Одисеята на Чапа: От конския вагон до билет за Космоса


Името му е турско, но е повече българин от мнозина , които се бият в гърдите какви големи патриоти са. Българомохамеданин е от Мадан, не се обижда, когато го наричат помак. Напуска социалистическа България през 1963 година с бягство през гръцката граница. На 24 години пристига със 75 цента в джоба в Чикаго. На 50 години вече е най-успешният българин в Америка. Преди дни дари 1 милион долара на болницата в Мадан. За Шефкет Чападжиев това е само един от многобройните жестове, които е правил. „Мен самите пари не ме блазнят. Не ме движи мисълта да съм богат. Те са само средство да имам и правя неща, които искам. Иначе по-вълнуващ е процесът на правенето, пътят до постигането”, признава 79-годишният бизнесмен.





В родния му край го благославят и християни, и мюсюлмани, защото е подпомагал реставрирането и изграждането на черква и джамия в Мадан. Давал е пари на болници и сиропиталища, но тихо, без да бие тъпана пред медии. Категоричен е, че няма нищо по-ценно от доброто име. Гордее се, че няма човек, който да каже, че го е излъгал или го е подвел за нещо.

--------------

 

Не съм си и помислял, че мога да открадна каквото и да било, заявява емигрантът от Родопите. Така го е научил баща му Садък - дребен търговец, който като сподвижник на Никола Петков е нарочен от комунистическа власт за „реакционер и изедник”. От него Шефкет е запомнил какво е най-важно в живота: да бъдеш честен и точен с хората, да не мамиш и да не крадеш.





През 1949 година цялото семейство е интернирано в котелското село Боринци. „Нахлуха милиционери вкъщи в полунощ, дадоха ни 15 минути да си вземем ръчен багаж. Аз бях на 10 години, брат ми - на 6 месеца, а сестра ми - на 12 години.

Имах една баба на 85, която много обичах. Като излязохме навън, казаха: “Бабата я няма в списъка!” Бяхме принудени да я оставим там, а тя не можеше да се грижи вече за себе си. След два месеца ни съобщиха, че баба е умряла”, разказва Шефкет.

Помни унижението и кошмара на конския вагон, в който са натъпкани, докато стигнат до мястото на заточението. Чападжиеви изкарват далеч от Родопите пет години. Заради „лошия произход” Шефкет не може да осъществи мечтата си да се изучи за лекар.

„Като дете се чувствах дискриминиран. Първо, с нашето минало, имена, религия и т.н. Най-силно го почувствах, когато след като завърших гимназия, не ме изпратиха в редовната армия, а в трудовите войски, защото не бях “достоен” да служа на Родината.

Това бе главната причина. Другата може би беше, че баща ми имаше малко магазинче и го смятаха за “богаташ”. Това е смешно, разбира се, той не беше такъв”, разказва Шефкет.

Завършва вечерна гимназия, едва успява да си намери работа като касиер в ТКЗС , но това съвсем не го прави щастлив. Тогава попада на „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов - книгата, която ражда мечтата за Америка.





През юли 1963 г. със своя приятел Хамид Русев от село Горна Арда решават да избягат в Гърция. Наясно са какъв риск поемат, границата се охранява постоянно, стреля се на месо, има телена мрежа. Едва после ще разберат, че са минали и през минирана зона, където само Господ ги е спасил.

Пътуват с мотора на Шефкет, спят на една поляна, след като напиват местните селяни, за да заспят и да не ги издадат. И малко след полунощ успяват да прекосят браздата.

Осъмват качени на едно дърво, лутат се цял ден преди да стигнат до гръцката застава. Докато ги водят към Драма, ги разпитват дали са комунисти. Нашите въртят глави за отрицание. Откъде да знаят, че нашето кимване за „не” е „да” за гърците.

Това е само първото от дългия низ премеждия за двамата бегълци, които ще останат приятели за цял живот. Цял месец ги разпитват и държат затворени, защото подозират, че са шпиони. Накрая ги пращат в емигрантския лагер “Лаврион”. Питат ги къде искат да емигрират – в Европа, където става по-бързо, или в Америка. Шефкет няма колебание, нали се е зарекъл да направи като Алеко, но без обратен билет.

Точно на рождения му ден - 24 април 1964 г., напускат с Хамид Гърция. Пътуват безкрайно дълго с кораб от Пирея до Ню Йорк, а после с влак до Чикаго. Влизат в мегаполиса на 5 май, когато пък Хамид има повод да почерпи като рожденик, ама няма с какво.

