Кога последно сте се срамували?


Иска ми се още сега да ви разкажа кога последно изпитах срам. Не, това не е чувството, породено от неловка ситуация, а онова всепоглъщащо усещане, когато искате да направите нещо, а нямате възможност за реакция. Ще ви разкажа, може би не веднага, защото първо ще се постарая да ви опиша ситуацията максимално безпристрастно, защото това правим ние, медиите.

Днес е един от онези забързани вторници, в които броените минути от обедната почивка преминават под егидата: "Е, ще хапна, докато вървя към офиса…" Часът е 12 и 10, а времето напредва. Трафикът, шумът на колите, разпиляното безредие от опаковки и жълти листа карат хората, застанали около спирките на градския транспорт да почувстват отчетливо неудобството на своя временен престой.

Вървя по оживена улица. Пред мен се намира обновена автобусна спирка – един от поводите за гордост на местната власт. Около нея са се разположили обичайните заподозрени – пенсионери и ученици. Двама от тях, на тийнейджърска възраст, са застанали по-далеч от останалите и сякаш нарочно се стремят да бъдат отделени от другите. Разговарят оживено. Малко след това прозвучава смехът им. Този кикот привлича вниманието ми към тях, при все, че след няколко крачки ми предстои да пресека пешеходната пътека.

Предполагам, че аз съм източника на техния смях, защото често се спъвам, когато бързам за някъде. Насочвайки погледа си напред, забелязвам човек, който се придвижва бавно, проверявайки за неравности пред себе си с бял бастун. На няколко крачки, право пред него и наближаващата пешеходна пътека зее дупка, направена от премахната плочка.

Вече ми е ясно кое е породило смеха на тийнейджърите. Реакцията ми е мигновена и инстинктивна. Предупреждавам веднага слепия човек за предстоящото препятствие и го моля да спре. Той спира и се обръща към мен усмихнато. Единственото, което ми казва е: "Е, аз често ги питам хората, ама те рядко ми отговарят".

Предлагам му помощ, за да пресече по-лесно. Той приема. Достигаме без проблеми другия тротоар. Онзи недетски смях отново ме застига, само миг по-късно. Този път повод за кикота вече не е слепият човек, който щеше да се спъне, ако не беше предупреден. Иронията е за мен, вероятно защото с действието си предотвратих потенциално опасна ситуация. Тийнейджърите се качват в автобуса, който чакат. Единствено смехът бучи в главата ми.

Човекът с бялото бастунче е щастливец, той не видя ситуацията. Искрено се надявам да не е разбрал, че неговият недъг го е превърнал в повод за нечия ирония.

До тук с безпристрастността в разказа ми. Ако трябва да съм искрена, гневът, който се надигна в мен започна да ме пари и да ми горчи. Това е един от моментите, в които на човек му идва да срита някоя врата, да се разплаче, а понякога - и двете.

Много исках да стигна до тези момчета и да ги попитам чувстват ли се горди от постъпката си, готино ли е да усещаш триумф, наслаждавайки се на нечие нещастие. После дойде срамът. Срам ме е, защото тези тийнейджъри изглеждаха здрави, добре облечени, красиви и доволни от съществуването си. Тези младежи са нашите демони, отглеждали сме си ги десетки години. Лично аз се чувствам неудобно от чувството, че нямах възможност за реакция срещу несправедливостта.

Единственото, което мога да направя тази вечер, е да прочета приказка за лека нощ на четиригодишната ми дъщеря, а след време да й кажа как не трябва да се държи с околните, за да няма още родители с накърнен от срама авторитет.


Какво четем:

🔴 Направете си естествен влагоабсорбатор от ориз

🔴 Дядо Коледа ще е с шейна, сняг ще покрие България в края на годината

🔴 Който не работи, не трябва да яде

Източник: Фрамар



Коментари



горе