Защо толкова много деца не могат да стоят мирно /тоест – неподвижно, бел.ред./ в училищата днес


Има пряка връзка между  движението и ученето – способността за учене, концентриране и сътворяване – „Най-добрите идеи винаги ми идват, когато се движа!“ /бел.ред./

 

Центърът за контрол на болестите ни уведомява, че в последните години е имало скок в процента на млади хора, диагностицирани с Дефицит на вниманието и Хиперактивност, или както е по-известно със съкращението – Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието, ХРНВ (на английски: Attention-Deficit Hyperactivity Disorder, съкратено ADHD) –  7.8 процента през 2003, 9.5 процента през 2007 и 11 процента през 2011.

Причините за увеличението са многообройни и включват промени в критериите за диагностициране, медикаментозното лечение и повече осъзнатост за самото състояние.

В настоящия пост, Анджела Ханском, (Angela Hanscom), педиатър и основател на TimberNook, природно-базирана програма за развитие, предназначена да насърчи креативността и независимата игра наоткрито навън, предлага още една причина все повече деца да са диагностицирани с ХРНВ, независимо дали наистина го имат или не: количеството време, което децата са принудени да седят, докато са в училище.

data

Данни за разпространението на диагнозата ХРНВ (2011-2012): Деца В МОМЕНТА диагностицирани с ХРНВ (Центрове за контрол на заболяванията)

От Анджела Ханском

Напълно непозната жена си излива душата, разговаряйки с мене по телефона. Тя се оплаква, че 6-годишният й син не е в състояние да стои мирен в класната стая.. Училището иска да го изследва за ХРНВ. Звучи ми познато,  мисля си аз. Като педиатър и терапевт съм забелязала, че това е доста често срещан проблем днес.

Майката продължава, обяснявайки как синът й се връща всеки ден от училище с „жълто усмихнато личице“ /вероятно някакъв стикер или печат от училището, бел.ред./. Останалата част от неговия клас си отива у дома със „зелено усмихнато личице“, получени за добро поведение. Всеки ден на това дете се напомня, че неговото поведение е неприемливо, просто защото той не може да стои на едно място за дълги периоди от време.

Майката започва да плаче. “Той започва да казва неща като „Мразя се“ и „Аз не съм добър в нищо!“. Самочувствието на това малко момче пада право надолу – само защото той има нужда да се движи по-често.

През последните десетилетия все повече деца са маркирани като имащи проблеми с вниманието и вероятно ХРНВ. Местен начален учител ми казва, че поне осем от нейните 22 ученика имат проблеми с вниманието. В същото време, се очаква децата да седят на едно място за по-дълги периоди от време. В действителност, дори и от децата в детската градина се иска да седят по тридесет минути по време на кръг в някои училища.

Проблемът: Децата са постоянно в изправено положение тези дни. Рядкост е да се намерят деца, които тичат по хълмове, катерят се по дървета, въртят се в кръг, ей така – просто за забавление. Тези игри са в миналото. Времето за междучасия сега е намалено и съкратено, поради нарастващите образователни изисквания и децата рядко играят наоткрито поради родителските страхове, въпросите за отговорността и забързаните графици за изпълнение на съвременното общество.  Да си го кажем: Децата не се движат достатъчно и това наистина започва да се превръща в проблем.

Наскоро наблюдавах пети клас като услуга, която направих на учителя им. Тихичко седнах в задната част на класната стая. Учителят четеше книга на децата и това беше в края на деня. Никога не бях виждала подобно нещо. Децата бяха наклонили назад столовете си под много остър ъгъл, други люлееха телата си напред-назад, някои дъвчеха краищата на своите моливи, а едно дете удряше бутилка вода в челото си в някаква ритмична последователност.

Това не беше класна стая за деца със специални нужди, а обикновена класна стая в обикновено училище. Моята първа мисъл бе, че децата може би нервничат, защото е края на деня и те просто са уморени. Въпреки че това може да е някаква част от проблема, определено имаше друга основна причина зад това поведение.

