Неизвестният Бенковски


Цветана Кьосева е доцент по история, зам.-директор на Националния исторически музей. Тя е хоноруван преподавател по музеология в Нов български университет и в СУ „Св. Кл. Охридски". Автор е на редица монографии, на над 100 публикации в научни издания у нас и в чужбина и на повече от 150 научнопопулярни статии. Член е на ИКОМ – Международната организация на музеите, и на Българския национален комитет на ИКОМ.

Георги Бенковски (истинско име Гаврил Груев Хлътев) е роден около 1843 г. в Копривщица. След смъртта на баща си, още в ранна младежка възраст става абаджия и терзия, за да се изхранва и търгува и пътува в различни краища на Анадола. Член е на Гюргевския революционен комитет. Заедно с Панайот Волов е избран за апостол на 4-ти революционен окръг. Благодарение на своята смелост, решителност и понякога самонадеяност той измества Волов като водач на въстанието. Хвърковатата чета, с която обикаля целия район, мобилизира и мотивира много въстаници и играе централна роля във военните действия. След жестокото потушаване на въстанието Бенковски с няколко революционери се оттегля в Стара планина. След 10 дни мъчително скитане групата е предадена на турската власт, която организира засада на река Костина, близо до село Рибарица, Тетевенско. Там Бенковски е убит на място.

Това са известните факти от живота на Г. Бенковски, фиксирани във всички учебници. Малко се знае за личния живот на апостола, за невероятното му излъчване, за почти мистичната му обаятелност и влияние сред населението. Те са останали в старите книги и спомени, до които рядко някой днес се докосва, в записките на съратниците му и в народната памет. Тези източници ни показват един друг Бенковски, земен и естествен, бохем и авантюрист до мозъка на костите си. 
Големият български историк, публицист и изследовател на Априлското въстание Димитър Страшимиров го характеризира по следния начин: „Гаврил бил левент, хубавец, но бил буен, духовит и своенравен. Бил твърде горделив и салтанатлия..., охотно дружил с бейски и богаташки момчета, водел разпуснат живот, на който не липсвали и хайманешки авантюри“.
Ето някои от тези „хайманешки авантюри“.

Подобно на Левски, той е ту търговец, ту ходжа, ту турчин, ту персиец, ту русин. 

Първата е свързана с обета, даден от Георги Хлътев, да не се прекланя пред турска глава. Търгувайки по далечните краища на Османската империя, той от време на време се връщал и в родната си Копривщица, за да се види с близките си и да се похвали с успешния си бизнес. При едно от тези завръщания той бил обиден жестоко от турците и в душата му закипяла мъст. Поседял Гаврил в родната си къща и когато тръгнал отново на гурбет, яхнал гиздав и скъп кон и както подобава по тогавашния обичай, поискал на изпращане да му свири селската циганска музика. Това обаче било привилегия, присъща само на богатите и заможни търговци. Намерили се честолюбиви копривщенци, завидели на тарикатлъка му и пратили по него заптиета, които го затворили за няколко часа в конака. Когато го пуснали, вече се мръквало. Засрамен, Гаврил не пожелал да се върне у дома си за през нощта и потеглил същата вечер на път. В душата му обаче заседнала жестока закана да мъсти на турците, докато е жив, и да се не връща в родната си къща, докато не стане достатъчно силен, за да си отмъсти. А от тая закана до мисълта за бъдещата революция има само една крачка.

Една от най-тъмните страни

от живота на Гаврил Хлътев в Ориента е другаруването му (около 1870 г.) с двама прочути разбойници арнаути: Сюлюман и Юсин. Те имали свои чети от българи и турци, които обирали и убивали търговците по пътищата. Когато узнавали, че някой търговец ще пътува някъде с пари, те го обаждали на шайките, които го обирали, и ако им се противял – го убивали. По едно време убили местен копривщенски първенец и за да не попаднат в ръцете на турците, се заскитали по Мала Азия. Там те се запознават с Г. Хлътев. Той ги водел по разни кафенета и ги препоръчвал като наемници за „специални поръчки“. Другарите му си спомнят за него, че бил опознал всички вагабонтски краища на Цариград като дланта си. Навсякъде, където имало опасни и рисковани работи, той бил в центъра.

