Легендарни български престъпления - истини и измислици


Ако превърналия се в синоним на думата „престъпност“ град Готъм Сити („Батман“) съществуваше, неминуемо в него би бил издигнат музей на легендарните криминални случаи и деяния. Някъде там в това несъществуващо учреждение, сред многото зали събрали закононарушенията от цял свят, щеше неизменно да присъства и такава посветена на България. 

Някои хора най-вероятно биха се пошегували и казали, че ако действително имаше подобна сграда, то един от основателите ѝ щеше да бъде българин. Може би, а може би не... 

Факт е обаче, че в дебрите на историята се пазят редица злодеяния свързани по един или друг начин с българска намеса и следа. Разбира се, някои от тях са реални, други са абсолютна измислица с безпочвена българска връзка. Но и до ден днешен във въздуха витаят истории за този и онзи българин „прославил“ родината си. 

Славни, но незаконни. Грешни, но интересни.

Нападнатата Мона Лиза

Мона Лиза безспорно е една от най-прочутите произведения на изкуството в цял свят. Едва ли съществува човек на тази земя, който да не знае Джокондата. Забулена в мистерии и пълна с догадки, тайнствено усмихващата се картина на Леонардо има изключително интересна история и от самото си създаване вълнува историци, изкуствоведи и не само... Отдавна хората се опитват да наредят пъзела и да разбулят загадката около нея, но все още са едва на половината път до там. 

През годините произведението на Леонардо да Винчи и неговите копия, претърпяват опити за нападение.

На 26 ноември 1979 година, най-доброто копие на картината, датирано от 1520 година, е изложено в софийската Галерия за чуждестранно изкуство. Там можел да отиде всеки ценител, за да се потопи в мистиката на Мона Лиза и да попие част от обаянието и културното обогатяване, които дамата безспорно носи със себе си. 

Изневиделица от тълпата събрала се около портрета, изскочил мъж, който стремглаво тръгнал към картината и забил в нея нож. Долната лява страна на произведението бива разрязана и съсипана. Мъжа е арестуван, след което бързо се разкрива неговата самоличност - Михаил Стефанов. По-късно той бива принудително настанен в Курило, тъй като бил шизофреник. 

Откраднатия Чарли Чаплин

На 25 декември 1977 година, великия комик Чарли Чаплин умира на 88 годишна възраст. 

На 1 срещу 2 март 1978 година, гробът на Чаплин в швейцарско селце Корсие сюр Веве, на брега на Женевското езеро е изровен, а от ковчега с тялото му няма и следа. Светът е в пълен ужас, а журналисти от близо и далеч се стичат, за да отразят случилото се. До онзи момент в Швейцария е нямало подобен случай, макар подобни престъпления да са се случвали в други държави, никой никога не е предполагал, че ще се извърши подобно осквернение на гроба, на един от най-известните хора на Земята. Швейцарци обявяват това похищение за „Кражбата на века“. 

Първото предположение за посегателството е, че е осъществено от неонацисти, които си отмъщават за хумористичния образ на Хитлер, изигран от Чаплин във филма „Великия диктатор“. Но на 20 март, извършителите опровергават тази теза, като се свързват по телефона с вдовицата Уна О`Нийл Чаплин с искане за откуп. Става въпрос за 1,5 милиона швейцарски франка, които в процеса на преговори падат наполовина. Първоначално Уна отказва да плати откупа, като казва: „Никой не може да ми го върне жив. А ако искам да го видя – ще отида на кино”. (Думите ѝ разказва внучката ѝ Долорес, която чува разговора по телефона.)

Месец и нещо по-късно става ясно, че престъпниците са поляк и българин, а кратко след това те биват заловени и арестувани. Ковчега с тялото на покойния Чарли Чаплин бива намерен закопан в царевична нива на около 20 км от Корсие сюр Веве.

