БОЯН ПЕТРОВ: ЖИВ СИ, КОГАТО НЕ СЕ ОТКАЗВАШ
Визитка: Боян Петров е роден на 7 февруари 1973 г. Зоолог и алпинист. Работи в Националния
природонаучен музей в София.
Постиженията: Преди една година, на 20 май 2014 г., изкачва третия по височина връх в света
Кангчендзьонга в Хималаите (8586 м). Той е първият българин, който го прави. Освен
това е и първият диабетик, качил се на такава височина без кислород. Два месеца
по-късно, на 23 юли изкачва на Броуд Пик в планината Каракорум (8047 м). След
8 дни, на 31 юли 2014 г. Боян Петров става първият българин, изкачил най-опасния
връх в света и втори по височина - К2 (8611 м). Боян е 35-тият човек, изкачил
три осемхилядника за по-малко от 100 дни. Освен това поставя нов световен скоростен
рекорд с двойното си изкачване на Броуд Пик и К2 за 8 дни. В знак на почит към
постиженията му легендарният алпинист Райнхолд Меснер прави специално видео обръщение
към Боян.
Перипетиите: Два пъти опериран от рак. Втория път минава през тежка химиотерапия, която отключва
диабет. Към настоящия момент Боян няколко пъти дневно си инжектира инсулин.
Филмът: Боян заснема изкачването на трите осемхилядника. Кадрите се превръщат във вълнуващ
филмов разказ, озаглавен "3 х 8000", който БНТ неотдавна излъчи.
Казваш, че си чакал девет години, за да постигнеш тази своя мечта. Какво научи за това време?
Много неща. За тези девет години умножих опита, който имах. Изкачих други върхове в различни части на света. Опитът е изключително важен за всеки алпинист, но за височинните алпинисти е задължителен. Неслучайно най-добрите години за нас са след 35-тата. Тогава не само физически си много силен, но и психически си по-устойчив - получил си шамари от живота, преживял си ги, оцелял си, преминал си през различни драматични обрати... Така че - опитът. Това е, с което ме обогатиха тези девет години.
Цитирам: "в тази мисия вложих мисъл, воля и мускули". Каква беше съставката, която ги спои?
Отново опитът. Това е усещането, че знаеш как да ги използваш, така че с минимални усилия да постигнеш максимален резултат.
Благодарение на теб българското знаме украси най-опасния връх в света – К2. Какво е чувството да си първи?
Да си първи, значи да поставиш твоята летва и да кажеш – ето оттук започваме. Задаваш нивото, от което останалите ще допълват този пъзел от чувства и мисли, които те обладават на върха.
Но да си призная, обичам да има някой преди мен, някой, с когото да се състезавам.
Това ме амбицира още повече. Затова предпочитам, когато се изкачвам, пред мен
да има хора, Като ги виждам, аз се надъхвам, започвам да ги настигам, задминавам
ги. Това ме мотивира. Когато ми кажат: "Ти си първи, постави рекорд", това не
ми действа толкова мотивиращо.
Боян, покорил К2
Какво е усещането, когато си на върха?
Всъщност, там не чувстваш нещо велико. Нямаш време за това. Чувстваш просто, че си изпълнил това, за което си отишъл. Разсъжденията за живота са долу, преди да започне самото изкачване. Когато си горе, нямаш време да мислиш за това. Знаеш само, че трябва бързо да се махнеш от тази студена и враждебна среда, където човекът всъщност няма никаква работа. Знаеш, че трябва да се съсредоточиш върху слизането, което е не по-маловажно. Много алпинисти губят живота си именно, докато се прибират към лагера.
Изкачването и слизането са еднакви по значимост и трудност. Ако мислиш само за
качването, това е, като да си автомобилен състезател, който тренира само ляв завой.
Трябва да си еднакво добър и при левия, и при десния завой. Когато съм горе, си
казвам: "Дотук добре. Сега да се настроя за безопасно и леко слизане". Знаеш,
че няма как да е нито леко,нито безопасно, но поне вече си успокоен, че целта
е постигната, поне ще слизаш с лекота в душата.
