Непоправимите: Невена, Пепа и Катя


Във филма Покрив от 1978 с режисьор Иван Андонов, на Петър Слабаков му казват Кирил, а на Пепа Николова просто Жената. Ей така с главно Ж. Тя няма име, но пък има най-умопомрачителните черни очи на километри разстояние и е циганка. Огън жена. Ербап. Пие, пуши, псува и обича – като луда. Така, както трябва да се обича.

Шарлето е законната й половинка, но истината е, че тя не принадлежи на нито един от двамата. Тя е Невена Коканова и е „на себе си своя“.

Петър Слабаков я пита „Страх ли те е?“, тя му отговаря „Накъде ме водиш?“, той –„Не знам. Къде искаш?“, а Пепа го поглежда с ония черните очи и му се усмихва – „Не знам. Ти знаеш“. Слабаков удря с юмрук по тавана на стария син пикап и извиква „Пей!“. И тя запява. Акапелно. Така както само една влюбена жена, циганка може да запее. И му пее, а тази песен превръща филма Покрив в „шокар“ лента. Превръща го в култов за времето си, заедно с оранжевото й цвете и мънистен гердан. Преди него обаче Пепа отдавна е изгряла и то отново като циганка – Джалма и прословутото й дайре в гъзарския На всеки километър. Идол?

Не – трън в задника, както би се изразила самата тя. „Майната им“ би казала също, защото Пепа Николова е свобода, ама от оная истинската и езикът й никога не седи зад зъбите. С пожълтелите от цигари пръсти, с малката ракия за здравей. Свобода без диплома и пудри. Свобода, която мирише на живот. Рокендрол свобода в соцвариант. Тогава, когато не е можело почти нищо, а тя си е позволявала почти всичко. Дори когато за малко са щели да загинат в същата онази сцена със синия пикап, заедно със Слабаков, преобръщайки се три пъти в 15 метрово дере, Пепа е казала на лекаря в болницата единствено да не й режат косата, защото снима филм. На следващия ден, с няколко шева и много охлузвания, тя е сложила цветето в косите и е продължила да снима. Ей така – с кеф, чешитската.„Винаги съм обичала чешитите. За мене това са хора, които не приличат и не искат да приличат на никого“.


Петрич. 1945 година – само година преди Пепа Николова, на бял свят проплаква момиче с маслинови очи и характер лют, като първак. Буре с барут са и думите, и погледите на бъдещата Мария от Козият рог, на легендарната Катя Паскалева. Жена и актриса, която е далеч от „праволинейните“ социалистически норми за поведение по онова време. През 1967 година бурята Паскалева завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов в класа на Методи Андонов, а след това следват две големи неща. Кино и любов. Любов като на кино. Скандалната й и дълбока връзка с големия Георги Божилов - Слона, не остава незабелязана нито под града на тепетата, нито от тогавашната милиция, която я нарича „покварена жена“. Самата Паскалева би махнала с ръка на това и би казала, че има нужда само от един пакет „Мелник“ и една водка №5, за да е щастлива и разбира се - от любимия си Слонаки. Той рисува за нея, пътува с нея и обича – единствено нея. Така както само творец може да обича една „развалена“, „луда“ и „покварена“ жена. Вера от Отклонение, Найме от Краят на песента, Тана от Матриархат, Лиза от Звезди в косите, сълзи в очите – дами, които никога не се предават. Паскалева играе мислителки, а не салонни прелъстителки. Първата чисто гола дама в българското кино и първата, която показва среден пръст на всички другари и другарки, за да може да живее, както на нея й харесва. Така, както си иска. Щастливо и безотговорно.

Любомир Шарланджиев – Шарлето се влюбва в нея до уши, когато двамата снимат Години за любовна Янко Янков. Френският писател Андре Мороа я вижда за пръв път на червения килим в Кан и възкликва „Вие ме развълнувахте“, а истинският крадец без много думи просто открадва сърцето й вКрадецът на праскови от 1964 г. Раде Маркович е нейната голяма, „неправилна“ любов. Нейното тайно летене. Шарлето е законната й половинка, но истината е, че тя не принадлежи на нито един от двамата. Тя е Невена Коканова и е „на себе си своя“. Както и на всички, които прошепват нейното име като мантра. Първата дама на българското кино се превръща в идол за една нощ след като на сцената на Ямболския театър изиграва ролята на Жулиета боса на сцената, а за това се разчува в цялата страна. Ирина от Тютюн (1962) на Корабов, Жана от Инспекторът и нощта (1963) на Рангел Вълчанов, Лиза от Крадецът на праскови (1964) на Въло Радев, Неда от Отклонение и Герда от С дъх на бадеми (1967) на Гриша Островски и Любомир Шарланджиев. Роли, които нямат нужда от думи. Изписани със златни букви в историята на българското кино, те носят на Невена много, но и много взимат. Емблематичните й прически и стил стават знакови за онова време. Развълнуваните соцдами и девойки искат подстрижки като на другарката Коканова, искат като нейните рокли, поли. Дори и гримът им става идентичен с този на някои от най-знаковите й героини. „Срамота е да говоря за моите трудности, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми“, казва Невена малко преди края и е права. Обичта не спира и днес.


Идолите не са в лепенките и картинките от дъвки Турбо. Те даже трудно се побират в телевизора и в силиконовата реалност от будките за вестници. Идолите са в детайла. В онова малкото, дето прави големите работи. Те са булгарикуса в Lactobacillus bulgaricus. Те са на киселото мляко киселото и най-приятното е, че те просто са. Без да го търсят, без да го искат на всяка цена. Да направиш нещо изключително във време, когато Западът е бил упадъчно капиталистически, а „при директора се е влизало само при голяма нужда“ е нещото, което прави тези момичета големи, като вселени. Не-вписващи се. Непоправими. Свободни.

Тези момичета остават в историята и то не защото го искат, а защото просто го могат. С усмивка към таланта и със среден пръст към системата. 

Наши момичета.

Невена, Пепа и Катя.

 


Четете още:

🔴 Чувствено писмо на баща към малката му дъщеря за бъдещия й съпруг

🔴 "Гардиън": Защо трябва да гледате българския филм "Урок" тази седмица

🔴 Непознат за археолозите мост стои непокътнат 6 века в Балкана/видео/





Източник: egoist





Коментари

горе