Иван Лечев и Жени Александрова:Спорим често, но се сдобряваме с целувка


Легендарният музикант Иван Лечев и съпругата му - певицата и актриса Жени Александрова, са сред двойките, които изглеждат като създадени един за друг. Събира ги музиката, след като и двамата работят в шоуто „Мюзик айдъл 2“, той е китарист в бенда, а тя е беквокалистка в музикалния формат. Жени се е изявявала и като модел - перфектните й крака са първото нещо, което грабнало вниманието на прославения китарист и цигулар на ФСБ. Освен с визия, гласови данни и актьорски талант тя впечатлява и с редица други умения - свири на пиано, играла е балет, а също така и рисува. Майката на Жени е сценографът и художник Екатерина Енева и тя се занимава също така и с менажиране на нейните картини, а има намерение след време да нареди и своя изложба. Иван също е постоянно ангажиран с многобройни музикални проекти с различни групи, като същевременно работи и като композитор. Голямата им заетост прави миговете, прекарани заедно, много ценни, затова и двамата се опитват да откраднат повече време един за друг. Те са заедно от близо 10 години, имат син - Константин.

- Тази година вече е към края си, как премина тя и какво планирате за 2016-а?

Иван.: Доста успешна година беше - направихме много концерти с групите, в които свиря, попътувахме доста и я изпращаме с положителни чувства. Тази седмица във Варна имахме първия си голям концерт с „Фондацията“ в обновения Дворец на спорта. Започваме с тях и един интересен нов проект, предстои ни да подпишем договор с Националното радио и да направим симфоничен вариант на групата, а на 4 април ще имаме голям концерт в НДК. Предстои да излезе най-накрая и диск на „Дърти Пърчис“. Иначе през 2016 година ФСБ става на 40 години и идеята ни е да направим турне из Европа.

Жени.: Като цяло можем да сме благодарни на изминаващата година. На мен ми предстои да репетирам нови неща в Малък градски театър „Зад канала“. Вече осем години там играем спектакъла „Ритъм енд блус“ на режисьора Румен Цонев, представяли сме го и в Париж, Москва и Лондон, а сега бяхме и в Рим, където ни покани Жана Яковлева. Играхме го в много хубав театър, като дори нямаше място за всички желаещи да го гледат. За съжаление Румен почина миналата година, иначе бяхме решили да правим и трета част на „Ритъм енд блус“.

- Дразни ли ви нещо друго в родния шоубизнес и има ли въобще такъв у нас при тази почти пълна липса на държавна политика и подкрепа за българската музика и култура?

И.: Поначало не е вярно, че няма държавна политика - има държавна политика и тя е да унищожи културата в България. И резултатите от нея вече са видими, защото според мен институциите, които се занимават с култура у нас, наистина правят всичко възможно да я унищожат и е странно, че тя продължава да съществува. Значи е много жизнеспособна, с много малки изключения. Сега покрай Жени ходя по-често на театър и бих казал, че Софийската община полага много повече грижи, отколкото Министерството на културата, а не й е това основното задължение.

Ж.: Да, защото нашият театър е общински, и слава Богу при нас нещата са много по-добре. Според мен всичко се корени още в образованието на децата и в това да ги възпиташ да се интересуват от изкуство и култура. В момента те се интересуват много повече от фейсбука си, от новите си таблети и от промоциите по магазините и моловете, вместо да прочетат една книга например. Не искам да звуча назидателно, но това ли е културата в една държава?

И.: Дори когато ставаше дума за избор на европейска столица на културата, това е пак общински проект, а не на Министерството на културата. Добре, тогава какво прави министерството, нали това му е ресор, нали с това трябва да се занимава? Аз отдавна смятам, че това министерство трябва да се закрие и да се направи един добър мениджърски екип. Ето, г-н Мирослав Боршош какво направи за отрицателно време в НДК, аз лично шапка му свалям. Той е пример как един мениджър, който си разбира от работата, може да свърши много дори и в нашата държава, дето уж нямало пари - има си всичко. Такива хора трябва да има в Министерството на културата! Относно родната музика, държавата би могла да направи поне това, което го има във Франция например - да въведе във всички радиостанции задължителна квота българска музика, но не го прави.

- Случвало ли ви се е да имате финансови проблеми?

Ж.: Всеки е имал такива периоди, когато сме били студенти например, но въпросът е, че си се занимавал с нещата, които искаш да правиш. Ние сме хора и нищо човешко не ни е чуждо.

И.: (Смее се.) Този период си е горе-долу всяка година по някое време, но вече внимавам в картинката и гледам да не се отплесвам, защото преди имах един период, в който си бях наумил, че синът ми трябва да завърши в чужбина на хубаво място и тогава до глад съм стигал даже, но в края на краищата успях. Сега дори като погледна назад, не мога да си представя как съм се справил, но това не касае музиката. Аз сега почти непрекъснато работя в повече от три проекта, а в момента са даже пет - със Стефан Вълдобрев, „Дърти Пърчис“, „Фондацията“, триото с Веселин Койчев и Цветан Недялков, и с ФСБ.

- Ти си работил и в бенда на Лили Иванова, кои нейни качества те впечатлиха най-много?