Историята на Шефкет като емигрант отвъд океана сега звучи като захаросана приказка за сбъднатата американска мечта. В началото обаче е приличала повече на ходене по мъките.

Първата работа, с която се захваща веднага след пристигането в САЩ през 1964 г., е да предлага олио по улиците срещу надница от $ 1,25 на час. После е сервитьор, където с бакшишите си докарва доста по-прилични пари.

Въодушевен, решава да отвори собствено заведение. И получава жесток шамар от съдбата. Провалът го кара да се огледа за друго занимание. Намира си работа в печатница, защото някога в Мадан е имал подобно препитание.

Преломният момент е през 1976 г., когато продава двете си стари коли, тегли заем $10 000, купува 3 машини на старо за сгъване на хартия и започва собствен бизнес. Работи денонощно. През 1979 г. вече купува първата си фабрика. В нея има моменти, когато се правят по над 25 млн. рекламни брошури на ден. Скоро става собственик на няколко фабрики, недвижими имоти, прави удари и на борсата. Вече му се носи славата на най-богатия българин в Америка.





През 1993 г. продава бизнеса си и почва да управлява спечеленото от 30-годишния си емигрантски живот. Сега има акции в 8 компании в различни области – от енергетиката и телекомуникациите, до фармацевтичната индустрия и транспорта.

„Спокоен съм, защото всеки долар, който съм спечелил, съм придобил по честен начин”, често повтаря Шефкет. Както и че нито веднъж не е съжалил, че е избягал от България.

„Когато отидох в Америка, не съм вярвал, че може да има такава демокрация. Отиваш на летището и си вземаш билет за която си искаш точка на земното кълбо и никой не те пита къде заминаваш, защо заминаваш, кога ще се връщаш или дали ще се връщаш. … Никой не ти казва какво да правиш, никой не те ограничава. Искаш да отваряш бизнес – отваряй, искаш да създаваш политическа партия, искаш да създаваш комунистическа партия – прави, само да има кой да ти вярва, няма проблеми”, казва преуспелият родопчанин.

Запознава се с бъдещата си съпруга Магдалена Буено от Еквадор на курса по английски в Чикаго. Скоро след това сключват брак, който е непоклатим вече десетилетия. Имат три деца - София, Сабрина и Сам.

Най-голям е синът Сам, който е и голямата болка на Чападжиев. Ражда се с физическо и умствено увреждане. Уменията му си остават като на двегодишно дете. Дори най-скъпите и модерни лекарства, както и най-добрите лекари, не могат да помогнат. „Дай Боже, да не се случва на никого!”, лаконичен е Чапа за съдбата на сина си.

Дъщерите му никога не са имали влечение към бизнеса. Артистични натури са, баща им се шегува, че е отгледал марксистки заради левите им убеждения. Голямата - София, преподава в университет, а малката - Сабрина, е музикантка.

Самият Шефкет е заклет републиканец. На последните избори не е гласувал, но сега смята, че Доналд Тръмп се справя добре като президент, особено във вътрешен план, защото е вдигнал икономиката на крака.

„Той е self-made - създал се е сам. Човек, който е успял за себе си, има шанс да успее и за държавата, която управлява. За мен е важно следващият президент да е републиканец”, отсича Чапа.

Шефкет отдавна е гражданин на света. Със съпругата му живеят в огромно имение сред гора в предградията на Чикаго. В самия град има общо около 10-ина апартамента, ползва два, а другите дава под наем. Един от тях е на 88-ия етаж в небостъргач.

Притежава разкошен апартамент и в Ню Йорк, близо до Рокфелер център в Манхатън. Жилището му във Флорида е с гледка към океана. Заради съпругата си е купил огромен дом и в еквадорската столица Кито.

С горчив смях разказва защо няма жилище в София. Тъкмо бил решил да си купи, но през нощта го нападнали апаши на пъпа на столицата, близо до пощата. Решил, че не иска да има нищо в такъв бандитски град. Държи скромен апартамент и в Мадан, където отсяда, когато се прибира.

В Щатите Чападжиев е не само най-богатият българин, но и най-щедрият. Цяла върволица наши сънародници могат да разказват с дни как им е помагнал да стъпят на краката си. Българската емигрантска общност го тачи като благодетел. С негови пари е издигнат паметникът на Алеко в Чикаго. Подпомага местната православна църква, както и българския културен клуб. Почетен гражданин е на щата Илинойс.

