Неподозирани тайни от живота на Кирил Маричков СНИМКИ
Първо е пропял. Далеч преди да проговори и проходи. Или както самият той казваше: "В началото беше не Словото, а Песента!". Музиката беше и началото, и краят на Кирил Маричков.
Животът му също бе мелодия, донякъде драматична, донякъде лирична, звучейки на моменти маршово-патетична преливайки се плавно в носталгичен напев за да достигне неочаквано до кресчендо, укротяващо се в жизнерадостни трели, пише "Стандарт".
Роден е на 30 октомври 1944 г. в София, Кирил Маричков е наследник на няколко знатни фамилии. Дядо му по майчина линия е Борис Левиев - потомък на сеферадски евреи намерили убежище у нас преди векове по време на гоненията на испанската инквизиция. Той е човекът запалил искрата на изкуството у малкия Кирил.
Борис Левиев е композитор и дълги години главен диригент на Музикалния театър. По бащина линия корените на бъдещия "щурец" са от Калофер. Брат на прабаба му е д-р Георги Странски, кум и съратник на Христо Ботев, член на БРЦК, един от организаторите на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, министър в две правителства след Освобождението.
Като дете малкият Кирчо прекарва ваканциите в Калофер и в разговор със съучениците си, за да не се чувства "ощетен", че си няма село, в което да посещава бабите и дядовците си, обявява, че Калофер също е село.
Първия си запис бъдещата рок звезда прави на осемгодишна възраст, когато заедно със сестра си Люба изпяват в Радиото детската песничка "Знаем елхичката".
От друга страна Борис Левиев отрано запознава внука си с нотите. Още нетръгнал на училище, малкият Кирчо сяда зад пианото. По-късно, за да мотивира внука си, Борис Левиев му дава да преписва нотни партитури, нужни му за оркестъра, срещу скромното заплащане от 50 стотинки.
С дядо му е свързана още една знаменателна случка, за която Кирил Маричков си спомня след години.
Макар и на години дядо Борис е поддържал много добра физическа форма, всяка сутрин е правил гимнастика, включваща и рязане на дървена талпа с трион.
Един ден новонанесъл се съсед-комунист се скарва на децата, че вдигали много шум с игрите си и нарича Кирчо "чифут". Малкият пита дядо си какво значи тази дума и така Борис разбира за случката.
Не след дълго дядото и въпросният партиец се засичат на стълбището и на въпроса на Борис дали той е нарекъл внука му "чифут" новодошлият софийски жител с гордост потвърждава. Дядото сваля шапката си, окачва сакото си на парапет и с дясно кроше нокаутира представителя на управляващата партия.
В училище Кирил Маричков е съученик с Бъндараците, с които правят първата рок банда в България. Сред приятелите му е и Христо Калчев, който още тогава го нарича "Дон Кихот". Сред любимите им занимания е да завързват боклукчийска кофа с въже за преминаващия по улица "Иван Асен" трамвай и да се заливат от смях на невъобразимия шум от стореното.
По това време у нас прониква и завладелият цял свят стил "буги-вуги". Когато старият диригент чува внука си да свири акордите на ритмичния стил, нервен го пита: "Ти чалгаджия ли ще ставаш или музикант?".
Веднъж по време Новогодишно празненство, на което Борис Левиев е поканил семейството на композитора Петко Стайнов, на горния етаж внука му е организирал купон, на който се танцува див рокендрол. Прозорците кънтят, а стените се тресат. По едно време на вратата се появява дядо му с репликата:
"Всичко мога да понеса, но полилей в тортата си - не!".
В края на гимназията Кирил вече е решил че бъдещето му ще е свързано с музиката, но за разочарование на дядо си, не с класическата, а с рока.
През 1962 г. заедно с Иван Милев (Вачо) и Димитър Милев (Бънди) решават да направят група, която кръщават "Бъндараците". Като най-висок на Кирил Маричков е поверена бас китарата, тъй като нейният гриф е най-дълъг.
