"Защо си ходя всяка година в България, питаш?"
… С Иво работихме заедно във вестник „Старт”. Българският „Илюстрован спортен
седмичник Старт”. Той дойде при нас малко по-късно от първите, но в разгара на
онова необичайно явление, при което редакцията ни стана съратник, съекипник дори,
в десетките български световни и олимпийски отбори, които сториха „Българските
две или три легендарни спортни десетилетия” феномен в общата световна и олимпийска
история на Спорта.
Гордея се с него. Дори само неговото перо да бе се укрепило в нашето гнездо на
спортната публицистика, кацнало в радиокабините над сектор „В” на стадион „Васил
Левски” – стига ни за радостта да кажем, че и ние, заедно с него, дадохме нещо здраво, благородно и чисто за нашия, български спорт!
Иво продължава да е сред първите по своя уникален талант, стил, и най-вече по
кристално чистият си духовен мир, човешка доброта и почти несъвместимите с днешния суров, материален, свят негови лични качества
– любов към хората, чест и достойнство! Което прави неговотно слово една от скъпите
истини, до които можем да се докосном.
И само в спорта ли? Когато се зачитаме в „спортните истории” на Иво скоро усещаме,
че става дума за нещо много по-значимо. Става дума за душата на човека. Една,
но различна, за всеки… И колко велика може да бъде тя точно там, където не си очаквал…
Неговите герои са невероятно добри хора. Сред много жесток, дори жалък свят,
Иво Иванов намира Ангел, по-точно Човек, който оправдава съществуването на този
загадъчен продукт на Всемира, какъвто сме ние, хората… И може би с това малко ни успокоява, малко ни подкрепя… да продължаваме напред.
В един предговор на негови издания се казва, че той притежава „… редкия талант
да разказва невероятни истории – тъжни, смешни, философски и трогателни – и да
кара читателите си да се смеят, да плачат, да чувстват и да мислят. На стила му
трудно може да бъде лепнат етикет – някои го определят като спортен журналист,
други като писател, някои дори го сравняват с Труман Капоти и Хънтър Томпсън”.
В последно време „Българският бард от Канзас”, както вече сме представяли Иво
Иванов пред широката читателска аудитория на в. „България СЕГА” – Чикаго, включи
в творческото си амплоа и поредица от теми, свързани с онези безконечни и разнолики
поводи за миграция на хората от тяхната родна страна до някое друго кътче по Земята.
И самият той е една прашинка, отнесена от малкото китно зелено кварталче на София
до огромния и разнолик американски щат Канзас…
Христина Димитрова, за „Novinite.BG”, се опитва в едно свое интервю да го разбере
и ни представи онези сложни душевни състояния, които е трябвало да бъдат надмогнати
и преживяни от Иво, за да бъде физически той днес тук, в „Новия Свят”, заедно
с нас, а сърцето и духът му да са често, много често, под родните зведи. На въпросите
– кога и къде е започнал да пише и как се е озовал в САЩ, той отговаря простичко
и точно…
– Като че ли винаги съм изпитвал вътрешна необходимост да пиша – казва Иво. – Предполагам, че съм започнал малко след като с огромно облекчение
съм научил за съществуването на букви, думи и изречения. Спомням си смътно първите
си съчинения в училище, търсенето на свой собствен глас… А моята първа публикация
беше отпечатана във вестник „Старт”. Тогавашният заместник-главен редактор Климент
Величков търсеше човек, който да има познания за американските спортове, а това
не беше лесно в пред-интернетната епоха. Също така, годините на цензура бяха ограничили
допълнително достъпа до неща като американския футбол, НБА, НХЛ и т.н. Аз пък
като дете от „спортно семейство” имах възможността да следя и професионалните и даже колежанските им лиги. Климент очакваше първата
ми статия да бъде за Лари Бърд, Меджик, Уейн Гретцки или Джо Монтана, но аз отидох
директно в 127-мо училище и написах своя първи текст за великолепния учител по
физическо Младен Младенов – човек, от когото винаги съм се възхищавал. Той собственоръчно
бе създал някаква баскетболна автономна република в това училище. То бе станало
спортна институция и инкубатор за елитни баскетболисти. Между тях, разбира се,
бе и легендарния му син – Георги Младенов. Месец след като статията бе публикувана,
Младен Младенов ме откри на един мач в зала „Универсиада” и така ме прегърна,
че още ме болят ребрата. Велик човек! А идването ми в САЩ е доста тривиално –
отидох да следвам магистратура в Канзаския университет. Исках да науча каквото
мога не само на академично ниво, но и да опозная всичко, до което успея да се
добера: манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, и т.н., и т.н. Надявах
се да дешифрирам американския начин на живот, да минат и моите колела по пътищата
на щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек
и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си
в България, която обичам до безумие. Съдбата бе решила друго – срещна ме с едно
момиче на име Джейми, която стана моя съпруга, родиха се децата ни, нагазихме
дълбоко в професиите си и ето, че повече от четвърт век съм все още тук. Струва
ми се обаче, че завръщането някой ден ще се състои…
Това лято Иво Иванов, със своето есе „Силата на нашето неспокойство”, или: „ Защо си ходя всяка година в България, питаш?”, като че потвърди намерението си да се върне един ден… Поместваме неговите думи и размисли, защото знаем, че и мнозина от нашите читатели ще открият в тях и своите собствени желания и надежди…
Климент Величков
„България Сега „Чикаго”
Иво Иванов, Канзас
Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността
да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество – способен съм да
забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът
ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден… прекалено
много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.
Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец,
в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена
продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една
тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото,
мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи
на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза,
миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната
прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден
на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм
взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета
без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва
да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане
за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения
са далеч отвъд моите описателни възможности.
Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането
за неизбежна раздяла.
Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува.
Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше
ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност.
Друг живот.
Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме
днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко
като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.
Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци – измъчени
хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата
неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под
нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена
война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран
започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки
две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ
на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба
на техния тютюнев дим.
Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам
си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе
си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този
скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето
малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.
Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава.
Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих
поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото
в родината си… Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение
да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия.
Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура,
хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския
начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите
и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг
и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България.
По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен
условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да
се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко
това, от което ни бяха охранявали цял живот.
Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка.
Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но
когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията
към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две
след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко
в моята малка България. Уж нямах време за подобна 
прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.
В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод
по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия
на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам.
Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах
тези безцелни пътувания, асфалтюри.
Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка,
че това маниакално, холерично движение е било някаква авто-имунна форма на терапия.
Следва продължение
Какво четем:
🔴 Бoжидaр Димитрoв: Избухвaнeтo нa Сръбскo-бългaрскaтa вoйнa(1885) се дължи нa oгромната зaвист нa крaл Милaн към рaзширявaнeтo нa България слeд Съeдиниeтo🔴 9 лесни начина да подобрите храносмилането си
🔴 Богатите на омега-3 мастни киселини храни удължават живота
Източник: news365
Коментари
Последвайте ни във facebook!
