В отряд "Антон Иванов": Партизаните сами обезглавявали падналите си другари


Левски вкара Радка в землянката на Пенчо, за да вършат неморални прояви, твърди в сведение до комисия от ЦК на БКП бившият партизанин Горан

Автор Петър Марчев





„Аз се качих на Балкана към края на месец юни 1943 г. Впечатлението, което ми направи, когато се качих горе, бе това, че нямаше организирано снабдяване и лагер нямаше. Настъпи голям глад. Спомням си, че с другаря Цимент не можехме да се изкачим до един извор поради това, че нямаше сили… Тогава се донесе от с. Батак кашкавал и хляб, която храна бе изядена от щаба скришно от нас (другите партизани). От това нещо аз разбрах, че в нашия щаб има нещо не наше.“ 





Така започват спомените на члена на отряд „Антон Иванов“ с партизанско име Горан. Точното име на документа е „Сведение за живота и разгрома на отряд „Антон Иванов“ от Колю Дойчев Илинов от гр. Пловдив“. Спомените на Горан са писани през 1954 година и са предадени на комисията от ЦК на БКП (начело с др. Кантарджиев) във връзка с обследването на разгрома на отряда „Антон Иванов“.





Днес в Равногор има паметник на избитите от комунистическия режим

„Недоволни бяха и другите другари, но никой обаче не смееше да се обади, а ние всички партизани имахме доверие на командира Дяд като на човек, който е дошъл от Съветския съюз." Така продължава бившият партизанин Горан нелицеприятните си спомени, които рязко се различават от официозната захаросана, героизирана представа за партизанското движение, наложена в НРБ от Партията. "Направи ми впечатление, че

в щаба се бяха събрали само хора, които искаха да изпъкнат пред командира…“





Нека видим кой е Дяд, наричан също и Дед, по руски маниер. Един малък Сталин ​- зловеща персона, усвоила и пренесла в България всички уродливи черти на сталинизма - диктатура, вождизъм, тунеядство, аморалност, безмерна жестокост в репресиите и спрямо „своите“. Истинското му име е Георги Ликин, роден е през 1889 г. в с. Кръстевич, Пловдивско. Член на БКП от 1919 г. Участва в Септемврийския метеж, поръчан от Коминтерна. Арестуван и осъден по ЗЗД. След освобождаването от затвора участва в четата на Йордан Кискинов (1925). След раняване в бой емигрира в Гърция, а после се добира до СССР. Завръща се в България с група подводничари, подготвени от кремълския режим, на 31 август 1941 г. Изминава пътя от устието на Камчия до с. Стрелча в Панагюрския край. Прехвърля се в Родопите и става партизанин през пролетта на 1942 година. Около него се създава партизанският отряд „Антон Иванов“, на който става командир. В отряда се разиграват кървави междуособици, при които Дяд заповядва убийството на свои опоненти. Сред тях е редакторът на отрядния стенвестник „Искра“ Асен Милчев (Стамен), заклан с нож през лятото на 1942 година след смъртна присъда, издействана от Ликин.






Снимката с отрязаните партизански глави се е ползвала за пропаганда

 





„След това партийно събрание започна силна диктатура - пише в спомените си Горан. - Чувствахме, че хората от щаба бяха пуснати да подслушват всички ни и да донасят дали в отряда не се говори нещо лошо за Дяд. Храната намаляваше от ден на ден. Получи се едно изместване на нашите задачи. Дяд заживя с Вера - другарка на наш политзатворник. След това стана „женитбата“ на Пашката с Витка, Дойчин за Бойка, Явор за Мая, Чилика за Олга. Нашите партизани считаха, че в това има нещо нередно. Женитбата на Митко Фантето с Малина стана така: в щаба донесоха храна от Батак, ракия и др.





Чухме в землянката да се свири с китара. От това разбрахме, че Фантето се жени.

