Мечтая за роли, гладен съм за театър
Известният български актьор Никола Анастасов е роден на 22 април 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1955-а. Играе в театрите във Враца (1955 - 1956) и Варна (1956 - 1957), както и в софийския Сатиричен театър, в театър Трудов фронт и в Малък градски театър зад канала. Участва в много успешни български филми като "Пагоните на дявола", "На всеки километър", както и "Нако, Дако и Цако" - първия цветен български телевизионен сериал. Участва още в "Неочаквана ваканция" и "Астронавтите". През 1971 г. получава званието "Заслужил артист", а през 1980 г. и званието "Народен артист". През 1982 г. е награден с орден "НРБ", II степен.
- Г-н Анастасов, имате ли любима роля в театъра?
- Ние, актьорите, си обичаме всичките роли. Каквито и въпроси да ни задават, повечето мои колеги казват едно и също: те са ни като деца, ние си ги обичаме всичките. Въобще, ние актьорите много си обичаме работата. Според мен, няма такава професия, в която на човек да му се иска, колкото се може повече да работи. Ние, ако може, от 24 часа - 24 часа ще сме на работа. Просто мечтаем за роли. Имаме глад да влизаме от роля в роля... Това е една много болезнена черта, която същевременно е и красива и някак си, много възвишена.
- Някои ще ви обвинят във "всеядност"?
- Хората трябва да ни простят тази всеядност, защото причината за това не е, че толкова много се харесваме. Причината е в професията на актьора - в нея трябва да се научиш да влизаш от роля в роля. Трябва да свикнеш да живееш в много, много животи, в много други хора, които не познаваш. И така постепенно ти започваш да осъзнаваш, че чрез тях ти не си само - примерно - Никола Анастасов, а и Пешо от Бусманци.
- Спомняте ли си коя е първата ви роля на театрална сцена?
- Аз съм актьор още от ранна детска възраст в театъра на живота (смее се). А сега сериозно - когато завършвахме ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) играех в "Хъшове" ролята на Мравката. И си спомням, че тогава получих много поздравления, което ме зарадва неимоверно много.
- Къде е било първото ви назначение?
- Във Врачанския театър. Там първата ми роля бе в една пиеса на Молиер - "Скъперникът", където играех "Ла Флеш", слугата на самия скъперник.
- Вие сте един от постоянните участници в новогодишните програми по телевизиите. Разкажете някоя любопитна случка.
- О, много са... Но сега, например, се сещам за един момент от подготовката на една новогодишна програма. Мисля, че беше през 80-те години. Снимахме в зала "Универсиада". Тя е, както знаете, на пътя на самолетите, които захождат към летището. И когато аз обявявам "Сега ще чуете любимата Тина Търнър", изведнъж - ррррр-изгърмя моторът на някакъв самолет над нас.Тогава режисьорът Младенов веднага се разкрещя: Стоп, спрете камерите, спрете! Хачо Бояджиев пак е пуснал самолетите нарочно. А те, двамата, не се обичаха и бяха във вечна конкуренция.
- Кои са любимите ви колеги, с кои известни български актьори сте харесвали да играете на една сцена?
- Ами това са актьорите от моето поколение. Няма да крия обаче, че мои примери на младини бяха Константин Кисимов и Апостол Карамитев. Това са ми еталоните, първите големи имена, с които сцената ме срещна. От моето поколение нямам любимци. Или по-скоро може да се каже, че всички са ми любими. Неслучайно аз не изневерих на сцената на Сатирата, въпреки нееднократните предложения да премина в трупата на Народния театър "Иван Вазов". Всички, с които играех в Сатирата ми бяха любимци - Григор Вачков, Парцалев, Калоянчев, Стоянка Мутафова, Димитър Манчев, Татяна Лолова... ако взема да ги изреждам всичките, сигурно ще пропусна някой, а не искам.
- Имате ли любими актьори от новото поколение?
- Не зная как ще прозвучи, но от по-новото поколение нямам фаворити. От т.нар. "средно поколение" най-много харесвах Младен Киселов и Методи Андонов. От тях двамата няма да е пресилено, ако кажа, че се възхищавах.
- Постепенно достигаме до вечната дилема "млади-стари". Повечето хора, когато достигнат до определена възраст, започват да изпитват носталгия по миналото, по младостта. При вас така ли е?
- Не. За мен всяка възраст си носи и си има определен чар. Да, младостта е най-хубавият период от човешкия живот, но и старостта също си има своето очарование.
- Замисляли ли сте се как бихте живели в днешно време? Дали щяхте да се занимавате с тази професия?
- О, да, със сигурност. Но дали щях да бъда същия - това вече не мога да кажа.
- Г-н Анастасов, освен театъра, каква друга страст имате?
- Футболът и по-специално "Левски". За мен този отбор е нещо като религия. Каквото и да му се случва, колкото и пъти да падне любимият отбор, това за мен е без значение. Важното е "Левски" да го има.
- Какво ви радва днес?
- Освен топлото слънце навън и близките ми, напоследък все по-често изпитвам задоволство от развитието на нашата столица. Аз по произход съм от Охрид, Македония, но съм роден тук и много добре си спомням каква беше София преди 60 години, каква - преди 30 и каква е сега. Ето, например днес ми се наложи да пътувам до "Дружба 2". И както си седя на една пейка на спирка виждам над мен едно табло. Ами то с едни минути, с едни номера на автобуси, трамваи и тролеи... цяло чудо. Такова нещо дори не съм си представял, че ще видя някога в нашия град. А метрото? За някакви си десетина минути то те отнася от единия край на София до другия. Така че има неща, на които да се радвам.
- А какво ви липсва, г-н Анастасов?
- Младостта. И приятелите, и близките ми, които вече не са между нас.
Какво четем:
🔴 Българско изобретение намалява драстично загубите на вода🔴 Български роман изпревари по тираж книгите на Стивън Кинг и Хорхе Букай
🔴 Радослав Янков спечели злато от Световната купа
Източник: Кмета
Коментари
Последвайте ни във facebook!
