"За вечната награда на небесата"


Ужасът от настъплението на селджукските турци от изток и на печенегите от север довежда Византия до опасността от пълна катастрофа

В Европейския югоизток събитията през ХI в. се развиват стремително и твърде неблагоприятно за Византия. Успешните войни на императорите от края на Х в. и от началото ХI в. изчерпват стопанските сили и запасите от злато на империята. Завладяването на част от българските земи през първата четвърт на ХI в. слага началото на постепенно, но неумолимо разклащане на вътрешнодържавното равновесие в някога могъщата и единствена империя. За по-малко от век са почти загубени малоазийските и италийските владения на империята; дори на Балканите авторитетът на цариградските владетели е в упадък и поради разорителните и многобройни нашествия на варварски племена.

В началото на царуването на на император Алексий I Комнин (1081-1118) малоазийските владения на Византия бавно и полека са й почти изцяло отнети. Първоначално политическите и военните последствия от византийското поражение при арменския град Манцикерт (август 1071 г.; дн. Турция) са трудно забележими - унижението от пленяването на византийския император Роман IV (1068-1071) и трудното му освобождаване бавно отстъпва и чак след две десетилетия окончателно е сменено от ужасяващите последствия на поражението при Манцикерт, възприемано първоначално без особен трагизъм, загубата на 9 хиляди войни не би следвало да е кой знае от какво значение за Византия.

Днес знаем добре, и това е всеобщо признато, че византийското поражение при далечния Манцикерт е началото на унищожаването на християнския Европейски югоизток. Унижението от платения за освобождението на императора от селджукски плен огромен откуп е сменено от последвалата вътрешновизантийска разпра за престола, която окончателно привежда в пълна отбранителна неспособност всички малоазийски теми на империята; сполучливо допълнена от повсеместен стопански упадък при това.

Макар през следващата 1072 г. борбата за цариградския престол да завършва със смъртта на Роман IV вследствие на (нарочно) неумело ослепяване, разрушителните процеси в азиатските провинции са толкова мощни, че те стават до 1091 г. лесна плячка за бесните селджукски орди и заради управленската немощ на сменилия Роман IV император Михаил VII Дука (1071-1078).

Новият император пише стихове* и изучава задълбочено реторика, но управлението на държавата в тия трудни времена поверява на съветниците си изцяло. Неговото тържествено изображение, с ясно различими портретни черти впрочем, може да се види върху по-късната горна половина на короната, подарена на унгарския крал Ищван I (1001-1038), а следователно при добро зрение - и върху нейното копие, с което поради недомислица бе увенчана бронзовата скулптора на цар Самуил, открита наскоро в София.

Никаква съществена промяна не може да се наблюдава и при царуването на следващия цариградски император - Никифор III Вотаниат (1078-1081). Силите Никифорови никак не стигат за потушаване на повсеместните бунтове, войни и метежи, с които изобилстват злощастните години на властването му; главната императорска грижа през цялото това време, а и след това, е как да опази тялото си от яденето на месо*. Ни повече, ни по-малко - във време, в което навсякъде се чува само заплашителното скърцане и бумтене от разпадането на империята, нейният главен пазител е зает единствено с покъртителното си вегетарианството, "останалото никак не ме занимава" (по думите на историчката Ана Комнина), твърдял той. Та днес Никифор III остава (почти) само като жалон за края на една от главните византийски летописи - на Йоан Скилица и на Продължителя на Скилица, която завършва с управлението на този император.

Смяната на Никифор III с Алексий I Комнин техните съвременници възприемат с облекчение; и то се оказва оправдано. Но твърде закъсняло. Ранните кризи във Византия - при Ираклий или при Лъв III, когато империята застава на ръба на пропастта някак с лекота - с управленски умения, с военни и дипломатически (свръх)усилия, с финансова стабилизация, се преодоляват; империята по това време разполага с мощен запас от неизползвани вътрешни сили (Георгий Острогорски 1963).

През последните две десетилетия на ХI в. тези запаси от вътрешни сили, в най-общ смисъл, вече са изчерпани. Византия губи не само земи, но и господството си по море, търговската и производствената си сила; всеобщата стопанска, политическа и военна криза Алексий I успокоява само на повърхността, без да е в състояние да вдълбочи стабилизационните процеси, като ги направи необратими.

