Камъка от Скрибина


Баба Юлия Земеделска от гоцеделчевското село Крибул е едновременно в IV век пр. Хр. и в XXI век. На древно тракийско светилище в местността Скрибина над селото тя извършва хилядолетен ритуал, с който гони болежките на стотици страдащи. За изследователите, проучвали ритуала, баба Юлия е типична жрица, която следва традиция, останала ни в наследство от траките.  Скрибина е едно от малкото светилища, на които продължава да се извършва ритуал, затова го определят като живо.

Камъкът, както тя нарича странно оформената скала на обраслия с дъбове връх, е бил тракийско светилище – археолози са открили там следи от изкуствено подравняване на площадката върху скалата и керамика от IV век пр.Хр., когато Югозападните Родопи са територия на траките беси. Недалеч има и тракийски некропол.






Баба Юлия не знае думата „жрица“, предпочита да я наричат лечителка. Освен че „кара“ (т.е. води) хора на Камъка, за да си върнат здравето, оправя и „заграден късмет“ – с червен конец го прехвърля върху къпина, та лошото да премине от човека на растението, което, поразено от него, бързо изсъхва. Но късметът на човека „тръгва“ и животът му се нарежда. В дома си баба Юлия лее куршум против болест, страх и уроки. Магията, заклинанието, баенето и молитвата са неизменна част от нейното всекидневие. Същевременно „интернет“ е сред най-използваните от нея думи, а с мобифона е по-сръчна от мнозина млади. Той час по час звъни – или е някой, когото е „карала“ на светилището, той се е оправил и сега се обажда да благодари; или е болен, уговарящ си посещение; или е някой от 8-те й внуци, част от които са се пръснали по Европа. „Найка (бабо), забравих тигана на печката, подпалих кухнята, много се уплаших. Да ми лееш куршум.“ И баба лее. Диктува рецепти за манджи по телефона. Копае нивата с тютюн, помага в гледането на кравите, върти къщата, посреща и изпраща болни от цялата страна. От тъмно до тъмно. 71-годишна е, а е пъргава и не подвива крак. Никога от нищо не се оплаква. И за никого не я чухме да каже укорна дума.


Изтърсваме й се по никое време, след като сме обещали, че ще се обадим, но не сме го направили. Посреща ни, сякаш е най-естественото нещо на света да й потропаме на вратата посред нощ, и ни се радва като на най-близки роднини. И дума не дава да се издума, че ще ходим на хотел – оставаме да спим в дома й и толкоз! Веднага слага масата, а приказката ни тече така, като че ли сме се разделили вчера. Чуди се как сме стигнали с колата до къщата й, която е на най-високото място в селото.


Баба Юлия споменава, че и други жени от селото искали да „карат“ болни на Камъка, даже една се представяла за нея.  „Ама то не става така. Хубаво е, че има желание, но не е достатъчно. Трябва да има кой да ти го възложи – майка, баба, върви в семейството от жена на жена. И не се учи, а се предава. Три залушки (залъчета) плювам и ти трябва да ги погълнеш. Така ти давам и на тебе изин (сила). Не можеш да лекуваш без това. Майка ми го е получила от нейната майка, искаше на сестра ми да предаде, тя не пожела, после на мен, ама и аз се дърпах. Не трябва насила. Кандисах чак  като се разболях тежко – рак на дебелото черво и черния дроб, много операции, лекарите ме бяха отписали. Майка ме закара на Камъка (така в селото наричат светилището на Скрибина) и се оправих – ето, вече 6 години съм здрава. Тогава се зарекох никого да не връщам“, разказва лечителката. Така след тежко житейско изпитание баба Юлия станала жрица по наследство.