Обича България, но не харесва политиците у нас. Широко скроен човек е. Затова и макар да е беглец от социалистическа България, управлявана от Тодор Живков, отива да види бившия партиен и държавен ръководител, когато той вече е свален от власт и е под домашен арест.

Много хора казаха: “Избягал от Тодор Живков, пък ходи при него!...”. "Защо да не отида?! Нямам никакъв проблем! Един час бяхме само двамата и разговаряхме. Каза ми: “Аз не съм откраднал нищо!”. Как да открадне, като е мислел, че всичко е негово?!. Попита ме: “Ти коя година отиде за Америка?”. Казвам му: “1963-та”. А той: “През режима на Тодор Живков?”. Отговорих: “Да”. А той: “А, наздраве!”. Аз обаче уточних: “Да, обаче, ако бяха ме хванали тогава на границата, нямаше сега да можем да си пием пиенето! А, наздраве!”

“Ако трябва да започна от нулата, ще мия чинии, но ще остана в САЩ”, каза мултимилионерът при премиерата на биографичната му книга “Чападжиев” миналата година. Тогава призна, че никога няма да проумее залитането по всичко лъскаво, което влече родните богаташи. „Едва ли има по-прост и евтин телефон от този, който ползвам в момента. Но ми върши работа. Нямам бодигард. От какво да ме е страх?", заяви бизнесменът.

Чапа гони 80-те, но продължава да е любопитен към всичко, което се случва по света. Обича да разказва как през 1988 г. направил пълна обиколка с “Конкорд” на цялото земно кълбо.

„За 21 дена платих 42 000 долара за тази екскурзия. Тогава посетихме всички забележителности. Беше на страшно високо ниво, защото всички пасажери бяха страшно богати. Аз бях, може би, най-бедният! На всяко летище като кацахме, ни взимаха рейсове, не минавахме никакви проверки! Последната ни спирка беше Париж. Закараха ни в един замък на Наполеон. Посрещнаха ни с бели коне, с костюми - все едно се върнахме назад във вековете. Дойде специално шоу за нас от Париж - всички мъже бяха с фракове, жените с диаманти, с дълги рокли... Все едно, че бяхме на кораба “Титаник”! Гледах аз и си мислех: “Дали знаят аз откъде идвам?! Сънувам ли?!

Едно селянче от Мадан, а докъде стигнах!...”, смее се Шефкет.

Последната му мечта е да литне в космоса. През 2008 г. брои $200 000 , за да бъдее сред първите туристи, които британският предприемач Ричард Брансън обещава да прати със своя ракета. В началото е 172-и в списъка на компанията “Върджин галактик”, но понеже някои се отказват, вече е с 20 места по-напред. Вярва, че ще е в добро здраве, за да полети. Иначе има лека форма на диабет, мъчи го високо кръвно, простатата също не е в съвсем ред, но духът му си остава младежки.

Твърди, че е щастлив човек. Но не заради това, че е най-богатият българин в Америка. А защото през голямата част от живота си е правил това, които е искал.

 

Дарява $1 милион на болницата след като брат му умира от рак

 

Шефкет Чападжиев е правил много дарения на родния Мадан. Дадените на местната болница милион долара обаче са свързани с тъжен повод за него.

„Това лято бях там и брат ми беше болен, откриха му рак и след една седмица почина. Той е бил много пъти на преглед, обаче не са успели да намерят диагнозата. Като ги попитах как така, като е бил много пъти на изследване, те казаха, че апаратурата им е слаба, нямат възможност.

Аз също влязох в един УНГ кабинет, имам проблем с ушите още преди 50 г., вътре видях много стара апаратура. Аз съм бил там преди 55 г., както го оставих, така си го намерих. Просто ми се видя, че няма никаква промяна. Видях хора отвън да чакат на опашки, нещо така много бедничко. Аз винаги съм се движил от мисълта, ако дам и един долар, да бъде полезен за всички в България, независимо какви хора са - бедни или богати, бели или черни, християни или мюсюлмани. Всички те за мен са под общ знаменател”, разказа Чападжиев.

По волята на 79-годишния дарител средствата трябва да бъдат използвани само и единствено за ново медицинско оборудване и обзавеждане в местната МБАЛ "Проф. д-р Константин Чилов".

В община Мадан живеят около 12 700 души, пръснати в 44 малки населени места, свързани с около 260 км пътища.

„Жестът е огромен. Хората никога няма да го забравят. Не всеки може да направи такова нещо”, признателен е кметът на Мадан Фахри Мулайсенов. Той обясни, че болницата обслужва около 50 000 души, всяка година около 4800 влизат за лечение там.