Репетициите се провеждат в кухнята на семейство Маричкови. За да не влезе в казармата, Кирил записва да следва в Строителния институт - по това време има постановление, че учещите определени специалности ще ходят в казарма след завършване на образованието си и то само за шест месеца.
На следващата година към групата се присъединява и Пепи Цанков на барабаните. Започват да излизат пред публика по балове в Студенския дом и прословутите по това време в София балове в Художествената академия, като репертоарът им е съставен от кавъри на най-известните по това време изпълнители и групи.
Скоро са поканени да свирят и на тържества в Английското и Американско посолства, след което са привикани от органите на Народната милиция и в "дружеска и идейно издържана" атмосфера са посъветвани да не си позволяват подобни волности.
През 1965 г. започват да озвучават на живо спектакли в Сатиричния театър и правят първи записи в Българското национално радио (по това време друго няма). На следващата година настъпва и краят на групата.
Бъндарака все повече залита към алкохола. От друга страна Кирил Маричков узрява за идеята, че българският рок трябва да има и свое лице във вид на музикална продукция - песни, композирани и изпълнени на български език. Вачо подкрепя брат си и така групата престава да съществува.
С Кирил и Пепи се свързват бившите членове на групата "Слънчевите братя" Петър Гюзелев и Веселин Кисьов и започват да репетират заедно. Но, групата все още няма свое име, докато веднъж, докато си говорели по женски, майките на Кирил и Пепи не стигнали до идеята за щуреца като символ на свободния музикант.
"Щурците" разбира се, не се възприема от съответните партийни началства, правейки аналогия с английските "Бийтълс". Тогава Кирил и Пепи прибягват до малка хитрост - радиопредаването "Хоризонт на вълните на младостта" обявява конкурс сред слушателите за име на групата.
В радиото се получават хиляди писма с най-различни предложения като "Синигерите", "Червените китари", "Монасите на електрическия резонанс" и други. Но, младите музиканти са се подготвили предварително и с помощта на роднини и приятели се подема инициативата радиото да бъде затрупано с писма с името "Щурците".
Така и става - с най-много слушателски гласове нарочна комисия обявява печелившото название. Следват записи в радиото, спектакли със Сатиричния театър, концерти из страната.
Първото официално признание за групата настъпва през 1967 г., когато песента по музиката на Борис Карадимчев и текст на Богомил Гудев "Бяла тишина" изпълнена от "Щурците" и Георги Минчев печели първо място на конкурса "Златния Орфей", а по-късно е обявена и за Мелодия на годината.
Популярността им нараства неимоверно, ангажиментите се множат като изнасят и съвместни концерти с Емил Димитров и групата му "Синьо-белите".
На следващата година издават и първата си грамофонна плоча но само с четири песни, тъй като комисията отхвърля изпълнението на кавъри на западни изпълнители. Или както с ухото на познавач казва дядото на Кирил Маричков: "Пеенето на английски дразни средния политически кадър"!?
Тъй като до момента не разполагат с голям собствен репертоар групарите изпълняват кавъри на известни рок парчета, като почти винаги завършват концертите си със "Satisfaction" на Ролинг Стоунс.
От друга страна публиката е екзалтирана да слуша на концертите им музиката, която не се пуска по радиото и телевизията.
От трета страна изпълнителите вече са пуснали дълги коси, някои и бради, а това дразни подредения партиен функционер.
След промените Кирил Маричков показваше на журналистите призовка, която получил през 1968 г. от спрял го на улицата милиционер заради дългата коса. В документа пишеше да се яви в тридневен срок в Пето РУ на милицията. И там, където обикновено се изписва в какво качеството - например на свидетел, на обвиняем, на вещо лице и т.н. се мъдреше: "в качеството на подстриган".
Така след поредния концерт, в който публиката се е държала, както трябва на рок концерт, а не както управляващите са искали - като на балетна постановка, върху музикантите пада първата забрана три месеца да не изнасят концерти.
На Мелодия на годината във Варна въпреки изричната забрана изпълняват песента "Хей Джуд" на "Бийтълс", след което отново са спрени. Но, през пролетта на 1969 г.