Медийната грешка по случая

От начало в България по тази новина не се вдига много шум, най-вече заради тежкото време, в което е било печатното слово през онези години. Тук-там из таблоидите са вмъкнати малки карета споменаващи случилото се в Швейцария, но въпреки българската намеса не е обърнато голямо внимание. Години по-късно, когато свободата на словото и печата процъфтява, темата за откраднатото тяло на актьора, отново се тиражира. Скоро след подновилия се интерес в медиите изскача българина намесен в престъплението. Всички медии тиражират името и снимката на Кунчо Кунчев спряган като българския извършител на посегателството. Кунчо от Асеновград го намира журналистка на „168 часа“, която през 1992 година имала работа в градчето в близост до Пловдив. Случайно се запознава с него и бързо бива  привлечена от веселите истории за лудориите на стареца из дългото си странстване в чужбина. Очевидно тогава Кунчо си преписва кражбата на ковчега и съвместната работа с поляка. Бързо след разговорите в медиите излиза историята на Кунчо Кунчев, който е човека осквернил гроба на комедианта. Новината е навсякъде и години наред се пуска отново и отново...  Оказва се  пълна лъжа, но може би предвид факта, че в родината ни до тогава не е излизало името на виновника, всички непреклонно вярват на казаното. Преди обаче истината да излезе на бял свят излиза филм по случая. Първоначално оператор и режисьорка отиват да заснемат историите на Кунчо, но по време на снимките стареца умира. Преди да измислят начин как да завършат филма, се намесва Люба Кулезич, която незнайно как успява да вземе кадрите с Кунчев и да завърши продукцията, в която името ѝ присъства като сценарист. Филмът „Човекът, който открадна Чаплин“ взема награда на годишния преглед на български филми, но в продължение на няколко години след това вървят съдебни дела срещу Кулезич, за авторските права на кадрите със стареца. 

Филма не е спрян, макар българското МВнР да се свързва с швейцарските власти, за да пита дали съществува в техните архиви арест на човек с подобно име. От там отричат да притежават досие с имената на такъв човек, както и с рождените му данни. 

През 2000 година се появява биографията на Уна О`Нийл Чаплин, в която се споменава за конкретното престъпление. В нея Уна пише и имената на извършителите, като българина се казва Ганчо Ганев, а не Кунчо Кунев. Интересно е, че никой като че ли не обръща внимание какво се пише в книгата и медиите продължават да поддържат тезата, че Кунев е извършителя. 

През 2001 година, след поредната статия за Кунчо, в редакцията на „Труд“ се получава писмо от варненеца Христо (по прякор Чашката), който пише, че не Кунчо, а Ганчо е извършителя и че те двамата са избягали от Швейцария през 1971 година. Случая разследват Иван Бакалов и Цветан Гемишев, които дори успяват да издирят Ганчо Ганев и да се срещнат с него в швейцарския град Лозана, където българина живеел. Те описали цялата история, която излязла на пет части във вестник „Труд“. 

И въпреки всичко медиите продължават да си знаят своето и периодично да пишат: „Кунчо е, Кунчо, та Кунчо...“

Майстора на фалшифицирането, съдружник на Ал Капоне

Има един българин, който може да се сравни единствено с Франк Абигнейл (Младши), чието специално умение било съвършенството в подправянето на чекове. Бил толкова добър, че накрая ФБР го взело да работи за тях, като задачата му била да хваща други измамници. По историята на Абигнейл е направен филма „Хвани ме, ако можеш“, в главната роля е Леонардо ди Каприо, а режисьор е самия Стивън Спилбърг. Жалко, че няма филм за нашенеца Тодор Кривналиев, чиято история е не по-малко интересна и завладяваща, макар и незаконна... 

Родения през 1907 г. в село Вятово край Русе Тодор Кривналиев емигрира в САЩ през 30-те години на миналия век. С пристигането си там той залива страната зад океана с изкусно фалшифицирани банкноти, толкова добре направени, че дори и експертите в областта биват затруднени с разпознаването им. 

