Разказ на внуците за бежанците 100 години след гонитбата
Бежанци – какво означава това! Какви са тези тракийци, които уж са българи,
а са родени в Одринска Тракия, Турция.
Като малки много пъти сме си задавали тези въпроси. И днес някои млади хора не
знаят каква е историята на бежанците, какво са преживели. На нас това започна
да ни се изяснява едва тогава, когато прабабите ни, баби и дядовци ни разказваха
за това минало. И сигурно всеки, слушайки разказите на своите родители, баби
и дядовци, ще разкаже това, която и ние си спомняме.
Спомените, мъката по оня край, навлажнените и оживени очи, когато почваха да
говорят за там, разказите на толкова много баби – Меранза, Теменуга, Мария,
Злата, Керацуда, Калина, буля Петкана, дядо Георги Киселака, Спас Кралев,
Иван Киров, Митиката и колко други и най-вече книгата на Димитър Туджаров „Село
Търново, Одринско” ни бяха достатъчни, за да се запознаем със страданията и
мъките на хората от този български край.
Село Търново е основано още по времето на Иван Шишман. Нарича се така, защото
заселниците му са основно от Търново, днес Велико Търново, тъй като земите в
Тракия са разполагали с големи равни поля и ливади, реки, където могат спокойно
да си гледат многобройните стада овце. Това основно е бил техният поминък – животновъдството.
И оттам са дали и името на своето село.
В село Търново е имало около 600 къщи с основно българско население. Земята е
била плодородна, наблизо е преминавала река Ергене. Хората са имали много ниви,
големи стада, ливади, гори. В селото е съществувала църква „Свети Георги”,
строена през 1908 г., чието състояние днес е трагично, почти е съборена. Имало
е училище с две класни стаи. Населението е било над 3000 души.
До 1913 година земите в Турска Тракия – Лозенградско, Дедеагач, Узункюпрю,
Люлебургаз, Одрин, са били български. Но Султанска Турция е имала интерес тези
земи да се обезбългарят, т.е. да се прогони българското население и да станат
турски. Така, без предупреждения, турската войска преминала през селищата и
каквото свари по пътя си - коли, пали и унищожава всичко, що е българско. Много
истории има описани за геноцида, който е проявен спрямо българското население.
В съседното село Булгаркьой са били принудени всички мъже да излязат на т.нар.
Бойдинов мост над река Ергене, за да им се чете реч от тогавашния валия. Но речта
така и не се състояла. А срещу всички мъже, строени на моста, е започнала масова
стрелба до пълното им унищожаване. Реката е почервеняла от кръв, телата изпадали
в нея, само трима са успели да се спасят, които били ранени и през нощта са
се скрили под моста. Така са останали живи и са разказали какво се е случило.
В село Търново, Одринско, българите са живеели скромно, изкарвайки с труд всичко.
На 12 юли 1913 година в селото дошли български войници. На мегдана те предупредили
селяните, че турската армия върви след тях и населението трябва да се стяга и
да бяга. Настъпила голяма паника сред хората, повечето от тях били на полето
– зер жътва било. Кметът минал по нивите и им казал: „Бягайте, турчинът идва!”
Какво да направят по-напред хората – върнали се в селото, стегнали волските каруци,
сложили по чувал с жито, халище за завивка и преди всичко жените, децата,
и поели към вътрешността на България. Напускайки селото, хората с насълзени очи,
със свити сърца са обръщали поглед към домовете си, не знаейки дали ще се върнат,
дали ще го видят, оставяйки на произвола покъщнината си, имотите, църква,
училище. Останали само четирима – трима старци и една старица. Още с влизането
на турците в селото първата им работа била да разрушат църквата, а хората били
убити и заклани.
До Одрин керванът от каруци на търновчани е бил няколко километра. В Одрин те
са се разделили и са поели по различни пътища – кой към Ямбол, Стара Загора,
Казанлък, Нова Загора, Бургас. Скитали са се от село на село, от град на град
– гладни, жадни, без храна, в юлския пек и под жаркото слънце, без никаква
информация за случващото се, нощем са се криели в горите, жените и децата са
си почивали, а мъжете до ранна сутрин са разсъждавали по кой път да тръгнат.
Малките деца са плачели и за да не издадат другите, родителите са били принудени
да ги изоставят по пътищата, но майчиният инстинкт е надделявал и те са се връщали
да ги търсят, но невинаги са ги намирали - едни били разкъсани от зверове, други
убити от открилите ги турци. Много не са издържали – болни, изнемощели, а и
здрави са умирали по пътя, без да успеят да стигнат да спасителния бряг. А след
тях – огън и погром, огнище и пепел на селища, на всичко живо, на всичко българско.
Тежка е участта на бежанеца. Само който не е преживял, той не може да я разбере.
