Невена Коканова играе на живо "Ако можеха да говорят"


Невена Коканова в ролята на Сарандовица във филма "Вечери в Антимовския хан"

От Москва искала да си купи крокодилче

Eдна заран столичните будки осъмнаха с разлепени афиши на филма “Тютюн”. Купих си билет за сутрешната прожекция. Бях служал колко аткриси са минавали през решетото и ситото на кастинга, докато Димитър Димов не отсякъл, че само в Невена вижда своята Ирина. Никак не можех да си представя как крехкото момиче ще се превъплъти в образа на зряла жена.

Смалих се в притъмнелия салон. Не ме напускаше чувството, че тя е седнала нейде на балкона и дебне реакциите ми. Така исках филмът да ми хареса, за да не я огорча.

А той ме потресе!

Щом лампите светнаха, така се изрепчих, сякаш зрителите знаеха, че сме приятели с Ечка, както я наричах гальовно. Ечка се беше превърнала в Невена Коканова. Тя държеше в шепата си своята първа звездица. Сетне звездиците нямаше да се поберат в двете й шепи. А днес щеше да навърши 77 години.

Спомням си една наша преживелица, превърнала се с годините от страшновата в смешновата. Случи се по време на снимането на моя филм “Язовецът” с неповторимия тандем Коканова - Антон Горчев. Героинята на Невена - госпожа Моран - жена във възрастта на житейските равносметки, ненамираща приют в собствената си душа. Героят на Антон - Тасо - бивш моряк, художник самоук, самообрекъл се на анонимност.

Парите в киното все не достигат. Нашият филм бе само поредното потвърждение на това неписано правило. И понеже снимахме без обезопасителна лодка навътре в Аркутинския залив, освен Тасо, Горчев трябваше да изпълнява и ролята и на лодкар. В моторницата се бяхме натъпкали петима, без да се брои камерата.

Заливът, притихнал като езеро под косите лъчи на късното есенно слънце, изведнъж кипна в странно усещане за моретресение. Моторницата започна да се олюлява като орехова черупка. Взехме ту да се издигаме над гребена на вълните, ту да пропадама във водни ями. И лодката се преобърна!

Странно колко неща могат да проблеснат като мълнии в главата на човека за частици от секундата. Невена се опечалила за потъването на скъпата камера, закупена при това с валута! Валутата бе като свещена крава в ония душни години.

Навярно малцина

знаят, че Невена

рисуваше

Нейните рисунки се продаваха на благотворителни вечери за помощи на бедстващи артисти. Но тук думата е за това как умението й да рисува помагаше в актьорската работа.

На една репетиция както винаги тя мънкаше под носа си репликите, сякаш се боеше да чуе собствения си глас, за да не насили ролята. Със зелена химикалка зачеркваше излишните думи. Надзърнах в нейния текст и се изумих, че белите полета бяха изпълнени с рисунки. Беше изобразила “кожата”, в която искаше да напъха своята героиня. Твърдеше, че “костюмът е преполовена роля”. И дрехите й се отблагодаряваха, като я понасяха на сцената.

Любимият автор на Невена беше Йовков. Годините се изнизваха, а надеждата й да изиграе някоя от неговите жени все не се сбъдваше. Докато накрая не й предложих да “фотографира своята мечта” като изиграе Сарандовица в моя филм “Вечери в Антимовския филм”. Тя не можеше да повярва на ушите си. Но се увери, когато я заобиколи безупречен екип от хора, които като нея изповядваха Евангелие по Йовков.

А когато застана зад тезгяха, всички повярвахме на писателя: “Влезеше ли човек в хана, сред синкавия дим на цигарите и пушека на надениците виждаше лицето на Сарандовица.”

Лицето наистина стоеше зад тезгяха. Оставаше да докараме синкавия дим на цигарите и пушека на надениците. Не че ни бяха нужни битоописателно, тъкмо обратното, искахме да забулят бита, за да се откроят съдбите на героите с едва доловимите им страсти, бушуващи в душите като подземни реки. Операторът Варимезов го постигна с тамян върху котлон с открити реотани.

- Е, Иване, ще кадим ли? - изземваше работата на пиротехника Невена и посипваше зрънцата тамян върху котлона. - Да опушим дявола под опашката, та да ни остави да си гледаме работата.

Очите на всички светваха. Героите наистина се завъртаха като “харманджийски коне около стожер”, както се изразява Йовков - стожерът на красотата Невена.

В деня, в който заснехме смъртта на старата Сарандовица, Невена събра целия екип на чаша вино за сбогуване:

- Е, до следващия филм - чукнахме се и вдигнахме наздравица за нея.

- Няма да има следващ - вгорчи тя виното на всички, - този ми беше последният. Фотографирах си мечтата. Нека ме запомнят с тази любима роля. Моята Сарандовица умря за живота, аз - за киното.

