Класици горят собствените си книги


Вазов и Пенчо Славейков се съмняват в написаното от тях

Границата между графомана и талантливия автор е съмнението.Талантът се съмнява в написаното, а графоманът е убеден, че създава шедьоври.

Десетки кандидати за слава участваха в конкурса “Ръкописът” по БНТ. Довечера комисия от специалисти ще излъчи новото явление в българската литература.

Едно време също е имало комисии. Преди тях обаче съдници на своите произведения са били самите автори. Някои от тях произнасят смъртни присъди!

През 1882 г.

Иван Вазов

довършва

поемата

“Черното лято”,

писана още преди Освобождението.

Поетът я преработва, шлифова стиха и я предлага за печат на Дирекцията на просвещението в Пловдив. Преди да почне набораът, е разлюлян от колебания. Прибира ръкописа и го хвърля в огнището.

“Поемата - разказва Вазов - бе прегледана от специална комисия и одобрена и щеше да обема 7-8 печатни коли, но след това аз я оттеглих и изгорих, защото ми се видя, че тя бледнее пред ужасите, настанали в България през 1877 год.”

През 1886 г. Иван Вазов е принуден да емигрира в Русия. Тук попада на тъничка стихосбирка. Авторът е Пенчо Славейков, заглавието е “Момини сълзи” (1888).

“Аз прочетох с наслаждение “Момини сълзи", дето блика струя от толкова нова, игрива и нежна поезия”, пише изгнаникът на още голобрадия Пенчо.

И Стоян

Михайловски

приема

възторжено

книгата

“Още при появата на “Момини сълзи” аз се убедих, че името Славейков само Вам ще дължи своята дълговечност”, пророкува той.

Заради тази изява Михайловски дори го нарича “българският Ленау”.

Пенчо Славейков обаче е на друго мнение. Сбирката е писана през 1886-1887 г., когато е прикован на болнично легло и денонощно чете Хайне. По-късно той се самообвинява в епигонство.

“Изначало аз не съм се влиял от Хайне, а просто съм копирал песните му според руски преводи - анализира себе си той. - Първата книжка мои песни “Момини сълзи” е свидетел на това. И свидетел е тя още, че тогава аз бъкел не съм разбирал от Хайне.”

По тази причина

Пенчо Славейков

иска да събере

тиража

и да го унищожи

За щастие е минало време и не може да открие всички екземпляри. Отделни бройки от “Момини сълзи” се спасяват от пламъците. Днес те са повече от библиографска рядкост.

В кръга “Мисъл” зрелият Пенчо Славейков не иска да си спомня за своя литературен прощъпалник.

В това отношение му приглася Петко Тодоров, който също се отрича от ранните си изяви.

През 1894-1895 г. бъдещият автор на “Идилии” е ученик в Търновската мъжка гимназия. Чете марксическа литература, движи се сред работници, организира сказки, държи речи.

Изцяло е във водовъртежа на социалистическото движение.

По това време

се появяват

първите книжки

на П. Ю. Тодоров,

подписани с псевдонима Пенко.

В “Драски” (1894) младокът пробва прозата си, а в “Стихове на скучната лира” (1894) поетическия си дар. Последният се оказва крайно немощен. В стихотворението “Към тираните” например Пенко се напъва да прозре в социалистическото бъдеще:

О! Иде, чувствам го,

наближава,

ден очакван

отдавна,

вече роба тропа

и въстава

против пиявицата

отровна.

“Стихове на скучната лира” е направена на пух и прах от проф. Беньо Цонев. И то не къде да е, а в академичното списание “Български преглед”.

Критикът пише: “Тая сбирка от 40 най-калпави стихотворения е от ония книжлета, които щом видиш, и ти иде на ум да дигнеш очи към Бога и сърдечно да му се помолиш: “Боже, що не дадеш на нашите поетчета поне толкоз ум и разум да познават какво бива и какво не бива да се печата от техните досадни стихотворения.”

Професорът жлъчно пита:

“Ще се кучи ли тая

лира, та е скучна?”

И още: “С такава “скучна” лира не социализъм, ами и не знам какви други идеи не може прокара бай Пенко, па ако ще си раздра и гърлото.”

По-лошото е, че книгата е разгромена и в левичарското списание “Дело”.

Този факт окончателно убива пролетарското начало у П. Ю. Тодоров. Без да завърши гимназията, заминава за странство. Образова се в Тулуза, Берн, Берлин, Лайпциг. Става известен писател. До края на живота си обаче не може да преглътне злополучната “Лира”.

Заглавието се обръща във фантом, който не дава мира на дните и нощите му. Книгата призрак го преследва, той пък преследва нея. Срещне ли я - убива я! Всеки намерен екземпляр унищожава с педантична жестокост.

Бавно, лист по лист,

огънят изпепелява

стихосбирката

П. Ю. Тодоров обявява награда за всеки, който му набави екземпляр. Щастливецът носи находката, получава сумата и авторът се захваща с поредната миниатюрна клада.

Александър Балабанов свидетелства: “Петко Тодоров даваше премия на всекиго, който му донесе или цялата сбирка, или част от нея, за да ги унищожава. Не зная сега дали има някъде някой екземпляр от нея, но аз нямам...”

Петко затрива словото си, но спасява нещичко от младежките писания на самия Балабанов.

Като студент в Лайпциг бъдещият професор по класическа филология също е подвластен на музите. Момъкът ниже тетрадка подир тетрадка с поезии.

