Галя Дукова – за изпитанието и наградата да имаш дете с детска церебрална парализа


Това са истории за герои. За хора, които имат куража да живеят и да се борят за щастието си въпреки бариерите, които трябва да преодоляват. За някои тези бариери са по рождение, за други са следствие, за трети са просто… лош късмет или стечение на обстоятелствата. Това са истории за хора, които, вместо да решат, че нямат нищо, от нищото са си направили огнище и са разпалили вдъхновението на живота си. Вдъхновяващи хора, които са толкова заразително смели, че могат да променят всекиго, стига да им се доверим.

Ако познавате такива хора, а съм сигурна, че познавате, пишете ни, за да разкажем и за техния кураж да превръщат най-голямата си болка във вдъхновение.





ТОЙ Е НА 19. ИМА ДЕТСКА ЦЕРЕБРАЛНА ПАРАЛИЗА СЛЕД НЕПРАВИЛНО ВОДЕНО РАЖДАНЕ. ОБАЧЕ ВЪПРЕКИ ТОВА ВИНАГИ Е УСМИХНАТ, СВИРИ НА ПИАНО И КАРА КОЛЕЛО. ТОЙ СЕ КАЗВА АЛЕКСАНДЪР ДУКОВ и е първият възпитаник на Дневния център за деца и младежи с увреждания „Дъга“ във Велико Търново, който е започнал работа. Там всички го познават – и специалистите, които работят с него 10 г., и децата, на които сега той помага и които вдъхновява. Завършил е средното си образование, без нито за един ден да попадне в графата „Деца със специални образователни потребности“. Плановете му са догодина да е студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЛАГОДАРНА СЪМ ЗА ТОВА ИЗПИТАНИЕ. ДА ИМАШ ДЕТЕ С ДЕТСКА ЦЕРЕБРАЛНА ПАРАЛИЗА, МОЖЕ ДА БЪДЕ УНИЩОЖИТЕЛНО, ЗАЩОТО В ПРАВ ТЕКСТ ТИ СЕ КАЗВА КОЛКО НИЩОЖЕН И БЕЗСИЛЕН СИ. В първите пет години от живота му бях диктатор, но само така можехме да оцелеем. Плачех само когато бях сама, никога пред него. Минахме през болезнена за него рехабилитация, да не ти казвам, че бабите на село само като ни видеха да слизаме от колата, почваха да плачат. И аз, нали ти казах, че бях диктатор, отсякох, че такова поведение не се отразява добре нито на него, нито на мен. Сега същите тези баби, ако имат нужда от помощ, първо на него звънят, защото знаят, че той няма да ги подведе“, казва Галя Дукова, докато се запознаваме.





РАЖДАНЕТО НА АЛЕКСАНДЪР

 

„Аз бях на неговата възраст, когато забременях. Бременността ми премина без никакви усложнения, но всичко се обърка при раждането. Раждах три дни, а той беше бебе 4,5 кг. Трудно получих разкритие и докато лекарите чакаха всичко да стане по естествения си начин, и двамата щяхме да си отидем. Не знам защо никой тогава не предложи цезарово сечение, помня само, че накрая се бяха събрали 10 лекари от отделението в търновската болница. И се стреснаха, когато бебето вече нямаше тонове, а аз си отивах“, разказва Галя Дукова, майката на Сашко.

Лекарите започнали да се борят за нейния живот и не давали никаква гаранция за бебето. Обаче бебето й не се отказало от живота. След три дни в кувьоз и месец престой в детското отделение двамата се прибрали у дома. „Казаха ми, че детето ще бъде с увреждания заради липсата на кислород в мозъка, но не знаеха какви точно ще бъдат уврежданията. А той само плачеше, телцето му беше постоянно отпуснато и аз виждах, че той не се развива като другите бебета около нас. Затова, малко преди да навърши годинка, го заведохме в Специализираната болница за деца с детска церебрална парализа „Св. София“, разказва Галя.

Там цялата болка от истината се стоварила върху нея. Лекарите поставили диагнозата детска церебрална пареза – квадрипареза, и после търпеливо и подробно обяснили на родителите за всички увреждания, които детето им е получило вследствие на задушаването. Всички там повтаряли, че състоянието на момченцето е следствие на лекарска грешка, но междувременно в търновската болница изгоряла картотеката и нямало никакъв смисъл Галя да започва да води битки. Затова тя концентрирала цялата си сила в рехабилитацията на момченцето. Съпругът й Севдалин се прибрал във Велико Търново, за да работи, а тя останала в София и живяла там пет години, за да може Александър да получи най-добрата, адекватна и навременна помощ.





„Трябваше да правим една специална гимнастика 10 пъти на ден. Касата плащаше една процедура, аз можех да си позволя още две. Баща ми, неговият дядо Рашко Кокаларов, който вече не е между живите, каза, че ще направи всичко по силите си, но ние няма да се връщаме, докато лекарите не кажат, че сме готови. И благодарение на неговата подкрепа и на подкрепата на съпруга ми ние с Александър издържахме. Там ме обучиха аз да му правя тази силова гимнастика, която беше ужасно болезнена за него. Той пищеше, но аз не се отказвах. Режимът ни беше: спане – хранене – гимнастика и пак отначало. Трябваше да събудим заспалите клетки. И още първата седмица процедурите се отразиха, той спря да плаче“, разказва Галя.