Скитайки се от село на село, търсейки работа, за да изкарат къшей хляб за децата
си, те са търсели работа и са се трудели от ранна сутрин до късна вечер. Без
покрив, без покъщнина, да се грижиш за деца, семейство, възрастни родители,
болни близки, това е било истински ад. Така, разпилени из Ямбол, Пловдив,
чирпанските, казанлъшките, ловешките села, част от търновчани дошли в Полскотръмбешкия,
Павликенския и Свищовския край. Леко хълмистата Дунавска равнина им се харесала,
защото приличала твърде много на техния роден край, и установявайки с болка,
че те повече няма да се върнат там, се установяват в Павликени, Горна Студена,
Павел и Царевец. Благодарение на местните хора заживяват по квартири, правят
си колиби в края на селата и започват да градят отново домове. С т.нар. отпуснат
бежански заем на бежанците в село Павел държавата е построила еднотипни къщи,
състоящи се от пруст и стая, и 2 дка двор и така хората са намерили подслон.
Освен това всички семейства са били оземлени с 40 дка земя. Когато са дошли от
Тракия тук, те донесли своята култура – красивите шевици по носиите, тъканите,
песните, своеобразния си говор. Всяка вечер на мегдана край герана са се събирали
и дядо Петър Гайдаджията и дядо Георги Дервенски са свирили тракийски песни и
са извивали кръшни хора. Тракийци са и първите участници в самодейните състави
– Спас Кралев, Иван Киров, Тодор Киров, Ружка и Милка Иванови, Недялка Иванова
Кирова, Илия Николов Димитров, Стоян Николов Стоянов. Пиесите, които са поставяли,
са „Цар Мурад Мари думаше”, „Индже” и други патриотични. Тук за първи път те
са донесли памук и са започнали да го отглеждат, като от него са произвеждали
тънки памучни тъкани.
До 1940 година бракове са се сключвали само между бежанци, като все са се надявали,
че един ден ще се върнат по родните места. Но се е видяло, че това е недостижима
мечта. През 1941 година е първият смесен брак между бежанци и местни. А местните
хора и бежанците са живеели единни и сплотени. При тях не е имало разграничаване,
напротив, взаимно разбиране и зачитане.
Още преди 1940 година тракийците са създали първата земеделска кооперация – закупувайки
трактор и вършачка. Работили са взаимно. Много пъти, разсъждавайки за това единство
между тях, съм си мислела, че начинът на живот, мисълта за оцеляване не само
на отделния човек, а на всички заедно, спомените от преживяното са ги направили
така сплотени.
Много може да се разказва за житейските им негоди. Това преживяно не се забравя
и не може да се забрави. То се предава от поколение на поколение и в сърцата на
всеки наследник на тракиец има една болка от изстрадалото.
През 2009 година благодарение на внука на Стоянка и Георги Тарълови – Веселин
Чамурков, ние, наследниците на тракийците, посетихме село Търново, днес вече
село Байрамли (което означава „празник”). Това беше една бленувана мечта от всички
нас и един изпълнен завет към родителите ни. Взехме шепа пръст от тяхната родна
земя и я донесохме на гробовете им. За наше удовлетворение и тяхно успокоение.
Видяхме равната тракийска земя, река Ергене, моста над реката, водещ към Узункюпрю,
видяхме почти съборената църква. Кметът на селото, а и хората ни посрещнаха
добре. Нахраниха ни, разведоха ни из селото. Но не видяхме български гробища,
а там са живели българи, попитахме за архивни документи – не ни показаха.
Това лято по традиция наследниците на тези бежанци се събраха в Павел, за да
си спомнят отново за събитията, станали преди 100 години, и да почетат паметта
на страдалците. Дойдоха млади хора, близки от Търново, Свищов, Горна Студена,
павелчани. В този ден съпричастност към годишнината проявиха и Красимир Премянов
– председател на Съюза на тракийците в България, кметът на общината Георги Чакъров,
председателят на областното ръководство на Съюза на тракийците в Русе Геновева
Божкова, Йордан Грозданов – павелчанин и наследник на тракийци, дарителят Веселин
Чамурков, както и други гости.
Красимир Премянов разказа за тракийците, действията, които е предприел Съюзът
на тракийците в България относно техните изоставени имоти. А кметът на общината
Георги Чакъров с вълнение изслуша и се запозна с историята на тези хора. Спомен,
записан от дядо Иван Киров Иванов, прочете неговата дъщеря Недялка Кънчева,
с което още повече развълнува присъстващите.
Срещата се проведе при внуците на баба Злата и дядо Димитър Стамови – семейство
Катя и Станимир Стамови. Тяхното топло отношение и сърдечно гостоприемство стопли
сърцата на тракийци. Под звуците на химна на Тракия „Ясен месец веч изгрява” се
появиха много сълзи в очите на хората. А малката Пламена разчувства хората със
стихотворението си „Бежанци”.
Така един век след разорението наследниците на тракийците в село Павел продължават
все така единно и сплотено да живеят и да си говорят за онова време. Дано такива
преживявания не се случват никога вече…
Анка ЛИЧЕВА
Източник: Борба.БГКоментари
Последвайте ни във facebook!