Концертна дирекция ги реабилитира заради добрите приходи, които носят с изявите си. По това време напуска Веско и на негово място идва Константин Атанасов (Косьо).
Но, на следващата година следва нов сблъсък с комсомолския плам и простотия. По време на традиционните балове в Художествената академия пиян апаратчик спира изпълненията им с настояването да продължат само с хора и ръченици.
На последвалата среща в Комсомола, Маричков не си мълчи и обяснява надълго и нашироко за хипи движението, рока, живот без въоръжаване, за социализма с човешко лице, погазен предната година в Чехословакия.
Следва отново вето. Пепи Цанков, който е племенник на осъдения на смърт от Народния съд бивш премиер Александър Цанков и по рождение е нарочен за черна овца от идеолозите, не издържа и се скарва сериозно с Кирил.
Групата не развива дейност и Кирил Маричков решава да отбие войнския си дълг, но законът вече е променен и той ще трябва да служи като всички две години. Но, преди да прекрачи прага на "родната казарма" се жени за първата си съпруга Доротея.
Тъй като е изявен музикант, Кирил е разпределен в Ансамбъла на Строителни войски който развива културно-масова дейност, изнасяйки концерти и представления в поделенията на Българската народна армия.
Не след дълго в същото поделение идва и Петър Гюзелев и заедно с бъдещия художник Едмонд Демирджиян на барабаните отново сформират група, с която изнасят концерти.
В армията Маричков е избран единодушно за комсомолски секретар и даже му е предложено да стане партиен член. Но, знаейки истината за партията, на изборното събрание музикантът се изказва преднамерено, не по марсксистко-ленински и така си спестява членството.
След излизането от казармата започва вторият период на групата, продължил до 1980 г., който е характерен с търсенето са собствен музикален облик и утвърждаването й не само на българската, но и на сцените на другите социалистически републики.
По това време, за да се избегнат колизии с милицията, майката на музиканта успява да му извади документ от Киноцентъра, че ще участва във филм за хайдути и затова е с дълга коса.
Пепи Цанков напуска и на негово място идва Наско Бъндарака. През 1973 г. "Щурците" сключват първия си трудов договор с Концертна дирекция и започва маратон от участия.
В същата година групата прави 128 концерта, 20 от които в Съветския съюз. Обикалят из цяла България свирейки в театри, зали, читалища често неотоплени, без гримьорни.
Публиката е разностранна. Коктейла от миризми на мокри дрехи, нафтова печка, шкембе чорба, ракия и чубрица музикантите кръщават "Ароматът на Шоплука".
През 1974 г. Косьо Атанасов и Наско Бъндарака напускат състава и на тяхно място идват барабаниста Георги Марков и Борислав Панов (Боти) на клавишните.
Междувременно от Концертна дирекция променят в движение регламента за заплащане, като новото изискване е репертоарът за отделните концерти да не се повтаря и да е разнообразен, като програмите предварително трябва да се заверят в дирекцията.
Но, по стар социалистически обичай групарите и с това се справят, като през 1977 г. разписват и подпечатват осем различни вида програми с песни, като в едната е включена и измислената композиция "На гол корем - чифте пищови".
През същите тези години групата е канена за подгряваща банда на световноизвестните "Прокъл Харъм" и "Стейтъс Куо", но както се казва, властта у нас държи здраво идеологическия фронт.
През 1976 г. излиза и първата дългосвиреща плоча на групата - "Щурците 1", като появата й на бял свят съвсем не е лека.
За да ти издадат албум, трябва в него да фигурират песни на председателя на българските композитори, шефа на радиото, началника на "Балкантон" и други отговорни другари. Правилото не подминава и "Щурците", но Кирил Маричков се заема да преаранжира всички "спуснати отгоре" песни.
Както самият по-късно споделя, разделял ги на три групи. Първата с малко напасване ставала, втората се превръщали във съавторски, защото включвал много свои мотиви и третата я нарича "пластична хирургия" - макар за автор да пише друг, реалният такъв е Маричков. Просто оригиналът ставал само за коша.
