Проф. Христофор Караджов: В Америка хората в инвалидни колички имат пълноценен живот


Христофор Караджов, бивш журналист във в. “24 часа”, а сега професор по журналистика в California State University в Калифорния, е един от героите на Миролюба Бенатова в поредицата ѝ “Българи в Америка”, която се излъчва всяка неделя по Нова тв. Рубриката ѝ е част от предаването “Комбина”.

След жестоко падане със ски на заледена писта Фори Караджов, както го наричаме във вестника и до днес, остана неподвижен от кръста надолу. Но продължава да кара кола, да преподава на студентите си и дори да се шегува със себе си.

С проф. Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорния, разговаря Миролюба Бенатова:

За идването в САЩ

Дойдох като журналист и останах като професор. Минах през целия път, започвайки пак от нулата. Правил си нещо в България, голямата работа. И тук си никой. Хубавото на Америка е, че когато влагаш Х усилия, получаваш Y резултат. Дойдох преди 19 г. в Америка, 1996 г. Във Флорида първо да правя докторат. Преди това бях половин година в един вестник - The Dallas Morning News.

Преподавам журналистика, масови комуникации, медии. Имам класове, с които се занимаваме с репортeрство, с това как да се търси информация, как да се оценява информацията, как да се говори с източници, как да се преценява кое е качествено и кое не е качествено в тази информация.

Аз съм може би единственият човек на нашата улица, който получава вестник на хартия. Причина, е, че ми дава пълен достъп до онлайн изданията им. Аз съм бил свидетел на една репортерка, когато бях в Далас. Говореше с кмета на град, който е няколко милиона. И му викаше по телефона: “Не може да не ми казваш тази информация, защото аз представлявам обществеността. Аз съм журналист, аз информирам хората. Не може да кажете, че нямате коментар.”

За травмата

Стана през януари 2012 г. В началото делях времето на преди и след. Аз съм скиор и една неделя сутрин тренирахме и карахме гигантски слалом. И викам айде още един час да покараме свободно каране, на много по-лесна писта. Обаче направих една проста техническа грешка и с голяма скорост - външната ми ска изпусна и се хлъзна и се натресох с 50-60 км/ч поне. С гърба си и спрях.

На гърба имах професионален протектор, който вероятно ми спаси живота. Запазих пълно съзнание и понеже това е курортът, в който бях ски патрул, моите приятели и колеги дойдоха да ме вадят. Аз на практика си водех собственото спасяване. Даже оставих съобщение на жена ми, прибрах си телефона обратно. Хеликоптерът, морфин и в болницата спешна операция. Докторът, който ме оперира, каза, че е виждал такива травми при хора, които са били ударени от камион. Тогава ми каза: “Започваш много дълго пътуване.”

- Ти кога прие за себе си, че не можеш да качиш бордюр?

- Просто свикваш и го живееш. Нямаш избор. Алтернативата е да се побъркаш. Аз не я обичам изобщо тази дума инвалидност, но нямаме по-добра дума на български. Навсякъде всички тротоари имат рампички и е удобно. Примерно в началото ми беше невъзможно да го преодолявам. Изглежда лесно, когато ти влезе в мускулната памет. Но аз нямам нищо в коремните мускули. Целият ми баланс идва от раменете.

Дразня се, като ми кажат: “Какъв си герой, как се справяш?” Ами какво да направя.

Инвалидността или какъвто и проблем да имаш - те не са всичко, с което можеш да характеризираш един човек. Тук има една кампания, която се казва “Аз не съм само моята инвалидна количка”.

Преди четвърт век по времето на Буш-старши приемат закон за подпомагане на хора, които са в неравностойно положение. И просто има задължения, които всяка държавна институция, бизнес, магазин, просто трябва да изпълняват.

- Но това е станало преди 25 години.

- Да. Ставало е постепенно. То се е налагало. Много пъти се е случвало - паркира някой през тротоара, което е нелегално. И се обаждаш на полицията - 911, и след десет минути идват и червен картон.

- Т.е. и тук има нарушители, но има и кой да ги глоби.