Забелязвахме и дръзки прояви. Имаше един Пенчо, за който съществуваше слух, че страда от венерическа болест. Същият беше настанен в отделна землянка, понеже никой не го искаше. Имаше и такъв случай: Левски (Иван Хрисчев - бел. ред.) вкара Радка в землянката на Пенчо, за да вършат неморални прояви. Освен Левски, с Радка се съвокупляваше и един друг партизанин, на когото не си спомням името.“





Горан свидетелства и за други нередности - щабът се хранел отделно, с по-силна храна. Докато някои от редовите партизани от глад обелвали ципата на цървулите си, за да сварят „супа“. По време на зимната правителствена офанзива през февруари 1944 година отряд „Антон Иванов“ е разбит, а командирът Дяд е убит на 1 март в сражението при местността Сухото дере в Родопите. Горан е сред оцелелите.





„На 2 април 1944 г. се качих на Родопите, където с останките от отряда „Антон Иванов“, а и с други другари, оформихме бригадата „Георги Димитров“ - пише той в спомените си. - Дойде Иван Радев от Пловдив на нашия лагер. Един ден той събра всички живи партизани от отряда „Антон Иванов“ и започна да ни разпитва за разгрома. На това събрание чух, че Прометей, Новака и Чилика, като са минавали покрай село Черешево, са хванали едно дете овчарче, което да им покаже пътя, след което го накарали да се обърне и закълне, че няма да ги изкаже. Спомням си, че Прометей разказа на събранието, че той застрелял това овчарче в тила. На това събрание чух, че когато Дяд, Прометей и другите от щаба са се изтегляли, са хванали няколко души (от Равногор - бел. ред.), между които и една жена, и са ги заклали. Жената се е молила да не я колят, защото имала 4 деца. Това, което чух на събранието, беше за мен потресаващо и невероятно, но факт.“





Нека отбележим, че Горан е един от малцината „антонивановци“, които не са осребрили в пълна мяра своя „партизанлък“ - докато „хората от щаба“ стават с лекота полковници и генерали, той е работил като пожарникар в Пловдив. А заслугата за това неговите спомени да видят бял свят, въпреки грифа „Строго секретно“, е на историка Михаил Груев. Докато оглавява Държавна агенция „Архиви“, той попада на ценния извор за историята на партизанското движение.





Потвърждение за жестоките средновековни нрави в отряд „Антон Иванов“ получаваме и от изследването „Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище” на проф. Тодор Балкански. Професионалните му занимания с топонимията на Родопите го срещат с един от старите горски от Батак, когото наричали Чичката. Като разбрал интереса на професора към истината за партизанското движение, бившият горски стражар му разказал следната зловеща история:





„Когато войската подгони партизаните, те започнаха да правят много беля в моя участък. Където видеха хижа или сграда на Горското, в която бяха останали провизии за зор-заман, разбиваха вратата и влизаха вътре; обираха всичко и я запалваха. Тръгнах след цялата шумотевица. Партизаните напред, войската след тях. Аз с коня по високото. Те вървят. Аз вървя. И гледам от време на време с бинокъла. Падне партизанин, шумкар викахме тогава. Един човек излизаше от редицата с брадва или топор в ръцете и му отсичаше главата. Падне друг партизанин ​- същото. Който падне - режеха му главата.





Войската и полицията вървяха отзад и събираха главите…

В далечината не можах да позная по лице човека, който сечеше главите на падналите. По-късно, като се върнах в село и разказах какво съм видял, вече се говореше, че тая работа я вършел един нашенец от Батак, Чолаков му беше фамилията. Той не остана жив”. 





Зловещо потвърждение на думите на стария лесничей е една стара архивна снимка. На нея се виждат четири отрязани партизански глави, поставени на земята пред пленени след разгрома антонивановци - четирима седнали мъже и три изправени жени. Тази снимка е поместена в книгите на всички комунистически мемоаристи, които пишат за отряд „Антон Иванов”. По времето на НРБ присъстваше и в учебниците по история за българските училища. Като агитационната цел беше да се представи варварството на българския фашизъм. Да, варварство действително е съществувало, но е вършено от така наречените „шумкари“. Днес техните потомци и съидейници имат претенции, че те са били „антифашисти“.  


Четете още:

🔴 Каква финансова подкрепа получават семействата с деца през 2024 г.?

🔴 Деси Стоянова хвърли тежко обвинение към Петър Дочев

🔴 Данъчни влязоха в Billa и OMV





Източник: Марица





Коментари

горе