Опълчих се срещу родителите си преди 1 година


Често чакаме твърде дълго, за да си позволим да поискаме от съдбата онова, което ни се полага

Понякога се чувствам като огромна река, която преминава през най-различни земи… Вие се, понякога тече спокойно и леко, друг път нещо спира пътя й и я кара да търси обиколен път. Като река, край която има красиви и ведри градове, но и тъжни, сърдити и сякаш изпълнени със злоба селища.

И всички емоции от тези контрастни места сякаш се изливат във водите й. А тя трябва да продължи да тече, да се носи по пътя си, да радва хората, да дава живот на земята. И да отнася всичко към огромно море – склад за емоции и истории.

Но всъщност изобщо не искам да е така: защо реката да няма право да се разбунтува?

Защо да няма право да се разлее? Да се превърне в дъжд, в ураган, да вдигне вълничките чак до небето? Искам да имам това право – да изляза от коритото си.

Стига с природните картини – стига с отчаянието и голите мечти. Това е минало.





Ето каква е моята история.

Живот в 6 числа

Бях на 9, когато ми обясниха, че трябва да уча пиано. Е – не исках. Но всеки ден свирех, мъчех се. Това не беше моето нещо – исках да рисувам.

Бях на 12, когато ми забраниха да се срещам с приятеля си от съседния блок – малка съм била да имам приятели момчета.

Бях на 14, когато решението къде искам да уча беше взето от родителите ми – езикова гимназия. Аз исках да уча архитектура.

Когато станах на 18, отново склоних глава пред твърдите напътствия на родителите си – записах право.

Когато станах на 20, се влюбих в Павел. Една вечер закъснях много и не успях да си хвана автобуса. За такси нямах пари. Нямаше и мобилни телефони, за да се обадя и да предупредя. На сутринта баща ми ми зашлеви такъв шамар, че ми изкриви челюстта.

На 23 ме срещнаха с човека, избран да ми бъде съпруг – така беше в нашето градче, така смятаха за правилно. Ожениха ни. Родиха ни се деца. Поотгледахме ги, дойде време и за тях да се избира път в живота.





Не искам повече планове!

Един ден моите родители и съпругът ми ми заявиха, че са решили съдбата на децата – кой къде и какво ще учи. За години напред. Моля? Какво? Тук вече изтрещях: колко живота искаха да подредят моите родители?

Със своя консерватизъм, те бяха убили всякакъв живец в мен, бяха ме превърнали в кукла на конци. А съпругът ми – той пък какво си мислеше? Разкрещях се, повярвайте ми. Беше ми прекипяло. Сякаш изведнъж за първи път видях цялата картина на живота си като огромно платно – голямо колкото небето, ширнало се над гигантска равнина.

И видях, че на това небе има някакви малки звездички, които сякаш не бях забелязвала. Така ми се явиха всички детайли в моя живот, за които явно си бях затваряла очите. Блеснаха с такава сила, че ме ослепиха.

Не можех повече да търпя – не можех повече да бъда мекотело. Не можех повече да бъда гъба, която попива всичко. Не можех повече да бъда подметка на нечия обувка. Не можех. Нямах право – трябваше да се погрижа за децата си.

Нямаше повече никой да определя живота ми. Нямаше повече никой да разграфява дните ми и да решава вместо мен или вместо децата. Никой нямаше това право.

Като казах право – никога не съм харесвала това, което завърших. Не исках да правя това. Но сега щях да използвам всички козове, които можех да събера, за да зачеркна миналото си. И да продължа напред.





Разведох се със съпруга си без особени затруднения. Децата имаха огромен страх от него – той се държеше с тях като с войници – беше жесток, посягаше им, наказваше ги. Съдът нямаше съмнение, че той трябва да бъде наказан за това. И отсъди в моя полза.

Родителите ми? Скъсах всякакви отношения с тях. Време беше да погледнат на живота по различен начин. Да се променят. Да направят някакъв компромис, ако искат да виждат внуците си и да продължат да имат дъщеря.

Един асансьор, две позвънявания

Мина цяла година, преди на вратата ми да позвънят те – двама преобразени хора, които сякаш бяха направили правилна равносметка на живота си. Двама души, които цял живот се бяха опитвали да живеят по някакви кухи правила, унищожавайки по този начин цялата прелест на всеки един ден, цялото очарование на мечтите и стремежите, цялата красота на чувствата.

Срещата ни беше кратка, но изключителна: аз за пръв път усетих, че това са едни наистина любящи и добронамерени родители. А защо срещата беше кратка? Защото след половин час отново се позвъни.

В същия миг те станаха и казаха, че е време да си тръгват. И когато реша, да им се обадя. Две минути, след като слязоха, асансьорът спря на нашия етаж. И от него излезе Павел. Да, същият онзи Павел, когото още тайно в душата си обичах и сънувах. Те го бяха открили – бяха му разказали всичко за мен, бяха му се извинили. Бяха плакали пред него. И се бяха разкайвали за всичко сторено.





Без условности, без ограничения

Павел плени децата ми с добротата и любовта си към живота. Те за пръв път разбраха какво е да имаш любящ и разбиращ баща. Строг, справедлив, прощаващ, готов винаги да те разбере. Такъв е моят Павел. Появата му в нашия живот беше като прераждане – сякаш досега не бяхме усещали пролет и лято, а сега заживяхме във вечно лято – ден след ден, изпълнени с топлота и любов.

След година се роди и нашето трето дете – да, и трите са си наши, мои и на Павел. И сме едно изключително щастливо семейство.

Родителите ми са като тунингован вариант на своето старо аз – сякаш и те за пръв път се отпуснаха и си позволиха да заживеят без непрекъснати условности и ограничения. Животът ни е прекрасен. Не се оплаквам от миналото си, но все пак знам, че е добре реката да не чака търпеливо, а навреме да се събуди и разгневи. Резултатът е добър.

Николина С., Пловдив


Какво четем:

🔴 Всички поливаме грешно орхидеята и затова тя умира толкова бързо. Ето как да го правите правилно (видео)

🔴 Какво прави жената Дева толкова интересна?

🔴 Изберете си число и вижте какво ви очаква в любовта според зодията

Източник: prekrasna



Коментари



горе