А удовлетворението идва по-късно, през следващите месеци, когато започнеш да
осъзнаваш, че си сбъднал и тази своя мечта. И че си успял да се съхраниш жив и
здрав.
Казваш, че не вярваш в Бог, но Той явно те е пазил...
Като зоолог и биолог не мога да вярвам в съществуването на Бог. Може би по-скоро бих говорил за провидение, съдба... Всъщност, планината е моята религия. Там се чувствам добре, знам къде съм, кой съм, знам какви опасности ме дебнат и как да се пазя от тях...
Любимите ти върхове са непокорените върхове. Кой е най-големият непокорен връх в живота ти?
От участия в толкова много експедиции още не съм защитил дисертацията си. Това е един недовършен етап от професионалното ми развитие и сега съм решил да му обърна нужното внимание.
Ти подобри световния рекорд за двойно изкачване (на Броуд Пик и К2 за 8 дни) и то включва връх, който убива всеки четвърти алпинист (К2 – бел.авт.))...
Научих го по-късно. Предишният рекорд е за 14 дни. Всъщност, можех да намаля времето с още един ден, ако бях съкратил почивката. Но дори и 8 дни ме удовлетворяват. Просто имах късмет. Имах и силата. След 3 по 8000 метра, ако този ден пред мен имаше деветхилядник, и него щях да изкача. Спомням си, че когато се озовах горе, си казах: "Това ли е, няма ли още?".
Какво си мислеше, когато беше в подножието на К2 и ти предстоеше да го изкачиш, знаейки колко хора са загинали по склоновете му?
Чета статистиките, за да ми светят като червена лампичка, докато се качвам към върха. Колкото по-червено свети, толкова по-внимателен и изострен ставам във всяко отношение. Това са фактите – всеки четвърти, изкачил К2, загива, по един или по друг начин. Тази статистика беше в главата ми. Знаех, че не искам да ставам жертва. И не се поддадох на разсейване. Когато си на такава височина, мисълта започва да тече някак по-бавно. Аз обаче успях да остана фокусиран през цялото време – от базовия лагер до върха и обратно.
Базовият лагер (под вр. Броуд Пик)
Как се преодолява чисто човешкия страх в такава ситуация?
Със силата на мисълта. Надъхвах се. Повтарях си, че имам успешни качвания на наистина тежки върхове. Това е много важно, за да не се предадеш предварително, преди да е станало наистина много трудно.
Възхищаваш се най-много на Дарвин, Колумб и Магелан. Всъщност, всички те са променили нашите възприятия за света, преодолели са границите. Кои са твоите граници, които искаш да преодолееш?
През есента на 2015 г. ще се опитам да направя изкачване на още два неизкачвани от българи осемхилядника. Планирам да изкачим Шиша Пангма (8013 м) по южната стена, а Манаслу (8163 м) по класическия маршрут. Изкачването по стената на Шиша ще е трудно предизвикателство, защото тя наистина е много стръмна и се изкачва сигурно веднъж на 10 години. Всъщност, на мен вече не ми е достатъчно просто да си поставя някаква цел. Винаги искам тя да е максимално сложна. Това ме амбицира. Ето, не исках просто да изкача К2. Исках да изкача три осемхилядника наведнъж. Освен това трябваше да съм без кислородна маска.
Споделяш, че винаги преследваш своите цели. Какво те дърпа напред, когато се сблъскаш с неуспеха?
Именно неуспехът ме прави още по-решен да постигна целта си. Когато не постигнеш нещо, значи имаш някаква грешка в тактиката, подготовката, изпълнението. Така при следващия опит аз поправям всеки един от елементите, които не са били изрядни. Всъщност, неуспехът ми въздейства дисциплиниращо, повишава амбицията ми. Така че, обичам от време на време да имам неуспехи - това ме кара да подобрявам себе си и следващите си стъпки.
