Хижа Добрила
Бълбук-бълкук… водата се плиска в бутилката, мислейки си, че е голям морски прилив.
Бутилката стърчи от левия страничен джоб на раницата и се раздрусва от неравностите
по пътя. Нейната побратима от десния страничен джоб отдавна е замлъкнала. Мисля,
че последно я чух преди последното голямо изкачване. Добре, че скоро стигам хижа
Добрила и подковата за късмет!
Късметът е важен в планината. Късмет да случиш на хубаво време, да не ти убива
лявата обувка, да си сложил две (вместо една) вафли Боровец. (Това не е рекламата, даже не са ми любими).
Ако не сте открили подковата на първата снимка това с късмета може да ви се стори
странно. Ако сте я открили – също. Аз не съм нито планинар, нито турист, нито
дори пътешественик. Може би ми се иска да бъда по малко от трите… или по много
от едното. Обаче не съм. Аз просто обичам да прекарвам времето си на чисто, красиво,
прохладно и тихо място – това си е чист егоизъм.
Може би пътешествениците са най-големите егоисти. Загърбват всичко и всички,
заради собствените си сетива. За тях най-важна е следващата дестинация. Въпреки
това харесвам романтичната представа на пътешественика. Способен е да живее много
животи. Умее да се преоткрива. Вдишва въздуха от различни места и бавно попива
новия свят. Тръгва един, връща се друг. 
Лежа на тревата. Всъщност, лежа върху разгънат спален чувал върху тревата, но
съгласете се,че първото звучи по-добре, а и е по-романтично. Та..лежа и гледам магарешкия бодил. Харесват ми малките детайли в пейзажа. Такива тръни се намират
под път и над път, но за мен е важен този. Докато го гледам съм доволна, защото
прекарвам почивния си ден в Балкана, лежа си под слънцето, не се терзая с рутината,
с две думи – безоблачно ми е. Представяте ли си, всичко това от един трън!
„В тихото утро на пръсти се вдига
после свенливо навежда глава
надеждата – казват тя не умира,
но май са ѝ нужни нови крила.“
Написах го, когато ми беше криво. Стремглаво се движех към отчаянието и то заради
някаква глупост, която от дистанцията на времето, дори не мога да дефинирам. Не
знам дали е от надморската височина, но оттук почти не забелязва драмите на ежедневието.
Трябва да се качвам по- често горе. Тук денят е по-светъл, а нощта се спуска като
кадифен плащ. Сядам на дървената пейка. Подпирам брадичка с дланите си. Вдигам
поглед. Чакам ги да изгреят…надеждите.
Какво четем:
🔴 Митичният полицай Гешев отвлечен от КГБ?🔴 Бившият пилот дядо Петър майстори уникални макети от отпадъци
🔴 Дете с тумор на мозъка дари 7000 лева за спасение на други
Източник: boryanakrasteva
Коментари
Последвайте ни във facebook!
