по-късно през юни същата година е прехвърлен в 3-та рота. Взема участие в Шипченските боеве и се отличава с храбост като истински български герой. Ранен тежко в десния крак, той е лекуван в Търново и Харков, Украйна. Уволнен е по болест и остава инвалид. Петър пристига в Карлово към 22 февруари1878 г., когато майка му вече била погребана. Заварва дома си полуразрушен, в пълна разруха Здравословното състояние на Петър не е добро, той куца, ходи с бастун. Няма работа. Подслонява го един турчин. Налага се да се жалва до правителството в София. Пише прочуствени писма до Н. Геров със зов за помощ. След около 2 месеца от завръщането му, управата го настанява в една изоставена къща и е назначен за стражар
Има сведения, че през 1879 г. Петър е ходил в Ловеч, за да убие поп Кръстю, виновен за предателството на брат му Васил. Пребивавал в къщата на Васил Джамбаски, негов боен другар от опълченската дружина. Съобщава се, че след като извършил проучване, разпитвайки различни хора, Петър Левски достигнал до заключението за невинността на поп Кръстю, свързано с предателството и обесването на Апостола. Това имено го накарало да се откаже от първоначалните си намерения да убие поп Кръстю. В някои източници се съобщава, че Петър Левски заявил: „Няма кабаат (вина) попът”. Интересно е съобщението в други източници, съгласно които вместо касиера на революционния комитет Марин поп Луканов, прадядо на Андрей Луканов, е набеден поп Кръстю, който влиза в историята като предател на Левски. От друга страна, верният сподвижник на Апостола Никола Цветков, свидетел на тяхното залавяне с Левски в Къкринското ханче в своите спомени съобщава, че когато турците ги залавят и транспортират за Ловеч, чул лично от Левски следното: „Щом пристигнали много рано сутринта на 27 декември 1872 г., Стефанов ден, скоро влязъл поп Кръстьо и отишел направо в стаята на Левски... и го запитал: ”Как стана тази работа”. Левски отговорил ”Стана, каквато стана, та се мина вече”... При новите разпити, вече в Търново, Никола Цветков продължавал умело да укрива Апостола. Според Димитър Панталоджията, в Търново дошъл лекарят д-р Берон, за да превърже раненото ухо на Левски. Димитър след това пратил хабер до Ловчанския комитет, като им съобщил, че Левски му казал:  ”Поп Кръстю от Ловеч ме предаде”....!? А съгласно разследванията на Петър се оказва, че поп Кръстю няма вина и затова той не е посегнал на живота му. И днес наши съвременници и историци още продължават да спорят кой е виновен за залавянето на Апостола.
И така, здравословното състояние на Петър се влошава силно, премества се да живее при сестра си Яна и през есента на 1879 г. умира от туберкулоза: сломен, самотен, неженен, отчаян и беден. Както е известно, в първите следосвобожденски години, партийните страсти и борби в новосъздадената Трета българска държава силно нарастват. Старите комити, четници и опълченци със заслуги към народа и държавата са позабравени. Управляващите, между които се посочва и Ст. Стамболов, особено князете монарси Батемберг и Фердинанд не са обичали твърде Левски и Ботев, тъй като били републиканци. Както е известно, Левски в своята революционна дейност, подготвяйки всеобщото въстание, издига лозунга за „Чиста и свята (демократска) република”. Едва след Втората световна война, героите от Великото българско Възраждане получават истинско народно признание и на поколенията. Поради гореизложените причини и братът на най-великия син на майка България, участникът в легендарния поход на Ботевата чета, героят опълченец от битките на Шипка е бил забравен, а домът им изоствен в разруха. Има съобщения, съгласно които следосвобожденската управа имала намерение да разруши и премахне къщата напълно. Съществуват две версии: едната, че е имало проект за строеж на шосе, а другата - да се открие добър изглед към кръчмата на кмета
Интересно е, че спасител на къщата от разрушаване е прочутият билкар Петър Димков, който тогава е бил офицер. Началото е свързано с възстановяването на родната къща на Апостола през 1933 г. и нейното отваряне като музей през 1937 г. Къщата е малка едноетажна сграда със зимник, килер и скривалище в приземието и две стаи на етажа – една за нощуване и една гостна. До къщата е долепена работилницата - ниска постройка, състояща се от стая с навес. Първоначалният вид на къщата е възстановен благодарение на племенниците на Левски - дъщерите на сестра му Яна. По-късно къщата е превърната в национален музей „Васил Левски”.
Необходимо е да се спомене името и на вуйчото на Левски - Хаджи Василий. След смъртта на бащата, той помага на сестра си и помага за изхранването на дома. Той е причината Левски да стане дякон. Когато дяконът разбира, че вуйчото не изпълнил обещанието си да го прати да учи, решава да хвърли расото. Архимандрит Василий е ограбен и убит от разбойници през 1874 г. в района на с. Синджирлий (дн. Веригово, квартал на Хисаря).
В заключение: съдбата на цялата фамилия Кунчеви - на бащата и майката, на братята и сестрите била твърде незавидна, нерадостна и злощастна. Независимо от това, бладодарение на живота и делото на най-великия и безсмъртен син на отечеството ни Апостола Левски, имената на членовете на семейството остават в нашата историческа летопис, озарени от светлината на техния родственик, отдал живота си за свободата на своя изстрадал народ. Потомствата ще ги помнят, че са дали титана на българската национална революция, признат днес като „велик български национал революционер – демократ” и „общочовешки деец” от световен мащаб със съществени приноси в „теорията, тактиката и практиката” на революционното национално освободително движение.

д-р Богомил Великов Колев
кореспондент на в. „България“


Забележка: Материалът е подготвен, като са използвани различни исторически източници и проучвания на книжен носител.

д-р Богомил Великов Колев

Източник: Bulgaria Weekly



Коментари



горе