Добродаващите


В живота ни понякога се появяват много специални хора. Според една древна източна мъдрост учителят се появява, когато ученикът е готов. Не говоря за онези повече или по-малко важни хора, които са дошли да ни научат на нещо, едни да обичаме, други да прощаваме, някои, за да ни закалят, огъвайки ни до точката на пречупване и такива, които да ни превържат раните с любовта си. Говоря за онзи един човек или най–много двама – трима, ако сме късметлии, които се появяват уж от нищото, изскачайки иззад някой завой посред житейският ни път. Щом ги зърнем сме така силно привлечени от тях, че можем да седим с часове и да ги слушаме в захлас. Всичко, което правят ни изглежда съвършено. Говоренето им, мисленето им, живеенето им, страховете и грешките им, всичко е правилно и изпълнено с някаква магична сила. Това прилича на влюбване, но следствието е душевна и ментална близост, не физическа. Като при всяка любов границите ни се разширяват, чувстваме прилив на позитивна енергия, когато сме около тях ставаме по–смели, по–способни и по–щастливи. Това е осветената страна на нещата, а от другата – тези хора са ни трън в петата, който за нищо на света не искаме да извадим. Едновременно се чувстваме приети в тяхното присъствие и бутани към промяна и развитие. Понеже им се възхищаваме, искаме да приличаме на тях, искаме да заслужим тяхното одобрение и похвала. Обикновено влюбеният иска да направи нещо огромно, нещо грандиозно, епично чак за любимия си. Готови сме да направим чудеса от храброст и усилено се трудим, за да постигнем резултат. Разликата тук е, че този човек иска да го направим за себе си, не за него. Готов е да ни подкрепя с всякакви средства, за да постигнем целта си, да реализираме намерението си, да сбъднем мечтата си. Не обща, а собствената си. Така едновременно бутани и подкрепяни, дърпани и държани за ръка, ние израстваме. Толкова удовлетворен се чувства човек, когато усеща силата на краката си, докато изкачва било след било на собствените си страхове, неувереност и съмнения. 
Чудила съм се каква е тяхната заплата, за да правят всичко това за един от нас. С какво се изплаща цялото това усилие. Дори родителската обич и подкрепа често не е съвсем безкористна. За партньорски отношения не може да става дума, не сме им равностойни. Обикновено ние нямаме какво да им дадем освен благодарността и възхищението си. 
Веднъж не се стърпях и попитах един от тях.
– Защо правиш всичко това за мен? Аз нямам какво да ти дам, нямам как да ти се отблагодаря...
Отговорът беше:
– Смятам, че си струваш. Може би един ден ти ще го направиш за някой друг.

По някое време разбрах, че за да даваш, трябва да имаш. Всичко свързано с даването и получаването е тайнство. Колкото повече даваш, все повече получаваш и имаш за даване.
Еклесиаст 11:1 Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш!

Още от Нина Вахаб на http://www.ninavahab.com/


Какво четем:

🔴 Колосът от Чепеларе

🔴 Басня за вятъра и слънцето

🔴 Вижте как Антонио Бандерас играе право хоро (видео)

Източник: balkanite



Коментари



горе