* * *

Може да се мисли каквото и да е за един от най-спорните извори от последното десетилетие на ХI в. - така нареченото "Послание на Алексий I Комнин (1081-1118) до фландърския граф Роберт I" (вж. Извори), но едва ли може да се оспори неговата логичност; както и да се признае на авторът/ите му отличното познаване на застрашителното състояние, в което се намира Византия по това време. Всеобщо вече е убеждението, съставено в резултат на поредица от задълбочени проучвания (вж. подробно за първоначалната история и за първичната интерпретация на извора В. Г. Васильевский, Византия и печенеги (1048-1094), 1872; F. Chalandon, Les Comnene: Etudes sur l 'empire byzantin au XIе et au XIIе siecles, Vol. I. Essai sur le regne d'Alexis Ier Comnene. Paris, 1900).

Веднага трябва да се каже, че през последните поне век и половина изследователите са уверени - такова писмо не е съществувало; или ако е съществувало, то наистина ни е познато днес само по преразказа "със свои думи" на първия, който ни е известил за тъй важния извор - абата Гиберт (1053-след 1124).

Писмото на император Алексий I е, най-общо, зов за помощ към западната църква, към папата, към западните владетели срещу застрашителното настъпване на селджукските турци и на печенегите в Мала Азия и на Балканите. И ако с печенегите империята успява да се справи що-годе (вж. продължението на текста), то турците, и селджукските, и наследниците им - османските турци, ще сложат края на Византия след точно три века и половина; те ще донесат неизброими страдания на балканските народи, стигнат до Виена и там Западът ще трябва да събере всичките си сили за да ги спре.

Това, което днес можем да кажем категорично е, че такъв текст не може да бъде написан от никой византиец, какво остава за император Алексий I. Писмото настина е подправено, но то все пак е ярък свидетел за това време, понеже подправянето му, или съчиняването му, трябва да се отнесе не по-късно от 1108 г., т. е. едва 17 години след предполагаемата дата на неговото написване.

По всичко личи, че император Алексий I наистина не е писал подобен умопомрачителен текст, обещавайки на западните рицари злато и жени, а между другото и "вечната наградата на небесата", но някаква първооснова това писмо наистина може да има; ще трябва тогава да се съгласим с абата Гиберт, защото "от Рим" наистина пристига малка военна помощ за обречената Източна империя.

(следва)

___________

* Всички успоредици със съвременни политически процеси и личности са закономерни, а не случайни.

Извори

"Свещената империя на гръцките [т. е. на православните] християни е силно стеснена от печенегите и [селджукските] турци; те я грабят всекидневно и отнемат нейните области. Убийствата и поруганията на християните, ужасите, които, при това, се извършват, са неизличими и толкова страшни за духа, че са способни да възмутят и самия въздух [т. е. самата природа]. Те [селжукските турци] подлагат на обрязване децата и християнските юноши, като изливмат кръвта от обрязването в купела за християнско кръщение. Те изнасилват жените и девиците-християнки пред очите на майките им, които при това са заставяни да пеят гнусни и развратни песни. Над отроците и юношите, над рабите и благородните, над клириците и иноците, над самите епископи те извършват мерзките гнусотии на содомския грях. Почти цялата земя от Ерусалим до Гърция и цялата Гърция с горните [т. е. малоазийските области], главните острови . . . и много други острови и страни, без да се изключва и Тракия, са изложени на тяхното [на селджукските турци и на печенегите] нашествие. Остава само Константинопол [т. е. Цариград], но те заплашват в най-скоро време и него да отнемат, ако не се яви бърза помощ от верните латински християни [т. е. от католиците] . . . После той [император Алексий I Комнин] добавя: "ако възпирането на толкова голямо зло [като селджукските турци и печенегите] и любовта към гореказаните светини не ги [западните рицари] въодушевява към това, нека ги увлече поне алчността към златото и среброто, от които там [в Цариград] има безбройно количество." Най-после той [императорът] казва нещо, което е неуместно за честността на добрите хора, а именно освен всичко това нека [те (западните рицари)] се увлекат от желанието по най-хубавите жени, защото красотата на гъркините [сиреч на православните] била такава, че всякак надминава галската; [дори] само по тази причина войската на франките щяла да тръгне към Тракия."

Преразказ "със свои собствени думи" на писмо на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118) до фландърския граф Роберт I (1071-1093) от 1091 г. в "Божии дела, извършени чрез франките" на Гиберт (1053-след 1124), абат от 1104 г. на обителта "Св. Мария" до Ножан су Суси (недалеч от Лан, в Пикардия, дн. Франция); след 1108 г.

Превод на Димитър Цухлев (1910 г.) и на Михаил Войнов (1965 г.)


Какво четем:

🔴 От Шарана за Никулден до Коледната погача

🔴 Поглед към българското кино: филмът Дами канят (1980)

🔴 ЗА ЧЕСТТА НА БЪЛГАРИЯ

Източник: СЕГА



Коментари



горе