Българина съумял да измисли начин как да превърне банкнотите от 1 и 5 долара в такива от 20 до 100 долара, тъй като големината и размерите им били едни и същи. С помощта на хлорна вар, набор от стоманени шила и собственоръчно направена печатарска машина, банкнотите бивали преобразявани до съвършенство. (Днес рецептата на Кривналиев се съхранява в Музея на МВР.)

Кривналиев е учил в цинкографско училище, но не е завършил образованието си понеже бил изключен. Причината била, че го хванали да фалшифицира ценни книжа и облигации.

Началото на житейската история на фалшификатора в страната на мечтите, разказал Георги Илиев, мъж запознал се с Тодор през 1954 година, когато и двамата излежавали присъди в един и същ затвор. 

Илиев казва пред в.„Над 55“, че в продължителните разговори с Кривналиев той му разказал първите си години в Америка. През 1923 година, едва 16-годишния Тодор се мести в Ню Йорк, но там изкарал само един месец, след което заминава за Чикаго. Във ветровития град започва работа в бар, който бил собственост на Ал Капоне, като мияч на чинии. Бързо обаче прераства в основен доставчик на контрабанден алкохол от Мексико. Малко след това Тодор споделя уменията си с боса, който го снабдява с всичко нужно, за да започне отново да фалшифицира. Кривналиев работил заедно с френския бежанец Робер Симон, който се занимавал с рисуване. Двамата вършели перфектна работа, а Ал Капоне пласирал банкнотите. Бизнеса процъфтявал, докато Тодор не се влюбил в емигриралата руска циганка Надя. Тя постоянно го питала с какво се занимава, че си позволява да харчи пари толкова безразборно и накрая той ѝ споделил за работата си през вечерите когато не били заедно. 

Не след дълго в малката им печатница нахлули дузина въоръжени мъже, които арестували всички. Тодор дори не разбрал кой ги е предал на американските власти, макар отговора да бил повече от очевиден. Тази история може, а може и да не е достоверна, но реално през 1933 година, той е арестуван в Америка, осъден е на 15 години затвор, за фалшификация на валута и е екстрадиран обратно в България, като досието му влиза в Интерпол. През 1937 година го хваща амнистията, заради раждането на цар Симеон.  Установява се в Пловдив, където продължава да се занимава с фалшифициране, дори се говори, че толкова вярвал в способностите си, че сам си превел пари в банката, като чиновниците изобщо не разбрали за нередовните банкноти. Скоро полицията успяла да го арестува и тикне отново зад решетките. Престоя в затвора му бил по-дълъг, но в крайна сметка съумял да избяга подкупвайки един от пазачите. Без да чака, с подправен пътнически чек Тодор заминава за Виена. Незнайно защо, Кривналиев се връща в България, но Държавна сигурност го е обявила за издирване и по всички гранични пунктове е разпространена снимката му. И така отново го арестуват, но след 1944 година, новата власт оценява таланта му и го назначават за монетен специалист към БНБ. Спокойната работа и ниската държавна заплата не го устройват, затова той отново се захваща със собствения си бизнес. Пак бива вкаран в затвора, като излежава 5 годишна присъда и въпреки всичко, след като излиза не се отказва от фалшифицирането. За сетен път е заловен и тикнат „на топло“. През 1955 година умира в Централния софийски затвор. Знае се, че има голямо натрупано богатство, но не е известно какво се е случило с него. 

Георги Илиев твърди, че Тодор му е споделил, че е заровил 10 000 долара някъде близо до родната си къща в село Вятово край Русе. Кривналиев отнася тайното местонахождение в гроба, тъй като се е разболял от туберкулоза и е умрял в лазарета на затвора.