- Повече се шири и бизнесът с инвалиден стикер, който получават хора, които не го ползват и го продават.

- Т.е. искаш да кажеш, че и в Щатите има далавери.

- Има, да. Проблемът не е да е огромна глобата, а когато можеш да я избегнеш. Тук няма такъв филм с избягването на глобите.

Кола започнах да карам. Един ден излязох с приятел просто да направя обиколка по кварталните улици. На следващия ден вече се качвам и отивам на другия край на града. Не може да импровизираш толкова лесно, както преди. Това беше най-големият ми урок, че трябва да планираш нещата. Като отивам на работа, си предвиждам сваляне и слагане на стола - допълнителни 5 мин.

- Кое ти е най-трудното в колата?

- Да се задържа да не падам на левите завои. Подпирам си главата, иначе мога да падна, понеже нямам стабилност в тялото. Иначе свикваш, става инстинктивно. Даже мога да карам с една ръка и да си проверявам фейсбука.

- Помниш ли първия път, когато се върна на работа?

- Отне ми около година. Влязох в класната стая и асистентите ме гледат странно. По принцип винаги съм бил много динамичен преподавател, винаги съм се разхождал насам-натам, ръкомахам, обичам да сядам върху бюрото и да си клатя краката. И в един момент съм доста по-статичен. В началото имаше една неловкост.

Когато се върнах в планината за първи път, се качих се при моите приятели от ски патрула. Всички се изправиха и ръкопляскаха. Беше страхотно усещане. Моменти, които те карат да вярваш, че хората не са лоши, че животът е хубав и че има смисъл от всичко.

- Трудно ли ти беше да продължиш да вярваш, че животът е хубав?

- По принцип съм оптимист. Винаги съм с положително отношение към живота.

- Плакал ли си?

- О, да. Много пъти. Като идвах на крайбрежната алея първите пъти с инвалидната количка. Бутах се пътеката, по която съм карал състезателни кънки. И гледаш някакви хора, които едва карат, и си викаш: “Защо тези имат крака, а аз си нямам?” Беше ми много странно и обидно, че другите хора имат крака, а аз нямам.

Имам една невропатична болка, която постоянно я изпитвам.

- Това е много странно - хем нищо не усещаш, хем Господ ли, не знам кой те наказва с някаква болка.

- Ако трябва да си подредя проблемите, може би това е номер едно за мен. Хората не могат да разберат как имаш болка, когато нямаш чувствителност. Вземам лекарства, но те не помагат много.

- Кога започна да се шегуваш със себе си?

- Когато кучето ми изяде пръста, което е абсолютно невероятна история. Аз се шегувах с това, че сме кръвни братя. Понякога нещата се случват - то си играеше, аз бях заспал и то беше бебенце, всичко гризеше. Жена ми ме видя и вика: “Къде ти е пръстът?”

Мразя да ме съжаляват. Не е същото като да помогнеш, аз понякога имам нужда от помощ и не се срамувам да си поискам. В Америка е много характерно, че хората ти предлагат помощ, но не се бутат да ти помагат. И ако тръгнеш да помагаш на някого в инвалидна количка, без да си питал, се смята за сериозен грях. Защото моят инвалиден стол си е мой, не го докосваш, без да съм ти казал.

- По-добре да си увреден в Щатите, отколкото в България.

- Това е държава, която много по-рано е почнала да мисли за това. Когато дойдох тук, бях в Станфорд, много се изненадох, когато се запознах с един младеж, който мисля, че имаше церебрална парализа. Той си беше пълноценен студент в Станфорд. Беше диджей в една местна радиостанция, имаше си страхотно гадже. За мен това беше страхотна изненада - хора в инвалидна количка като него водят щастлив и пълноценен живот. Сега ми изглежда съвсем нормално.


Какво четем:

🔴 Проф. Михаил Константинов: Да правим избори напролет, е глупаво и разхитително

🔴 България – царство на лавандулата. Защо това е привилегия?

🔴 Аз вярвам в Дядо Коледа!

Източник: 24 часа



Коментари



горе