В същата година групата отново е спряна от участия след концерт в Летния театър на Парка на свободата (настоящем Борисовата градина), който е прекратен от милицията с цел да успокои публиката. Токът е спрян и пред сцената застава кордон униформени с искане всички да седнат кротко по местата си, докато трае концерта. Публиката започва да ги освирква и към милиционерите политат предмети.
Пристига конна милиция, палки, побоища, кръв ... с две думи развит социализъм.
През 1977 г. групата достига рекорда от 195 концерта, на които са присъствали над 220 000 зрители.
На следващата година излиза вторият албум "Щурците 2" с общ тираж от 100 000 броя.
През 1979 г. Кирил Маричков е осъден условно за валутно престъпление, като е хванат да купува долари на черно, за да може да обнови апаратурата на групата. Облаците над музикантите отново се сгъстяват, след като Маричков разбива офисите на счетоводството на Концертна дирекция, след като им е отказано да им се изплащат пътни разходи. В същата година групата прави съвместно турне с източногерманската група "Карат".
През 1980 г. излиза и третият албум "20 век", приет изключително радушно от публиката. Следват национални турнета, както и в Куба и в ГДР. Две години по-късно излиза и хитовият им албум "Вкусът на времето", взривил родната сцена.
През 1985 г. се появява и "Конникът". През всичките тези години държавата не е дала и лев, за да оборудва с инструменти и сценична техника "златните кокошки", които дои непрестанно. Затова групата е принудена да замине като музиканти по ресторантите в Норвегия за да си набавят така необходимото оборудване.
През 1986 г. Кирил се жени за втората си съпруга Веселина, а на следващата година е издадена тавата "Мускетарски марш". "Щурците" вземат участие в 12-тия Световен младежки фестивал, проведен в Москва, като за да получи от тях автограф идва и бъдещият диктатор на Северна Корея синът на Ким Ир Сен - Ким Чен Ир.
През 1984 г. започва т.нар. "възродителен процес" за преименуване на българските турци и на групата е предложено да концертира в размирните райони с цел утаяване на страстите. Те веднага приемат, но с презумцията да вдъхнат кураж и надежда на репресираното население.
Песента им "Звезден час", в която се пее "..заличен съм аз и мойто име" се превръща в негласен химн на мирната съпротива срещу насилствената асимилация, провеждана от режима.
Но, властите се усещат и песента престава да звучи по радиото и телевизията, а в допечатката на втория тираж на "Вкусът на времето" парчето просто липсва, независимо че заглавието е изписано на обложката.
По това време се ражда мелодията и текста на един от бъдещите химни на промяната "Аз съм просто човек", но времето и още не е настъпило.
През 1987 г. Щурците отбелязват двайстата си годишнина с юбилейно турне. В следващите години Кирил Маричков се отдава на солови проекти, както и на писане на филмова музика.
Емблематични са станали песните му от филмите "Вчера", "Дунав мост", "Адио Рио", "Вампири, таласъми" и други. През 1990 г. е избран за народен представител от СДС в Седмото Велико Народно Събрание.
През 1992 г. заедно с друг "щурец" Константин Марков основават Рок радио "Тангра". През 1997 г. издава соловия албум "Зодия Щурец".
На 11 октомври 1999 г. на пътя Асеновград - Пловдив шофираният от Кирил автомобил не спира на знак "Стоп", отнема предимство и удря друга кола.
Пътничката в колата загива а оттогава Маричков има сериозни проблеми с гръбначния стълб.
През 2010 г. е удостоен с ордена "Св. Св. Кирил и Методий" за приноса си в българската култура, а десет години по-късно получава и най-голямото отличие орден "Стара планина" първа степен.
През 2007 Щурците организират турне "40 години Щурците" с което обикалят цялата страна. През 2013 г. след продължителна битка Петър Гюзелев почива от тумор в мозъка и така официално се слага край на групата.