Добре, че както го рече, тъй не го отсече. Пет години по-късно със същия екип

засне страховитата

ханджийка Малама

във “Вампир”

на Антон Страшимиров. Това беше сетната й екранна рожба, заснета в любимото й убежище махалата Чомаците.

Гримьорната беше разположена в горницата на нейната къща, гардеробната в някогашното малко читалище отсреща. В навечерието на първия снимачен ден тя прерови доста ракли и сандъци с дрехи.

Обличаше и събличаше фусти и блузи, връзваше и развързваше пощове и кърпи, мереше чепици и чехли. На заранта стана на ранина дълго се облича и гримира и когато захлопна портичката зад себе си всички се казахме: “Малама тръгна към своя старопланински храм...

Странна и небивала хармония имаше между Невена и животните. Колко кучета споделяха земните й дни, не се наемам да изброя, за да не пропусна някое. А тя твърдеше, че всички обичала еднакво, както многодетна майка своите деца.

Всичките й кучета имаха странни имена. Отначало съпругът й Любчо Шарланджиев й подари една Пума - кръстена на мен, защото Шарлето ме прякоросваше така още от студентските години. Сетне се появи една Чарла - от рода на померанските лисички. Много по-късно стадото кози, които Ечка пасеше и доеше, вардеха Джеса и сина й Джепо.

Макар че лаеха срещу неканени посетители, бяха доста глуповати - от ония, които лаят и по стадато, и по кошарата. Последното й кученце Чучка беше странна смесица от всички породи на света. Ситнеше подире й по махленските сокачета. Когато коварната болест повали Невена и вече не можеше да се добере до своето убежище, тази Чучка по цял ден скимучеше пред портата й. След като Ечка си отиде от този свят, кученцето доби две кутрета.

За котките няма и да отварям дума, защото името им беше легион. Ще спомена само Туца - много плодовита и потомството й, пръкнало се в друго котило, и до днес изтребва мишки и плъхове в селските изби и плевни.

В една есенна утрин, когато мъглите бродели ниско над това каменно гнездо, Невена съгледала зад дувара подплашено сърне. Отлъчено от своето стадо, то било прегладняло и захрупало сенце от шепите й.

Прастрашило се и прескокнало дувара. Харесал му гостоприемният двор и останало да презимува при нея. Напролет обаче инстинктът го подмамил към родната гора. Невена се просълзила.

Ала нещеш ли, подушили го сръндаците, че им мирише на човек, и го напъдили от стадото. Така се сбогували на няколко пъти - заглъхвали копитца, отрити сълзици - докато пролетните дъждове не заличили неговите следи. Но през есента то се появило наново, водейки, за да й се похвали, своя сръндак съпруг.

От Индия беше донесла маймунката Шашо. Какви перипетии са били по летищата с него, можеше да свидетелства само Георги Черкелов. Та този Шашо остана дълго време у дома й, колкото да ошашави всички.

Преобърна къщата с главата надолу, за да му заприлича на джунгла. Люлееше се на полилеите и ги изпотроши. Разнищи дамаската по мебелите и превърна завесите в лиани. Изхвърляше бижутата на Невена, ако оставеха прозореца отворен. Чешеше се по неприличните места и Ечка се видя принудена да го облича в моряшко костюмче.

Накрая, макар и със

свито сърце, го даде

в цирка

Много страдаше от раздялата и понякога тайно се промъкваше под купола на цирка, за да се полюбува на артистичните му способности. Шашо беше станал любимец на на цирковата публика. Перчеше се в ярки тоалети и с охота показваше оголения си задник.

Веднъж ми довери, че като видяла на Московския птичи пазар да се продава малко крокодилче, преброила наум съдържанието на тънката си кесия - дали би стигнало за покупката на зверчето, което можело спокойно да си живее във ваната.

Боя се, че ако продължавам в същия дух поменикът на нейните питомци ще се превърне в цяла менажерия. Но как да отмина прасенцето Добродушко, което почитател на Невена й донесъл вместо букет. Тънката му опашчица, навита като спирала, я следваше по петите съща сянка. Не грухтеше, а дуднеше нещо невнятно, но тя му разбираше и отвръщаше. Диалогът им беше неподражаем.

Ами герестото петле, кацнало връз главата й, за да наблюдава харема от своите ярки?!

Какви ли още чудесии биха разказали безсловесните приятели на Невена, ако можеха да говорят...

“Ако можеха да говорят” беше любимата й книга от творчеството на любимия й писател Йордан Йовков.


Какво четем:

🔴 Ски легенди, слънце и туристи за старта на сезона в Банско (Снимки)

🔴 Най-високата сграда в Европейския съюз светна с цветовете на българското знаме (СНИМКИ)

🔴 Здравни права се възстановяват двойно по-евтино до 23 декември

Източник: 24 часа



Коментари



горе