Казват, че щастието не е пристигането, а самото пътуване...
Аз не мога да се задоволя само с пътуването. Често ти се случва да вървиш по
много интересен път, но накрая да няма връх. Не съм доволен от такъв път. Искам
моя път винаги да свършва с връх. Чувствам се неудовлетворен, ако върхът в целите
ми не е постигнат. Имам нужда от предизвикателства. Те ме амбицират и мобилизират.
Върхът е краят на пътя. И началото на нова цел. Начало на нещо ново.
Когато изкача даден връх, си казвам: "Край, изкачих го. Сега е на ред следващият!".
Прибирам се вкъщи, свалям от стената снимките на покорения връх и закачвам фотоси
на следващия – за да го гледам и той да ме гледа... Аз буквално живея с върховете,
които съм си поставил за цел. С гледане на снимките в месеците на подготовка научавам
всеки един детайл от топографията, запомням всяка извивка на релефа, който ме
очаква да катеря.
Какво е най-важно, когато поемаш към новия връх?
Когато тръгнеш по пътя, трябва да си готов, психически и физически, да поемеш неговите предизвикателства, да му се отдадеш докрай и да не му се предадеш прекалено рано...
На какво те учи алпинизмът?
Алпинизмът те прави по-твърд, по-силен, по-устремен. Учи ме, че всяко следващо стъпало е предпоследно. След всеки изкачен връх те чака следващ. След всяко осъществено предизвикателство те чака ново. Изкачвайки се на едно стъпало, аз виждам следващото. Това ме мотивира да се качвам все по-нагоре и по-нагоре. Върховете са като целите в живота. Всяка постигната цел те кара да изпиташ едновременно удовлетворение и глад за следващата, още по-трудна цел. Животът трябва да е изпълнен с изкачени стъпала, с постигнати цели.
Казваш, че когато се катериш към върха, мислиш само за следващата стъпка, а не какво те чака горе. Как това ти помага в живота?
Умението да се фокусирам е част от мен. Каквото и да правя, аз се старая да бъда
фокусиран върху целта през цялото време. Алпинизмът ме научи, че ако човек не
е концентриран до последно върху целта, може да се провали буквално на метри от
финала. Виждал съм го много пъти.
Фокусът е това, което те прави максимално ефективен. Затова и в ежедневието съм
такъв. Записвам всичко в тефтера си. Всички цели и задачи, по дни и часове. Животът
е твърде кратък, за да разсейвам със странични неща. Често ме питат имам ли хоби.
Нямам време за хоби. Нямам време за губене. Имам цели за постигане.
Във филма "3 х 8000" споделяш: "Върхът си взе своето". Какво взимат от теб върховете?
Личния живот. Всички алпинисти, които имат високи цели за постигане, имат не толкова сполучлив и балансиран личен живот. Първата ми жена след една експедиция ми каза: "Аз си отивам". Сега, с втората ми жена, внимавам повече. Започнах да я взимам с мен на някои от експедициите. Тя също обича планината. Взимам я, за да й покажа къде отивам, да си го представи, да е по-спокойна. По време на самите подготовки за пътуванията се старая да сме повече време заедно. Ключът към успешния съвместен живот е да преживявате интересни неща заедно. Не тя да си е вкъщи, ти - в планината и вечер да няма за какво да си говорите...
Боян и Радослава в базовия лагер под Броуд Пик
Приел си рисковете на алпинизма. Как те промени това в живота?
Рисковете в алпинизма са свързани с физическото оцеляване. Т.е. сбъркаш ли, последиците
са много сериозни. В живота е същото. Ако направиш поредица от грешки, те винаги
водят до загуба на нещо. Затова в личния си живот съм станал особено внимателен.
Опитвам се да не повтарям старите грешки.
Алпинизмът непрекъснато те поставя на изпитания, които те карат да се чувстваш жив. Кое е най-голямото изпитание в живота ти до момента?