Атентатор  № 1 в Европа и убийството на краля

На 9 октомври 1934 година е извършено едно от най-популярните политически убийства на света преди Втората световна война. На пристанището в Марсилия, пристигнал кралят на Югославия Александър I Караджорджевич (през времето наричан и българомразец), дошъл с крайцера "Дубровник" на официално посещение във Франция. Посреща го френският министър на външните работи Луи Барту. Понеже на света трябвало да се покажат здравия съюз и взаимоотношения на двете страни, на фона на събитията, които приближавали Европа към Втората световна война, френските домакини организирали тържествено посрещане. Денят бил слънчев и приятен, а госта и министъра стояли на задната седалка на кола със смъкнат гюрук, така че всички да могат да виждат краля. 

Повече от 1100 френски полицаи били позиционирани из Марсилия, понеже Александър I бил честа мишена на покушения, но до онзи момент напълно безуспешни. 

По същото време във френския град бил изпратен българин,   натоварен с конкретна задача, деец на Вътрешната македонска революционна организация.

Става дума за Величко Димитров Керин, който е известен още с името Владо Черноземски или псевдонима Владо Шофьора. Роден на 19 октомври 1897 година в село Каменница, днешен Велинград. През 1922 г. Величко Керин става член на ВМРО под името Владимир Черноземски от Щип. Това всъщност тръгва и легендата, за македонския му произход, а псевдонима „Шофьора“ получава заради кратката си работа като шофьор в дупнишките тютюневи складове.

Владо бързо печели славата на смел и изпълнителен борец  за правата на поробеното българско население, участвайки в немалко сражения срещу редовната сръбска войска и жандармерия.

През 1924 година му е възложена задачата да убие един от проводниците на социалистическите идеи във ВМРО Димо Хаджидимов. Така на 14 септември в 18:10 часа, на булевард „Драгоман“, Черноземски осъществява нареденото му и застрелва Хаджидимов в главата няколко пъти, след което спокойно продължава нагоре по булеварда. Бива застигнат от капитан Стефан Герасимов и войника-трудовак Мордехай Леви. Не се опитва да избяга или да се съпротивлява по какъвто и да било начин при залавянето му. Той се предава съвсем кротко и дори предупреждава за бомбите закачани на кръста му. След като е вкаран в ареста той изчезва мистериозно, а съдът го обявява за беглец и налага смърт чрез обесване, която така или иначе не е изпълнена. Следите на Владо се губят докато на 2 декември 1930 година, в центъра на София, не разстрелва друг функционер на ВМРО Наум Томалевски. Заловен и осъден на доживотен затвор с тежък режим, той е помилван и излежава само 1 година в затвора. През 1932 е амнистиран с закона от 5 януари 1932 и е освободен седмица по-късно. 

И така през октомври 1934 година, е избран да участва в мисията „Тевтонски меч“, която ще се извърши на френска земя или по-точно в Марсилия. Плана е Черноземски да убие крал Александър, като неговия партньор трябва да хвърли бомба веднага след изстрелите и по този начин да отвлече вниманието на хората. Да, но човека с когото Владо бил там, го обхваща паника и бяга още преди самия автомобил да приближи. Макар и да знае цената, която ще плати Черноземки довършва започнатото и убива краля и френския министър, като ги застрелва от упор. (Съществуват още две тези за случилото се. Едната е, че той не слага край на живота на Луи Барту и че кончината му, всъщност е причинена от безразборната стрелба на самите охранители. Други твърдят, че  именно министъра е бил мишената. Но тази идея по която спорят историците никога не е била потвърдена, а имайки предвид множеството опити за прекратяване на земния живот на Александър I Българомразец, нещата се напасват.)

След като убива двамата мъже, Черноземнски е повален на земята от охраната нанесла два удара със сабите си. Същата вечер, в болницата, той умира от загуба на кръв, без да дойде в съзнание. 

