Да създаваш смях!


Имаше двама братя. Вече ги няма.

Че мога ли да кажа така? – че ги няма? Ох, сложен живот. Ако сме хегелианци, ще кажем, че ги има. Или неоплатоници.

Майната им на всички философски системи. Няма ги – така казвам аз сега. Умряха и двамата. Аз съм корав материалист, който – странно – но вярва в Бог.

Но някак си аз знам, че Бог всъщност е всичко – и серотонинът в моя хипокампус, и бозоните и глуоните и неутроните; всички там кварки и кучешкото лайно на улицата;  Той е и гравитацията, която направи на кайма моята малка приятелка, която скочи от десетия етаж преди десет дни. Бог е всичко. Това.

Говорех за двамата братя. Те бяха смешни. Това, че умряха, естествено, не е смешно, тъжно е. На мен ми е тъжно. Но това не отменя тяхната "смехота".

Аз съм от хората, които не се молят. Понякога ми се случва да се помоля на някой стар човек в автобуса да седне на моето място. Но сега се моля – на вас, на четящите. Да запомним тези двама братя. Те…

Те бяха мои приятели и сега са мъртви. Бяха относително стари хора. Но кой човек, създаващ смях е стар?

О, вие, мили мои сладки хора, не знаете какво страшно изпитание е това – да създаваш смях! Това е като да летиш като Икар, но татко ти Дедал да не е добър майстор, ами да е някакъв некадърник. Защото крилете на смеха са в умовете на хората. А във времена, когато умовете на хората не работят особено усърдно – да се лети със смях е извънредно трудно.

Та – двамата мои братя – приятели – умряха.

Не тъжете за тях. Защото да тъжиш за човек, който цял живот е правил така, че да се смееш – това е направо обида за него. Усмихнете се и въздъхнете. Можете да кажете и нещо такова като: Ех, такъв е животът!

Първо почина… ах, каква трагична, нечестна дума, какъв тъп еснафски евфемизъм е това – почина! Първо умря Пешо Софрониев. Любим поет, който ме е разплаквал със стиховете си. Този, който помним най-много с песента "Казано честно всичко ми е наред…"

Сега, преди дни, умря и по-големият брат – Йордан Попов – който знаем с това, че правеше Стършел. Тридесет години. Нещо такова. С хилядите смешни истории вътре. Да.

Да си хуморист, да създаваш смях и да хапеш хората леко и остричко по затлъстелите задници, за да се сещат, че понякога са се отпуснали твърде много – това е велико дело.

Аз казах - не се моля никога. Освен на Бог. Викам му: Господи, това, Господи, онова. Мои си работи. Примерно – моля го за мир. За живота на хората в света.

Но сега пък ще се хвана и ще се помоля и на хората. Моля ви така: Нека помним тези братя. Те бяха свещеници на едно от малкото истински човешки религии. На смеха. И сега вече ха-ха-ха...

Щях да кажа – умряха. Не. Такива хора не умират. Умират скучните и нищожните. А тия двамата – Пешо Софрониев и Йордан Попов - Те са живи. Просто са в друг, по-смешен свят.

Но аз се моля – нека ги помним.

Това е. Сега ходете и си вършете работите.


Какво четем:

🔴 Пет невероятни факта за нас самите, които трябва да знаем

🔴 Вижте как столичанин прави домашна бира (Видео)

🔴 Весела Коледа и от Димитър Бербатов

Източник: edna



Коментари



горе