Диагнозата рак. Най-трудно е да минеш през това – да видиш изследванията си и разбереш, че шансът ти да оцелееш е 50/50. Това изпитание е най-трудното за преодоляване. Чувствах се, сякаш съм на подсъдимата скамейка и ми четяха присъда – "осъждаме те на смърт след еди колко си време". Реших, че не е честно да те осъдят толкова лесно. Казах си: или ще умра, или няма да умра – среден път няма. И реших, че няма да умра. Винаги съм вярвал, че до голяма степен ракът се преодолява с позитивната вътрешна нагласа, с чувството, че ще оцелееш. Все пак, аз имах относителен късмет. Бях във фаза Т2, където шансовете бяха 50/50. Наложи се да ми махнат единия тестис. Можеше обаче и да е по-зле, можеше да го хванат и по-късно. Имах разсейки, но химиотерапията успя да ги унищожи. Направиха ми три курса по една седмица. Усещането при химиотерапия е, че умираш бавно. Но аз се бях настроил много позитивно. Бях твърде млад. Само на 26. Казах, че не е сега моментът да умирам. И го отложих за по-натам. Много ми помогна и отношението на близките. Те бяха до мен, поддържаха ме. В такива моменти това е, което ти помага да излезеш някак от проблема, да изпълзиш отгоре.
Всъщност, това не е бил първият ти сблъсък с рака...
Първият път не беше толкова страшно. Ставаше дума за кожен тумор под окото, но добре капсулиран. Докторите във Военна болница го оперираха без проблем. Нямаше разсейки и всичко мина по-лесно.
А как успяваш да не мислиш за това в ежедневието си?
Когато веднъж вече приемеш и свикнеш с диагнозата, не ти е толкова тежко. Всяко
нещо, което веднъж вече си преживял, те прави по-устойчив на това изпитание. Човек
най-много се плаши от неизвестността. Това, през което вече съм минал веднъж,
не ме плаши.
Сега продължавам да се следя непрекъснато. Веднъж годишно ходя на преглед, пускат
ми туморни маркери, следят показателите... С рака няма нищо сигурно. Чувстваш,
че си пътник във всеки един момент. Никога не си сигурен дали ракът няма да се
върне отново в живота ти. И до ден днешен живея с мисълта, че може пак да ми се
случи. Но си казвам: два пъти го победих, ако се наложи, ще го победя и трети
път.
За съжаление здравословните ти проблеми не свършват дотук...
Да. Шест месеца след като лечението приключи, ми откриха диабет, отключен от химиотерапията. В момента си инжектирам инсулин 4-5 пъти на ден. Когато това се случи, реших, че трябва да променя начина си на живот. Започнах да обръщам голямо внимание на това с какво се храня. Прочетох кои храни са карцерогенни. Дадох си сметка, че стресът води до най-големите здравословни проблеми. Затова се опитвам да го елиминирам, да се разтоварвам. Затова и в планината ми е толкова хубаво. Там си сам, с Kindle-a и планината. Без телефон, без грижи, без стрес...
Когато разбра, че имаш диабет, как намери сили да продължиш да се занимаваш с алпинизъм? Това е изключително рисково занимание за човек с твоето заболяване.
Просто не се отказах. Направих първото си голямо изкачване през 2000-та година – на връх Арарат в Турция. Това беше първият ми петхилядник. Една година след второто ми диагностициране с рак и половин година, след като ми откриха диабет. Всъщност, в целия свят, в момента сме не повече от 5 души диабетици, които се занимаваме с височинен алпинизъм. След всяка експедиция участвам в международни конференции по цял свят, посветени на диабета. Казвам на лекарите, че диабетът е болест, която дисциплинирани пациенти могат да управляват. Затова те не трябва да казват на пациентите си: откажи се от спорта, защото си диабетик. По-скоро трябва да им казват: научи се как да го управляваш, а ние ще ти помагаме. Разбира се, лекарите са по-предпазливи. Те няма да ви кажат: давайте,тренирайте здраво. Затова искам да провокирам самите диабетици да са активната страна. Лекарят трябва само да се съобрази с пациента и да не го спира от здравословния начин на живот и спорта.
