Как един пленен български офицер спаси знамето на своя полк
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на следващите поколения.
Тази история от 1918 г., чието начало не е никак славно, ни връща в годините на Първата световна война. Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт.
Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са проляли кръвта си, и вместо като победители да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие.
Една от войсковите части, попаднала в ръцете на противника, е 19-и пехотен Шуменски полк. Неговата численост е от 3500 воини, а командир е подполковник Марин Куцаров – герой на настоящия разказ. В следващите редове ще прочетете за неговия подвиг, сътворен с една-единствена цел – на всяка цена да бъде спасена светинята на полка – бойното знаме, а по този начин и честта на неговите воини.
Антатата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме, да бъдат предадени. И докато за подполковник Куцаров лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то съхранявания лично от него символ на полка, не трябва да бъде предаван във вражески ръце.
На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава 19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“
Със сълзи на очите, полковата светиня е предадена на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ.
На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия. Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.
На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполк. Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето.
През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му.
През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му. Един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.
В този момент подполк. Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и
след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима
еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора
се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг.
Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят
държи слово пред събралото се множество, което го боготвори. Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За
храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“. Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор.
Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано
добро“. След 1944 г. о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за
това, че е бил царски офицер. Попада в затвора на 70-годишна възраст. Разболява
се и е освободен предсрочно. Умира в родния си Шумен през 1949 г. Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт
от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят,
че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете
трофейно българско знаме. Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях
е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.
Какво четем:
🔴 Диетата със сланина на Атанас Узунов, който свали 70 килограма, стана истински хит
🔴 1 февруари – 138 години от рождението на Владимир Димитров
🔴 Край с евтиния шопинг? Търговците от Одрин в паника
Източник: Bulgarian History
Коментари
Последвайте ни във facebook!