В дрехите му е намерен чехословашки паспорт на името на Петер Келемен, револвери “Маузер” и “Валтер” и бомба. Разпознат е по татуировката на дясната си ръка, на която е изобразена инициалите на ВМРО, череп с две кръстосани „Х“-образни кости и девиза: „Свобода или смърт“.

Френските власти не връщат тялото на Владо в България и не го предават на неговите роднини, вместо това го погребват в безименен гроб в гробищата на Марсилия, в присъствието на двама детективи и гробари. 

 Несправедливо обвинение

Макар действителните престъпления извършени от българи да се знаят има и такива, за които нацията ни е несправедливо обвинявана или намесена. 

Най-големия такъв упрек си остава опита за покушението на папа Йоан Павел II през 1981 година. На 13 май в 17:17 ч., по време на редовната си седмична аудиенция на площада пред катедралата “Св. Петър” папата тъкмо се качва в открита кола, когато 23-годишният, по онова време, турчин на име Мехмет Али Агджа стреля по него. Улучен с три 9-милиметрови куршума в корема, гърдите и лявата ръка, духовника се срива пред очите на хилядите хора събрали се на площада. Двама случайни наблюдатели в множеството също са ранени. Атентатора е заловен веднага, още на местопрестъплението и бързо се установява, че Агджа е член на турската дясна терористична организация “Сивите вълци” и професионален убиец.

Година след опита за покушение, Мехмет Агджа потвърждава възникнали слухове, че зад всичко стоят българите. Самият Агджа след бягството си от затвор в миналото, още преди събитията във Ватикана, многократно е минавал през България с фалшив паспорт. През август 1980 г. турският търговец Бекир Челенк, който имал делови връзки с български предприятия, казал на Агджа, че българското правителство е готово да плати за убийството на папата три милиона западногермански марки; освен това ще снабди „Сивите вълци“ с оръжие и ще даде убежище на някои преследвани от турските власти лица във Варна. След това го запознал с човек, уж голяма клечка в българските тайни служби. В софийския парк-хотел „Москва“ Агджа е бил посетен от секретар на съветското посолство в София. Дипломатът директно го попитал държи ли още на заплахата си да убие папата. Турчинът потвърждава. Руснакът му предложил съдействие.

Българските тайни служби винаги са отричали предполагаемото им участие в престъплението. 

В процеса срещу Агджа, той е уличен в много противоречия, очевидно е разигравал игра на лъжи. Той обвинява последователно българското, британското и иранското правителство за поръчители на това престъпление, след което заявява, че е действал сам, а по-късно обявил заговор вътре във Ватикана. Той дава общо 128 различни версии за опита за убийство на папата. Неизяснено е дали от лудост или поради хитрост.

През 1986 година е прочетена присъдата. Агджа е осъден на доживотен затвор, а българите сочени за съучастници са оправдани.

В интервю от 9 октомври 1996 г. в италианския вестник „Кориере дела сера“ Агджа заявява, че е стрелял срещу папата по свое решение, както и че агенти на италианските тайни служби са му внушили версията за българската намеса.

На 24 май 2002 година, по време на своето официално посещение в България, при срещата си с президента Георги Първанов папа Йоан Павел Втори заявява, че никога не е вярвал в така наречената „българска следа“ в опита за покушение срещу него през 1981 година. 

Тази година атентатора отново промени историята за покушението, заявявайки в нова автобиография, че покойният върховен духовен водач на Иран аятолах Рухола Хомейни лично му поръчал да убие папата. Той пише в автобиографията под заглавие "Обещаваха ми Рая", публикувана в Италия, че е бил обучен в Иран и че Хомейни го е накарал да убие Йоан Павел Втори в името на Аллах, предаде тогава Асошиейтед прес. 

Престъпност винаги ще има, не може да се търси съвършенство в един несъвършен свят. Но тези случаи ще останат в историята и дълго ще се помнят и коментират, със или без помощта на фиктивен престъпен музей в измисления град на греха - Готъм Сити.

Източник: bulgariasega



Коментари



горе