„Ако има модерна апаратура, тези хора ще бъдат диагностицирани и лекувани тук, без да се налага да пътуват в по-големи градове като София и Пловдив”, коментира още кметът.

С дарения милион ще бъдат закупени скъпоструващ скенер и ЕКГ апарат, мамограф, транспортен кувьоз, лазер за операции, инструменти за микрохирургия. Предстои събиране на оферти и закупуване на оборудването.

В болницата в Мадан ще бъде обособен специален кът на Шефкет Чападжиев, а на закупената медицинска техника и болнично обзавеждане ще има стикери с името на дарителя, съобщи управителят на МБАЛ “Проф. д-р Константин Чилов” д-р Стефан Хаджиев.

Прозренията на Чападжиев

* В САЩ съм вече 50 години, но никой никога не ме е питал какъв си, що си, в какво вярваш, в какво не вярваш. Възхищавам се на американците, че са успели да поставят религията вън от политиката.

* Америка ме научи да не деля хората на черни и бели, на християни и мюсюлмани, на бедни и богати, а на добри и лоши, каквито има сред всяка от тези групи. Гледам да общувам с добрите и да отбягвам лошите. Те ме натоварват, а животът ме е научил, че не мога да ги променя.

* Чух един еврейски бизнесмен да дава свои рецепти за успешен бизнес по телевизията. Той каза: "Първо, трябва да си глупав, второ – мързелив, и трето – да не си скръндза." Ако се замислите, има доста логика в тези три неща. Умен ли си, обмисляш прекалено много, стигаш до извода, че е невъзможно да станеш милионер и затова не поемаш риск. Второто – мързелив ли си, ще гледаш други да работят за теб и колкото повече го правят, толкова по-добре. Третото – ако си скръндза, не плащаш добре на работниците си и те ще избягат при друг. Като чух този съвет, си казах, че може би притежавам тези 3 качества и трябва да опитам. Така започнах.

* Да предположим, че човек има 1 млн. долара. На 40 г. бих ги разпределил така – 50 на сто вложения на борсата, 20 на сто – в недвижими имоти – доскоро това бе една много добра инвестиция, 20 на сто в т.нар. Mutual Funds – взаимни фондове, и 10 на сто – кеш. На 60 г. бих разпределил своето портфолио по съвсем различен начин - 70 на сто бих вложил във взаимни фондове и по 10% бих държал кеш, в недвижими имоти и на борсата. Инвестицията във взаимни фондове e доста по-сигурна. За разлика от борсата и недвижимите имоти, взаимните фондове дават по-малки, но сигурни доходи, за които на всичкото отгоре не плащам данъци. Затова преди време разпродадох много от недвижимите си имоти и акциите си и насочих вложенията си във взаимни фондове.

* В България, за да правиш бизнес (в началото на демократичните промени), нямаше благоприятни условия. Все трябваше по мошенически начин да правиш много от нещата. И днеска продължава да бъде така. Знам, че има и много честни и почтени хора, но просто не стават работите, все с връзки, с подкупи. И в Америка го има, но не е от такъв голям характер.

* Политиците, където и да са, са едни и същи, само че при нас (в Америка), ако 5% от политиците крадат или са нечестни, тук (в България) са 70-80%, и те го правят, защото са беднички и отиват в политиката не толкова заради политиката, колкото за да си оправят своето положение. Разбира се, има и такива, които отиват с много добри намерения, но като отидат там, виждат, че почти нищо не могат да променят, мандатът им изтича и те си казват: "Я, да се оправя и аз."

* Прави ми впечатление, че когато дойдат в Чикаго, първата работа на българите е да си купят "Мерцедес" на старо или БМВ. Още няма пари за квартира, а лъскавото го блазни. Оправи си живота, пък тогава купувай! Не мога да си го обясня. Купуват си последните модели GSM и хоп – демонстративно сядат на масата и ги слагат отгоре.

* Аз предпочитам да ме командва богат човек, отколкото беден. Понеже богатият, все пак той е направил нещо и знае как да го направи. А бедният, ако не го е правил за себе си, как аз да очаквам той да го направи за мен и за държавата. Това е много близко до ума.


Какво четем:

🔴 Актьорът Михаил Петров: Аз ще погреба Юлиан Вучков, все пак ми е брат!

🔴 Парапсихоложката Рени Атанасова: Копанарските и румънските магии са най-страшни!  

🔴 Мариана Векилска с 12 бона заплата в Брюксел

Източник: Стандарт



Коментари



горе