Ти си първият диабетик, който успява да изкачи три осемхилядника и то без кислород. И дори постави нов световен рекорд!
Така е. Изключително съм доволен, че резултатите ми са сравними и дори по-добри от тези на здрави хора.
Казваш, че си по-мотивиран от здравите алпинисти.
Така е. Подобен минус в биографията, че имаш диабет, едно сериозно заболяване, веднага те поставя в друга категория. През 2004 г. не ми позволиха да замина с националната експедиция за Еверест, защото ме определиха като рисков. Почувствах се ужасно. Същата година, двама души от експедицията загинаха там. Двама брилянтни алпинисти – Христо Христов и Мариана Масларова. Същата година изкачих сам три континентални първенци – Денали в Северна, Аконкагуа в Южна Америка и Елбрус в Русия. Показах на всички, че мога да го направя сам, без подкрепа. Това беше много драматичен период в моя живот, който, разбира се, завърши без последствия за никого.
Казваш, че когато човек се бори с болестта, застава срещу самия себе си. Коя е най-голямата ти победа над теб самия?
Най-голямата ми победа не беше да се справя с болестта, а да запазя личния си живот в такова състояние, че да сме щастливи във връзката. Това за мен е много по-ценно: да успееш да съхраниш връзката след месеци раздяла. Няма жена, която да харесва такива дълги и продължителни отсъствия. Затова гледам да намалявам тези периоди. Когато съм тук, да съм тук. Когато ме няма, редовно се обаждам по телефона. Правя всички възможно да запазя личния си живот в добро здравословно състояние – това е най-голямата ми победа.
Знам, че когато тръгваш на експедиция, винаги си подготвяш завещание. Какво би искал да оставиш на децата си? Какъв е твоят завет?
Искам да знаят, че всичко е възможно. Всичко е въпрос на желание, организация, стремеж, упоритост. Да бъдат упорити и да не се отказват. Трудностите само да ги мотивират по пътя им към целите, които си поставят. Не обичам думата мечта. Какво значи мечта? Мечтата е химера без план. Затова говоря за цели в живота, а не за мечти. Първо трябва да набележиш целта си. След това да я облечеш в конкретни стъпки за изпълнението й и да си упорит. Да гориш отвътре, докато не я постигнеш. Аз самият горя и искам да вкарам това чувство и в децата си. Искам да са готови да изгорят, но да постигнат целите си.
Не използваш думите "мързи ме" и "не мога". Какво друго не използваш?
Не използвам думата "невъзможно". За мен "невъзможно" значи "не искам". Ако го искаш, ще го направиш, каквото и да ти коства. Аз не се спирам пред нищо, когато гоня това, което знам, че е по силите ми да изпълня. Щом е по силите ти, значи е възможно. Ако не го направиш, значи не си го искал достатъчно.
Споделяш, че блясъкът в очите е най-важен. Кой е огънят, който поддържа твоя блясък?
Това, че ми е интересно да живея. Интересно ми е да ми е трудно. Колкото по-трудно ми става, толкова ми е по-интересно, толкова повече се увеличава блясъкът в очите ми. Лесните неща не ме привличат. Трябва да има тръпка в постигането на целта. Колкото е по-рисково, толкова по-трудно е да измислиш сценария, толкова е по-вълнуващо.
Как би озаглавил книгата на живота си?
Жив си, когато не се отказваш.
Благодаря ти за прекрасния разговор и успех!
снимки: личен архив
Вижте още:
Какво четем:
🔴 Българка - трета в света в конкурс по естествена красота (СНИМКИ)🔴 Чудо! Бай Христо се излекува от диабет за 16 дни
🔴 ЧУДО: БОЖИЯТА МАЙКА ИЗЛЕКУВА МОМИЧЕ С БОЛНО СЪРЦЕ
Източник: Gnezdoto
Коментари
Последвайте ни във facebook!