Докато вечеряме пребогато с „каквото бог дал“, баба Юлия и мъжът й Юлиян Земеделски не спират да диплят случка след случка с Камъка. Юлиян мимоходом разказва прелюбопитната история за произхода на фамилното име и стига до тежката катастрофа с мотор, след която седмици бил в кома. Като се свестил, го изписали, но не се чувствал добре. Майката на Юлия го закарала на Камъка и той се оправил.  После лечителската мисия била поета от нашата домакиня. „Откакто карам хора на Камъка, на какви ли не чудеса се нагледах. Жена от Садово 13 години нямаше деца. Решикато идем на Камъка да остави бебешки чорапки. Платила един чифт, но продавачката се объркала и й увила два. Остави ги на Камъка и роди близнаци – сега им викат Крибулските деца. Водих и две неми – като ги прекарах през камъка, той изрева три пъти!


След някой ден близките се обадиха, че децата проговорили. На една жена й се размина ампутация на крака и сега иска да прави курбан – ама не в църква, макар че е вярваща християнка, а на Камъка, защото той й помогнал. Друга софиянка, след като се оправи, доведе 25 човека – всичките си роднини. Идват и много известни лекари и управители на болници“, разказва баба Юлия, която помни всеки „пациент“ с името и историята му. Най-екзотичният бил „негърчето Анети“ от Нигерия, а неотдавна й се наложило да лекува човек чрез дрехата му, защото бил в Америка. Но насред ритуала той звъннал по телефона, защото усетил с тялото си, че „нещо се случва“.






Светилището си има сайбия (стопанин) – змия, която често се появявала по време на ритуала. Но идвала и в други образи. „Веднъж се представи като огромна пеперуда,  кацна на крака на болна жена, пропълзя по цялото й тяло и изчезна. Никой не я видя да отлита, сякаш се стопи във въздуха. Когато майка ми води Юлиян, видели стара жена, седнала край Камъка. Поздравили, но тя не отвърнала, само се усмихнала и след миг я нямало. Виждали са и човек, облечен и накичен с оръжия като Петко войвода – и той изчезнал, като да се изпарил. Някои, които са ходили  много рано, са чували Камъка да говори с човешки глас“, разказва баба Юлия.


На сутринта е наш ред да се качим на светилището. Домакинята ни е приготвила камара мекици с домашно сладко и сирене. Докато хапваме, ни предупреждава, че преди животните да излязат на паша и след като се приберат, на Камъка нямаме работа. Мрачно е и вали – как ще ходим!?





„Не бой се, ще се оправи, не е имало случай да тръгна към Камъка и да не светне слънце“, успокоява ни тя. И вярно, след 15 минути дъждът спря, небето се проясни и повече не капна през този ден.


Преди тръгване баба Юлия ни взема мярката с червен конец  (отрязва парче, дълго колкото е ръстът на човек) и ни заръчва да го носим в десния си джоб по пътя нагоре във вързопче заедно с малко ярма (трици за животни), брашно и сол.
Светилището е на връх над селото на два часа път пеша. Няма да ни стигне времето. Спешно е повикан роднината Казим, който ще ни превози до горе с уазката си. За първи път виждам такова возило! Явно е на годинки, но никакво препятствие не може да му се опре по трасето, което е по-скоро русло на пресъхнала река, отколкото път. Не му е проблем да се покатери и да слезе по камънаците, метър високи. На моменти уазката буквално застава на челна стойка. Казим има диабет, но след като бил три пъти на Камъка (най-добре е да се ходи по 3 пъти), много се подобрил и се зарекъл никога да не отказва помощ за транспортирането на нуждаещи се. Иначе, който може, ходи пеша. По-тежките случаи ги качва до върха Марко - магарето на баба Юлия. А тя върви до него. „Имало е дни, когато по 2-3 пъти карам хора до Камъка. Уморително е, магаренцето ляга, ама аз продължавам“, казва тя, смеейки се.

Обяснява, че краката много я болят, но тръгне ли за Камъка, мигом й минават...


Какво четем:

🔴 Земя на писмености

🔴 Патриотизъм или кощунствен кич? Направиха кукла на Апостола на свободата Васил Левски [снимки]

🔴 Гръцките полицаи свалят номерата на колите на нарушители на пътя

Източник: spisanie8



Коментари



горе