- Мисля, че ако Лили се беше родила мъж, хората щяха много повече да я разбират, като психика и поведение. Тя има много силна воля, пълна е с качества - от никой не може да стане такава звезда, ако няма нужните данни. Лили е подчинила всичко на музиката и кариерата си - влага в нея неимоверно много труд, защото няма как само с талант, той иска и много труд отгоре - това е като да намериш златна мина, но нали някой трябва да я изкопае. Нямаме друга такава звезда като нея.

- Иване, още от времето на ФСБ ти беше от най-ухажваните музиканти у нас. Сигурно имаш много забавни истории с твои напористи почитателки?

- Много истории има. Спомням си, когато „Обичам те до тук“ спечели „Мелодия на годината“ и ние с ФСБ след това се разхождахме и ни срещат напористите фенки и започват: „Хи-хи-хи, хъм, вие какви сте били, пък по телевизията какви сте готини!“... (смее се). То по телевизията сме с три ката фондьотен, два ката пудра и ние изглеждаме както си трябва, а по улицата сме си едни момчета, най-обикновени. Най-агресивни бяха фенките в Норвегия, когато имахме концерти там, дори ни причакваха в хотела. Навремето имаше и обаждания по телефоните с мълчание след това, но слава Богу отдавна мина това време, може би защото сега има фейсбук.

- Когато започнахте да излизате двамата с Жени, имаше ли конкретно нещо, което ви накара да се влюбите един в друг?

И.: Аз мисля, че човек, като погледне това момиче и си поприказва пет минути с него, всичко му става ясно. Тя е уникална, харесвам всичко в нея!

Ж.: И аз харесвам всичко в Иван. Всеки си търси неговия човек и като го срещне веднага познава, че това е той.

- А спомняте ли си първата целувка и чувството, което изпитахте тогава?

И.: Аз помня най-силно първата прегръдка, когато я прегърнах под сцената на един концерт, просто не можах да се стърпя.

Ж.: Да, по-скоро първата прегръдка. Прегърна ме, беше чисто приятелски, но явно нещо вече се е зараждало, защото на мен ми се разхлопа сърцето. Усещането беше много силно. Тогава още само си говорехме и не знаехме, че нещо ще се случи между нас.

И.: Е, аз знаех, все пак нали съм батко! Аз вече бях влюбен!

- Кой е най-романтичният подарък, който сте си правили?

И.: Ние се оженихме в Копривщица, което смятам, че е един много романтичен подарък, който си направихме заедно. Уникално място и дай Боже да си остане такова - и досега много обичаме да ходим там. Сакрално място!

Ж.: За мен най-романтичният подарък е да прекараме известно време заедно само двамата. Много обичаме да сме сами двамата, но рядко ни се случва.

- Имате син - Константин, мислили ли сте за още едно дете?

И.: Ами... (Споглеждат се.) Както се казва - всичко е възможно!

- Кой е вашият афродизиак?

И.: Мисля, че сме си ние самите.

Ж.: Абсолютно!

- Жени, в началото славата на Иван на донжуан притесни ли те и кой от двамата е по-ревнивият?

И.: Нагазихме в дълбоки води!

Ж.: Когато съм с човека, когото обичам, не ме вълнува какво е било в миналото му, важното е това, което е сега. Аз позволявам на хората да се променят, защото всеки е имал всякакви неща, които са му се случвали в живота, и път, по който да премине, за да порасне, докато срещне своя си човек. Така че аз уважавам живота, който той е живял, и за мен е важно да виждам в очите му всеки ден, че е щастлив от това, че сме заедно днес. Нормално е да има някаква ревност, ако няма значи, че този човек ти е безразличен, но аз съм противник на тази болезнена ревност, която може да накара хората да се разделят.

- Как се сдобрявате, след като сте имали някакъв спор?

Ж.: Бързо! (Смеят се.) С целувка! За каквото падне спорим, нищо човешко не ни е чуждо, но не сме избухливи и нервни, а имаме нормални - чисто житейски спречквания.

- И двамата носите кръстчета. Вярата опора ли е за вас?

И.: Да, носим осветени кръстове от Ерусалим, но за мен, ако човек вярва в себе си, и Бог ще му помогне.

Ж.: Със сигурност е опора, човек без вяра не знам как би могъл да съществува. Вярвам в Бог и смятам, че всички ние сме безсмъртни души, които сме дошли на земята, за да научим някакви уроци. Вярвам, че ни пази и ангели бдят над нас. Ние дори не подозираме от колко много неща сме спасени и е истинско чудо, че сме щастливи, живи и здрави, слава Богу.

- Любимият ви цитат?

И.: Без никакво съмнение това е текстът на песента ни с ФСБ „Високо-високо“.

Ж.: На мен също ми харесва посланието на „Високо-високо“. Искам да пожелая на хората - да не се предават, да вярват в доброто и в позитивните неща.

Иван Лечев и Жени Александрова Снимка ОЛЕГ ПОПОВ

Иван като дегустатор на вина по време на "Винина завера" в Банско.

Сватбата на звездната двойка в Копривщица.

Иван Лечев на сцената с Лили Иванова.

Синът Константин на шофьорската седалка в автомобила на баща си.


Какво четем:

🔴 Българите ще вадят документи от чужбина

🔴 Невена Коканова играе на живо "Ако можеха да говорят"

🔴 Ски легенди, слънце и туристи за старта на сезона в Банско (Снимки)

Източник: Труд



Коментари



горе