Една бурна ноемврийска нощ Сашо решава, че ще умре. “Ама защо да умра - никак не ми беше ясно”, признава той. Рошавият студент пращи от здраве,

но му се иска

смъртта

да го обезсмърти

като Байрон

“Меланхолията ми се изостряше. Страхът ми, че с такава меланхолия в душата само да се умре може - нарастваше”, описва състоянието си начеващият творец.

В тази шекспировска ситуация Александър Балабанов изгаря стиховете си. Когато се показва зората, установява, че не е умрял.

“Само тетрадките бяха вече черни, леки изгорели листа”, спомня си инквизиторът.

Като по чудо няколко стихотворения оцеляват. “Тях Петко Тодоров секвестира и последователно ги прати да се публикуват, едното в списанието “Мисъл”, гдето той бе редовен сътрудник, а другото, струва ми се, в “Общо дело”, разказва Балабанов.

Стихотворението “Искри” илюстрира, че за разлика от Петко той е имал чувство за мерена реч:

Вийте, хали, незавили,

пейте, зимни самовили,

пейте там из мрак студен.

Александър

Балабанов

отново посяга

на словото си

в началото на ХХ век. Той е с празни джобове, трябва да се хабилитира за щатен преподавател в Софийския университет. На 6 октомври 1909 г. чете встъпителната си лекция и предава за печат първата част на труда “Еволюция на мотивите в гръцката поезия през класическия период”.

Междувременно Балабанов спазарява със софийския книжар Иван х. Николов томче фейлетони.

Заглавието е “На почивка”. Книгата е извъртяна през 1910 г., но авторът се съмнява, че е допуснал грешка.

Страхува се, че университетските светила ще изтълкуват зле лековатия сборник.

Подозира, че фейлетоните могат да спънат кариерата му.

Авторът налага

“вето” върху тиража

Александър Балабанов предварително спира разпространението на сборника, за да не се налага да го издирва бройка по бройка.

Не може да си позволи лукса да плаща премии като Петко Тодоров.

Радикалната мярка изличава “На почивка” от българската литература.

Екземпляр не е запазен дори в хранилищата на Националната библиотека в София.

Заглавието не е посочено и в указателя на погубените издания на френския библиограф Габриел Пеньо.

Гостилничар е автор на първия ни роман

Груба грешка е, че първият български роман е “Под игото”. Първият роман, роден от наш талант, е “Ничтожна фамилия и въздушна природа”.

Иван Вазов слага точка на “Под игото” през 1888 г. Текстът е печатан в “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” и едва през 1894 г. излиза като отделно издание.

По това време ценителите на новото вече са изкълвали до буква “Ничтожна фамилия”. Романът се появява през 1885 г. и е дело на революционера на перото, носителя на непознати идеи, майстора на нестандартния изказ Нягул Семков.

Родом от Клисура, след Освобождението той отваря гостилница в София.

Заведението

е на ъгъла

на “Дунав” и

“Московска”

Тук Семков печели постоянна клиентела. Посетителите са учители, чиновници, газетари и списатели, актьори, художници и музиканти. Формиращата се интелигенция на младото княжество.

През 1882 г. един клиент променя живота на Семков. Начетен момък с добър апетит поръчва “яхния натурална”. Нягул носи специалитета, казва “Молим!”, но преди да се обърне, зърва на масата новичка книжка. На корицата пише: “Остроумний хидалго Дон Кихот от Манш. Испански роман от М. Сервантеса”.

Гостилничарят не знае кой е Дон Кихот и кой е Сервантес. Още по-тъмно му е какво е “роман”. Знае само къде е Испания, защото поръчва маслини от там.

Нягул Семков обаче

е любознателен

Иска книгата назаем и за месец я изчита от кора до кора. След което решава да повтори стореното от испанеца.

Той ще напише свой, български роман, който ще покаже на човечеството що за жанр е това! Семков почва да пише. Денем се труди в краткия отдих между манджите. Нощем собата му свети до първи петли. Романистът реди дума подир дума, зачерква, поправя, къса страници, начева нови... Иначе казано - Нягул познава що е творческа мъка.

Ръкописът е завършен през есента на 1884 г. Авторът плюнчи финално гостилничарския молив и най-отгоре надписва: “Роман”. После слага заглавието: “Ничтожна фамилия и въздушна природа”. Понеже не е казал всичко, което е в главата му, уточнява: “Том І”.

Най-сетне предупреждава литературните пирати:

“Препечатванието

е строго

забранено”

Романът на Семков е философски. Авторът тълкува Вселената и търси мястото на земните обитатели в нея. Вълнуват го извечни въпроси като “Защо человек расте?” и “Защо не расте камъка?”

Природата е “въздушна”, тоест необозрима, учи Семков, а човешкият род е “ничтожен” - прашинка в безкрая на Космоса. Двуногите същества са създания на природата, направени са по неин образ и подобие.

Главата е кръгла като слънцето. Има хора плешиви, защото и билото на Балкана е голо. Има хора с мустаци, защото и реките са украсени с ракити. “Защо има человек нос и текат саполи?!”, основателно пита той.

Така се ражда семковщината, синоним на графоманията и пустословното съчинителство.


Какво четем:

🔴 7-годишни русенчета жънат победи на международен турнир

🔴 Това е мощната рецепта на сестра Ганева за пълно лечение на диабет! Оздравели болни й целуват ръка...

🔴 Филм се превръща в машина на времето, която ни връща към най

Източник: 24 часа



Коментари



горе