През същата година заедно с Иван Лечев, Веско Поромански, Дони и Славчо Николов сформират групата "Фондацията" на която е фронтмен до кончината си. Като знак от съдбата, тя е в същия ден, на който преди 25 години става фаталната катастрофа.
Дядо му гради най-красивите сгради в София
Дядото, на когото е кръстен бъдещият музикант, е изтъкнатият архитект Киро Маричков. Той е от плеядата първо поколение български архитекти, завършили в западни университети. Заедно с колегата си Фингов оставя забележителни образци, съхранени и до днес.
Сред най-известните е легендарният хотел "Империал" на ъгъла на улиците "Съборна" и "Леге".
Планиран да бъде съборен като ненужен остатък от буржоазното минало, за да отстъпи път на "сталинския барок", обхванал централната част на столицата - сградите на Министерски съвет, ЦУМ, Партийния дом, Президенството, хотел "Шератон", хотелът по чудо е спасен от архитекта на мавзолея на Ленин Алексей Шчусев, който по това време е в България и заслепен от красивата фасада се застъпва за сградата.
Друго известно здание дело на двамата архитекти е "Къщата на Функ", издържана в стил Сецесион. Първоначално е била клиника по акушерство и гинекология на австрийския лекар Адолф Функ. През годините преминава във собственост на различни фамилии и след 9-ти септември 1944 г. е национализирана и предадена на Българския червен кръст.
Тъй като Киро Маричков дарява целия си хонорар от проектирането на клиниката на БЧК, на фасадата й до идването на власт на комунистите е имало плоча, изразяваща благодарност към жеста му. Днес там се помещава офиса на застрахователното дружество "Алианц България".
Друг забележителен архитектурен паметник е къщата на доктор Лазаров на улица "Денкоглу" изпълнена в стил необарок с еркер и фронтони. Зданията на училищата "Антим I" и "Васил Априлов" в София, железопътните гари във Варна и Бургас са също дело на архитект Маричков.
През 1969 г. мистериозно изчезва усилвателят на Петър Гюзелев от охраняваната по това време от УБО (Управление "Безопасност и охрана", част от Комитета за Държавна сигурност) зала "Универсиада".
Всички инструменти и озвучителна техника на музикантите са тяхна лична собственост.
По това време в социалистическите републики не се произвеждаха и продаваха електически музикални инструменти и придобиването им винаги беше свързано с много връзки, роднини които пътуват на Запад, закупуване на долари на черно и ред други престъпления по тогавашното законодателство.
Със случая се заема адвокатът Васил Гоцев (бъдещ правосъден министър в кабинета на ОДС след промените), който успява да осъди залата, респективно УБО. Докато чакат едно от заседанията на съда покрай групата на музикантите минава Любен Гоцев, познат на адвоката им.
Завързва се непринуден разговор, в който бъдещият генерал от Държавна сигурност изтърсва в съветски стил, че музиката на "Щурците" възбужда низките страсти на публиката. Кирил Маричков отговаря мълниеносно: "Който има низки страсти, нека да си ги възбужда!"
Кръстник на малкия Кирил става семейният приятел Никола Мушанов, известен деец на Демократическата партия, министър-председател и министър в няколко кабинета.
Заради политическата си дейност е осъден от Народния съд на 1 година лишаване от свобода, но е помилван и освободен. По-късно е интерниран във Велико Търново и село Заград.
В началото на май 1951 г. отново е арестуван от Народната милиция и е пребит до смърт. За да няма бъдещи проблеми с властта при вадене на документи в които се изисква кръщелно свидетелство, бащата на Кирил Маричков успява да му извади такова, в което не фигурира името на кръстника.
Какво четем:
🔴 Нотариуси искат тежка секира за лъжците за делата по имоти🔴 Тежък удар за Боби Михайлов: Гонзо затваря любимият му ресторант
🔴 Григор Вачков натискал Владо Пенев и Марта Вачкова за внуче
Източник: Блиц
Коментари
Последвайте ни във facebook!