След последващо наблюдаване и тестване, ние бързо научихме, че повечето от децата в класната стая имаха слаба сила и баланс. В действителност, ние тествахме и няколко други класни стаи и открихме, че, сравнени с децата през ранните 1980s, само един имаше нормална сила и баланс. Само един! Мили боже, помислих си аз, Тези деца трябва да се движат!

По ирония на съдбата, много деца днес се разхождат наоколо с неразвита вестибуларна система /баланс/, поради ограничено движение. За да се развие силна система за баланс, децата имат нужда да движат тялото си във всички посоки в продължение на часове в даден момент. Точно както при упражненията, те се нуждаят да правят това повече от просто веднъж седмично, за да развият усетят ползите и да развият силна система. Ето защо, тренировка по футбол веднъж или два пъти седмично не е достатъчно движение за детето, за да развие силна сетивна система.

Децата днес отиват в клас с тела, които са по-малко подготвени да учат от всякога. Със сензорни системи, които не работят съвсем правилно, от тях се иска да седнат и да внимават. Децата естествено започват да нервничат, за да получат движението на тялото, от което тяхното тяло толкова отчаяно се нуждае и не получава достатъчно, за да „включи ума си“. Какво се случва, когато децата започнат да нервничат? Ние им казваме да седнат и да внимават, поради което техните мозъци се връщат обратно към състояние на сън.

Нервниченето е истински проблем. То е силен индикатор, че децата не получават достатъчно движение през деня. Трябва да оправим основния проблем. Трябва да бъде разширено и увеличено времето за междучасия и децата трябва да играят навън веднага, след като се приберат от училище. Двадесет минути движение на ден не е достатъчно. Те имат нужда от часове игра навън, за да се създаде здрава сензорна системи и да подкрепи внимание на по-високо и концентрирано ниво и учене в класната стая.

За да може децата да учат, те трябва да могат да обърнат внимание.

За да обърнат внимание, трябва да им позволим да се движат!

Статията в оригинал тук: http://www.washingtonpost.com/blogs/answer-sheet/wp/2014/07/08/why-so-many-kids-cant-sit-still-in-school-today/

От автора на този блог: Искам да ви споделя кратко нещо смешно по темата от мене. Плувам от 7-годишна редовно и дълги години /до миналата година/ негодувах как е възможно най-добрите ми идеи, разрешения на конфликти, възможни варианти-решения и възможности, по-дълбоко вникване и разбиране в разни неща, текстове за книги, сценарии, статии, точни фрази, които съм търсила дълго и са ми били нужни, да идват ТОЧНО, ама ТОЧНО когато вляза в басейна и започна да плувам. И разбира се – тогава аз не мога да ги запиша!!! 

Признавам си, че дълго време това отнасяше силното ми възмущение – аз, разбира се, бях супер щастлива, че най-накрая изникват нещата, но в същото време – много ядосана и чудеща се какво да прави, защото просто нямаше как и къде да ги запиша, а те изникваха толкова много, по толкова въпроси, които стояха на стенд бай в ума ми и чакаха своя финал или разрешение, че просто после потъваха и се забравяха…И чудеща се какво да прави, защото започвах да мисля как излизам от басейна, тичам до съблекалнята, отварям си шкафчето, намирам си тефтерчето, записвам, после се връщам…и това около 20 пъти за половиния час плуване. Решението за мене в крайна сметка беше да започна да си нося тефтерчето с химикалката, което нося навсякъде и в което си записвам всички неща, които започваха да „бликат“ от главата ми в плувния басейн!!! Не ме интересува как изглежда отстрани, но по погледите на останалите мога да предположа:)

И чак преди година ме „удари“ като с метеор по главата прозрението, че не е „е как пък точно сега по време на плуването взех да се сещам за тия работи“, ами е – „точно сега, точно на плуването и точно заради него, започнаха да излизат тези работи.“ Заради плуването. Заради движението! Движението и неговата магическа, вълшебна сила, неговата пряка връзка, свързана с мозъка, мисленето, въображението.

Много се радвам, че все повече започва да се говори за тази връзка в световен мащаб и е време и в България да започне нейното осъзнаване, което да доведе до нужната промяна в ежедневието на децата – да им позволим да се движат – колкото, когато и както имат нужда!

Източник: magiblagoeva



Коментари



горе