Когато Сашко за първи път си мръднал пръстчето на ръката, за нея това било като ефекта „уау“. На три години той за първи път си лапнал палеца на крака, на 4 проходил. Днес Сашко признава, че няма спомен за първата си крачка, но майка му никога няма да я забрави.

„Той първо започна да пълзи, което си беше революция за него. Да пълзи, беше важно, защото така му укрепваше гърбът, който му беше нужен, за да се изправи. Тогава всяко негово движение за мен беше миг на щастие. Тогава аз живеех за него. Бях такъв инат, а той беше упорит. Само той си знае колко болка е преживял, аз знам колко сълзи съм преглътнала, но днес съм убедена, че всичко си е заслужавало. Ако не бях правила гимнастиката, днес той щеше да е в инвалидна количка“, усмихва се Галя, докато в стаята влиза Александър, който е приключил смяната си в Старческия дом и идва да помага на малчуганите в центъра „Дъга“.





БОРБАТА ЗА УЧИЛИЩЕ

 

ДОРИ И СЛЕД КАТО СЕ ПРИБРАЛИ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ГАЛЯ И АЛЕКСАНДЪР ЧЕСТО ПЪТУВАЛИ ДО СОФИЯ, ЗА ДА МОЖЕ ЛЕКАРИТЕ ДА СЛЕДЯТ МАЛЧУГАНА. Междувременно Сашко тръгнал на детска градина. Вече било ясно, че той няма психически увреждания и че парезата при него се е отразила най-силно в говора му.

Когато навършил 7 години и дошло време за училище, тогава единственият вариант за него било помощното. Обаче Галя категорично отказала. „Тогава я нямаше програмата за интеграцията на децата с увреждания в масовите училища и масовите училища адски трудно приемаха такива деца. Не помня колко молби написах, на колко срещи по институциите ходих, колко специалисти преглеждаха Александър, за да преценят дали може да тръгне в нормално училище“, разказва Галя.

В крайна сметка Сашко станал първокласник в ОУ „Св. Патриарх Евтимий“. Неговата първа учителка Светлана Колева отворила класната си стая и сърцето си за него. Тя подготвила и родителите, и децата, и успяла да интегрира малчугана със странната походка и лошия говор. „В началото ми беше трудно точно заради говора. Докато се научат да ми разбират и да имат търпението да ме изчакат да си кажа, каквото искам да казвам, това беше проблемът“, признава Сашко. Но когато децата го приели като един от тях, всичко се променило.

Вече нямало нужда майка му да стои в коридора пред класната стая, за да му се притече на помощ. Съучениците му поели шефство над него и не го оставяли нито за секунда сам. „Ако ти кажа, че не сме имали сблъсъци, ще те излъжа. Но истината е, че най-тежките думи Сашко е чувал от възрастните и от учителите, не от децата. Затова реших, че трябва да го науча да преодолява това отношение, да не обръща внимание на думите. Имало е дни, в които се прибира и казва, че повече в училище няма да стъпи, плаче и е неутешим, но аз не се предадох. И неговата упоритост не го предаде. Сега понякога си мисля, че го направих прекалено добър. Той винаги е усмихнат и винаги тръгва към хората с отворени обятия, а понякога получава удари, които го събарят. Той не е глух, чува всички подмятания, вижда погледите и реакциите им“, признава Галя.

След основно образование Александър станал ученик в паралелката по информационни технологии в СУ „Емилиян Станев“, където и завършил средното си образование. На матурата по български език изкарал 3,45. „Заради говора ми. Иначе аз много обичам да чета и постоянно чета. В един момент реших, че това ще е моят спътник, и заобичах четенето“, оправдава се за неособено високата оценка Сашко. И после някак между другото добавя, че за втора матура избрал биологията и на този ужасно сложен предмет има 4,46.





ЗА МЕЧТАТА ДА БЪДЕ САМОСТОЯТЕЛЕН И ЩАСТЛИВ

 

„Биологията я избрах, защото исках да бъда еколог, и мислех да уча това в университета“, казва още Александър. После става ясно, че междувременно мечтата му се сменила, и сега той иска да кандидатства социални дейности във ВТУ. „Истината е, че ние с него дълго разговаряхме, както правим винаги, когато трябва да преодолеем някаква ситуация. В нашия университет екология няма и той трябваше да отиде в друг град и най-близкият беше Шумен. Но мислихме с него много и преценихме, че няма смисъл той да си причинява всичко това, защото висшето образование и без това е достатъчен стрес“, допълва майка му.





Веднага след като завършил 12 клас, Сашко станал социален асистент в Дома за стари хора по програмата за заетост на хора с увреждания. Тийнейджърът работи по четири часа на ден. „Помагам на възрастните хора, изслушвам ги, те това искат. Те си разказват живота пред мен и споделят, когато са тъжни“, разказва Александър, който продължава да идва в центъра, където се среща с логопед и психолог, и свири на пиано под ръководството на Мартина Ганчева.

Да бъде самостоятелен и да има приятели и свой дом – това е голямата мечта на Александър. За това мечтае и майка му Галя и вярва, че това не е неизпълнима мечта. Затова Александър смело върви по пътя си, подкрепян от родителите си и от по-малкото си братче Кристиан.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА


Четете още:

🔴 КУЧЕНЦАТА НА КРАЛИЦАТА

🔴 Баня с чудотворна вода в Кабиленския манастир цери сърдечноболни

🔴 Черен петък: Капан за наивници в бургаски МОЛ





Източник: Борба.БГ





Коментари

горе