Полк. Владимир Серафимов и "Родопската Шипка"

Владимир Серафимов е роден в село Свежен (тогава Аджар) на 12 август 1860 г. Фактът, че баща му е местен даскал спомага за доброто образование, което получава детето. След като завършва местното училище, заминава за Измир, където учи търговия. След края на Руско-турската война Серафимов се завръща в България и за кратко време работи в адвокатската кантора на брат си Константин в София. През цялото това време обаче той не крие, че военното дело го влече и логично Владимир Серафимов завършва Военното училище в София. За показаните отлични знания и умения той е награден със сребърна казашка сабя, с която не се разделя до края на живота си. Днес сабята може да бъде видяна в Регионалния исторически музей в град Смолян.

По време на Сръбско-българската война Серафимов се показва като талантлив командир, за което е награден с орден „За храброст“ IV степен. Следват 27 години военна кариера в редовете на българската армия, преди да дойде Балканската война, която завинаги сакрализира образа на полковник Серафимов.

Годината е 1912-та. Българският народ празнува започването на Балканската война, която трябва да осъществи така жадувания блян – национално обединение. Доброволци от всяко кътче на България се стичат, за да станат част от войската, която трябва да осъществи този блян. Същото се случва и в Средногорието, където след обявяването на мобилизацията, формираният още на 19 януари 1889 г. Двадесет и първи средногорски полк бързо нараства от две в четири дружини. За негов командир е определен полковник Владимир Серафимов.

Задачата, която е поставена пред полка, е да пробие турските части в Родопите, след което да настъпи към Егейско море до пълния крах на противника. Вестта за началото на войната заварва полка до град Чепеларе.

След пламенна реч на командира войниците потеглят в определените им направления. Военните действия се оказват изключително успешни и българите бързо овладяват Смолян, Райково, Устово (днес квартали на град Смолян) и редица други по-малки селища в Родопите. След близо 10-дневни боеве, в които турците губят всички тези важни селища, те решават да предприемат обходен маньовър от Рудозем към Устово и да влязат в голям, решителен бой с българите. В този момент българското командване преценява, че ще е най-правилно частите на полковник Серафимов да се оттеглят от освободените селища и да се укрепят край Рожен, за да посрещнат турската атака. Разбирайки тази заповед, полковник Владимир Серафимов заявява:

„Да се отстъпи? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб, робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!…“

Както си спомня войник от полка: „Тогава на тия поляни ни събра Серафимов и само като ни погледна, разбрахме – тука ще се мре.” Войниците са уморени от усилените походи в една или друга посока. На 21 октомври, след безсънна нощ под открито небе, дружините на 21-и Средногорски полк започват съдбоносния за целия Родопски отряд и за българските села в Смолянско бой. Те имат срещу себе си основните сили на противника, който ги превъзхожда многократно. Пет турски атаки са отбити с много жертви за неприятеля, но той продължава да напира. Участник в сражението описва положението така: „Отпред аскер, назад – срам, отгоре – дъжд.”

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

И Двадесет и първи средногорски полк не отстъпва. Срещу него се насочват частите на Явер паша, чиято численост надхвърля 4 пъти войници на полковник Серафимов, които наброяват 5000. Ожесточените боеве започват на 19-ти октомври и продължават до 21-ви, като се водят на връх Кавгаджик (днес Средногорец). Полковник Серафимов е на бойното поле през цялото време. По-късно очевидци си спомнят, че турците успяват да убият два от конете, на които се появява полковникът, но това така и не го отказва да стои редом до войниците си. Всичко това има и чисто психологически ефект върху турските войници, които започват да наричат полковника помежду си „шейтан“ (бел. ред. от турски – дявол).

В крайна сметка, въпреки превъзходството в брой и въоръжение, под напора на българските войски турците отстъпват в безпорядък. Победата на Двадесет и първи средногорски полк е пълна! Тя гарантира не само освобождаването на Родопите, а и спасява местното население от истинско клане, което е неизбежно, ако полковник Серафимов бе избрал да се подчини на заповедта за отстъпление. Бойният подвиг на средногорци влиза в аналите на войната като „Родопската Шипка“. Връх Кавгаджик е преименуван на Средногорец, а село Аламидере на Полковник Серафимово.

Интересните моменти от живота на полковник Серафимов обаче не свършват с победата на Средногорския полк в Родопите. Той взима дейно участие и в Първата световна война, където е командир на Първа бригада от Осма тунджанска дивизия. С нея полковникът се отличава при боевете край село Чеган.

Командването обаче не е забравило неизпълнението на заповед и не произвежда полковник Серафимов в чин генерал. Вече в запас, след Първата световна война, му предлагат да получи генералски чин, но той отказва – „Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал.”

Полковник Серафимов е почитан от родопското население като герой-освободител. Той отказва да отстъпи, сам повежда полка в настъпление и спасява току-що освободеното население от Смолянско от разорение и клане. Удържан е бляскава победа, която е записана със златни букви в българската военна история.

Голямото уважение и признателност, която изпитват хората от Родопите към полковник Серафимов, са засвидетелствани през 1932 г. Тогава, по случай откриването на паметника на Двадесет и първи средногорски полк, на връх Средногорец е поканен и самият полковник Владимир Серафимов. През целия път до там той е посрещан като истински освободител. Хората дори изграждат специални дървени арки, за да покажат уважението си към личността на полковника. Всичко това разбираме от описанието на Никола Попноев, който пише:

„Старец, но с бодрост на младеж… На ръце носен при мощно „Ура“ на хиляди гърла е оставен пред бойното знаме. Кой е тоя щастливец? – се шепне в множеството… Побелелият старец целува дълго свещения емблем на дълг към Отечеството… Сълзи бликат по още свежото му лице. Очите му заискриха, със свалена шапка той премина край наредената дружина, поздравявайки я както нявга бе поздравявал своя юначен 21 боен полк на същото място.“

Полковник Владимир Серафимов умира две години по-късно, през 1934 г., в София. Освен славните военни подвизи, след себе си той оставя и пет дъщери, които успяват да съхранят делото му за поколенията.

От триумфa по бойните полета на Средновековна България, през дните на изпитания по време на войните за национално обединение, до личните истории на достойни българи.

Ние разкриваме пред теб богатия свят на българската история!

Какво четем:

🔴 За силата на вярата! Вижте кои икони на Богородица у нас лекуват

🔴 Мъдростта на Персия – Не тъжи. Всичко, което си изгубил, се връща при теб под друга форма

🔴 Така изглежда днес битият и унижен от роми край Пловдив дядо Христо

Източник: Bulgarian History

Коментари