За да скрива следите си от властите, Гаврил често сменя местонахождението си, професиите си и дори и народността си. Подобно на Левски, той е ту търговец, ту ходжа, ту турчин, ту персиец, ту русин. По едно време в Смирна дори бил гавазин (телохранител) на персийския консул. През 1875 г., заедно със Стоян Заимов и Иваница Данчев, Гаврил Хлътев се заема да осъществи плана от Старозагорското въстание през 1875 г. за убийството на турския султан Абдул Азиз. Макар и официално да е само помощник на Заимов, като опитен в конспирацията, той веднага се превръща в пряк организатор на атентата. Наема една стая на втория етаж на хотел „Италия“ на главната улица в Цариград и търпеливо изчаква удобния момент за убийството. Очаквало се Абдул Азиз да мине по улицата, пътувайки от двореца „Долма Бахче“ към стария Стамбул. Тук трябва да отбележим, че българските революционери никак не били оригинални в тази си идея. Още от времето на Гръцката завера от 1821 г. (освободително въстание, което след дълги борби и намесата на европейските сили довежда през 1828 г. до основаването на независима гръцка държава) гръцките революционери също планирали да подпалят Цариград, да изгорят арсенала, да съсипят флотата, да убият султана, да умъртвят министрите му и да съсекат жестоко мюсюлманското население. Плод на революционен романтизъм, тези действия естествено не биха могли да катурнат Османската империя и винаги са завършвали не само трагично, но често и комично. 
Така станало и с нашите хора. Четата разделила Цариград на участъци. Купили барут, приготвили запалителни вещества, но парите не стигнали за закупуване на пушки и револвери. Очаквало се Революционният комитет в Букурещ да ги изпрати по куриер. Те обаче не дошли и работата замръзнала. С това цялата афера се провалила и Цариград бил спасен. Впрочем един от най-видните дейци на Българския революционен комитет и най-активен участник в Старозагорското въстание - Стефан Стамболов, също бил привърженик на идеята за убийството на султана.

След разгрома на Старозагорското въстание в Гюргево (Румъния)

се създава нов български революционен комитет, който си поставя задача да организира ново въстание през април 1876 г. Това наложило на Гаврил Хлътев да се завърне във Влашко. Той обаче нямал паспорт. 
Тук се намесила съдбата и не само му поднесла паспорт, но и му дала друго име, с което той остава известен в историята – Бенковски. Името не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, който за това, че стрелял по варшавския губернатор – русин, бил заточен до живот от руското правителство на остров Сахалин. Полякът успял да избяга от каторгата и се озовал в Япония. Тамошният френски посланик го взел под своя защита и му дал френски паспорт с името Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. В документа се сочело открито, че той е полски емигрант. Поради това Антон Бенковски си избрал Турция за ново местожителство. По неписано правило там противниците на Руската империя не се преследвали. На път за Цариград Антон Бенковски пристигнал в Диарбекир, където се срещнал случайно със Стоян Заимов. Като участник в Хасковския таен революционен комитет, през 1873 г. той е заловен и заточен тук. Заимов обаче също имал намерение да бяга от каторгата и предложил на Бенковски да му отстъпи френския си паспорт, а той да му помогне да си извади турско тескере. Бенковски се съгласил и продал паспорта на Заимов за 5 лири. С тоя паспорт Заимов успял да избяга в Румъния през 1875 г. 

По характер Бенковски бил горд и дори надменен.

Когато след неуспеха на атентата срещу султана Гаврил Хлътев тръгнал към Влашко, Заимов му дал паспорта на А. Бенковски и така той бил принуден да замести своята българска фамилия с полска. Как обаче Антон станал Георги, както той е известен в историята, съвременниците му мълчат. Впрочем тогавашните турски паспорти много лесно можели да се фалшифицират, така че дори и самият апостол много лесно би сторил това, в случай че не е харесвал името Антон.
По характер Бенковски бил горд и дори надменен. Предпочитал да гладува три дни, отколкото да се помоли на някого. Вярвал в своята непогрешимост, обичал да командва и да приказва, но не обичал да му противоречат. Имал естествена дарба на водач. Неслучайно успял да измести от ръководството на Четвърти революционен окръг Панайот Волов.
За една друга страна от биографията на революционера - бил ли е Бенковски социалист - в следващия брой на „Животът днес“.

Източник: Животът днес



Коментари



горе